По случай конференцията si falor, sum (греша, следователно съществувам) в чест на 65-годишнината на проф. Георги Каприев
Този текст е донякъде футуристичен. И е повече предизвикателен, отколкото „строго“ философски. Може би трябва да се приеме като част от един по-голям дебат – за бъдещето на хуманитаристиката. Писан е по конкретен повод – юбилейната конференция в чест на проф. Каприев; конференция под надслова: „Къде сбъркахме?“.
Затова и започнах с уговорката, че да дръзнеш да учиш човек като Георги Каприев как трябва да се философства, е все едно да учиш Магнус Карлсен как да се играе шах. Но и се замислих, че онзи шах, в който доскоро Магнус беше световен шампион, необратимо се променя и започва да губи човешкия си облик. Докосналият се до Alpha-Zero и до Stockfish знае за какво говоря и за него би било излишно да обяснявам, че застанал срещу мощта на chess engine, дори геният е безпомощен. Опасявам се, че във Философията предстои да се случи онова, което в шаха е вече факт. Страхувам се, че всичко, което – довчера – в науката бе висш пилотаж: перфектното познаване на теорията и на безкрайните масиви от текстове, умението да се откриват типологически връзки, да се анализират смисли и да се генерират идеи, съвсем скоро ще се превърне в непотребна вещ. Изкуственият интелект ще редуцира до минимум ползата от нея и трудът по натрупването на философска ерудиция бавно ще се обезсмисля. А изчезне ли ползата от труда, ще изчезне и професията на тружениците; както изчезват професиите на пощальоните, на камиларите и на дресьорите на мечки.
Защото днешният труд на философа утре ще бъде анахронизъм и ще напомня за онези глашатаи, които преди двеста години са бягали с червени кърпи пред влака, предупреждавайки да не се върви по релсите.
Ако някой не вярва, че това е бъдещето на философията, би трябвало да се върне към миналото на шаха. Съвсем доскоро (тоест допреди трийсетина години) никой не допускаше, че софтуер може да победи Гари Каспаров. Някъде тогава човекът изгуби монопола върху мисленето. Известно време (около десетина години) можеше да се поддържа илюзията за равностойност. Но днес идеята да се играе срещу машина, звучи повече от глупаво; най-малкото защото варианти, върху които гениални гросмайстори са работили с десетилетия, вече се верифицират за части от наносекундата. Ситуацията напомня за маратонец, надбягващ се с ферари.
Вероятно леката атлетика няма да изчезне, биха възразили мнозина; световните рекорди ще продължават да се подобряват и това ще бъде неизменният смисъл на спорта. Какво от това, че най-бързият спринтьор ще се движи със скоростта на пощенска костенурка? Може би така по-лесно ще съпреживее апориите на Зенон? Защото свойствено за човека е да бяга. Такава е природата му. Подобна аналогия (открива я още Аристотел и с нея започва „Метафизика“) съществува и в желанието ни да философстваме, търсейки Истината. Въпросът е, че ако във философията истината е онова, което е най-правилният ход в шаха, с времето ще става все по-трудно. Може би науката ще изгуби човешкото си лице? Може би ще престане да бъде наука и ще се превърне във фабрика за алгоритми? Знанието, в онзи вид, в който го помнехме; онова, което в старите книги се наричаше γνοσις και επιστημη и към което възторжено се стремяхме, все повече ще прилича на овехтял телефонен указател. Добре е, че го има (ще се утешаваме под сурдинка), но и ще знаем, че само лудият би си направил труда да го изучава и запаметява.
Мемориал на Данте Алигиери (Верона) – unsplash
Разбира се, този проблем не е от вчера. Дълга е предисторията му. Тъй както писменото слово е обезсмислило труда на рапсодите, тъй както печатната преса е обезсмислила труда на преписвачите, така изкуственият интелект ще обезсмисли трупането и преподаването на знание. Науката, която едно време наричахме история на философията (или на литературата), все повече ще прилича на абсурдно недоразумение и ще бъде сравнявана с опит да се подскача на един крак от Англия до Индия. Като акцентът в спора ще е не дали е възможно, а дали е необходимо. Кому и защо е необходимо?
Затова, мисля си аз, ако философът превърне науката си (или душата си) в склад за знание, скоро той ще бъде безпомощен. Ще бъде като добрата стара кавалерия, която трябва да се бори с танкове и артилерия. Дори да предложи чудеса от храброст, дори един-два пъти – като поручик Матросов – да запуши амбразурата с гърдите си, трудно ще удържи фронта. Затова, струва ми се, трябва да се философства (проф. Георги Каприев го прави отлично) и през театъра; трябва да се мине през суматохите на Радичков, през верблюдите, през тенците… Точно там ИИ няма скоро да изпревари човека и още дълго ще може да се играе за реми.
Без да натежават шахматните алегории, бих искал да вметна, че през вече далечната 1963 г. Боби Фишер предвижда подобен сценарий и предчувствайки обезсмислянето на играта и съответно края ѝ, предлага шахът да промени правилата си. Така се появява прословутият „шах на Фишер“. При него не се знае каква ще бъде стартовата позиция на фигурите. Топовете и офицерите могат да разменят местата си. Тогава всичко зазубрено губи смисъл. Защото всяка партия ще е първа и единствена. Ще е подобна на Живота и никога няма да се повтори.
Разбира се, тези, които пишат шахматните учебници, добре знаят, че приемат ли се новите правила, ще изгубят хляба си. Подобен шах няма как да се преподава (всъщност има, но е трудно) и излишните треньори ще станат още по-излишни. Ала в идеята на Боби Фишер има нещо библейско. Защото още в зората на компютърната епоха той стига до извода, че ако шахът се запази такъв, какъвто винаги е бил, той ще се погуби. Но е забелязал и друго. Че погуби ли душата си (тоест правилата си), ще се спаси.
Възможно ли е, питам се, както единайсетият световен шампион е измислил нов шах, така и ние да измислим нова философия? Отговарям си, че трябва да е възможно. И така се сещам за великите предшественици на Боби. Първият от тях е Луис Рамирес де Лусена. При повече време и при друг повод си струва да се разкаже за него. Но името му е повод да отворя дума за Руи Лопес и за това как пет века преди Фишер той пише трактата „За изкуството на шаха и свободната измислица“. Там се настоява за нови правила с повече театър. С повече ирония. С чувство за хумор, с повече сценични обрати. Донякъде подобен на своя съвременник Дон Кихот, Руи Лопес въвежда в шаха фигурите на амазонките и на кентаврите. Въвел е още суматохата и митовете. Въвел е титани и скитащите причини… Въвел е правото на топовете с един ход да стигат от единия край на дъската до другия. Както и правото на пешките да се превръщат в царици. Въвел е всякакви чудесии. Ала благодарение на тях шахът ще живее още (поне) половин хилядолетие. Днес е напълно възможно сериозните философи (като Иван Христов) да анатемосат подобен шах. Сигурно дълго ще ни обясняват, че Дон Кихот, Руи Лопес и Боби Фишер са луди. Може и така да е… Ала какво от това?!
Етюд-и-те на София – Иван Шишиев
