„Необходима е голяма смелост, за да защитиш неприемлива за нашето време истина.“
Из „На изток от рая“, Джон Стайнбек
Критиката е мъртва. Умря безславно, ненадейно, някак глухо. Бе безмилостно предадена от своя създател. Уби я мнението. Не това на критѝка по призвание, чийто дълг винаги е бил насочен към самото изкуство в неговата най-първична форма. Уби я мнението на критѝка по желание, чиято лоялност винаги е била насочена към него самия през призмата на изкуството.
Когато се наблюдава прекалено много демокрация в културата и прекалено малко такава в политиката, всеки може да бъде критик. И е. Независимо от компетентността си, изведнъж всеки започва свободно да изразява своето негодувание относно редица социални несправедливости, ползвайки за параван както стари, така и съвременни произведения на изкуството. А те обикновено биват порицани до степен на крайност в контексти, които нямат връзка с техния оригинален замисъл. Ето как се ражда и новата порода активисти – глобалните полицаи на идеологиите.
Вече всичко, което четем, слушаме, гледаме, възприемаме въобще като изкуство, някак подлежи не толкова на собствено разбиране и интерпретация, колкото на чуждо определение за културна „коректност“. „Вирусът на пробуденото съзнание тегли цивилизацията ни към нейното самоунищожение“, смята Илон Мъск, създателят на компаниите „Тесла“ и „СпейсХ“, относно нововъведеното значение на термина woke (буден).
Но дали наистина това ни чака? Свят, в който изкуството вече е по-скоро поле за идеологическа битка, отколкото за себеизразяване? Или свят, в който чрез диалог двете могат да съществуват в хармония, без да има нужда от победител в надпреварата кой ще наложи пръв своята версия на „правилното“?
Всеки е равен пред вкуса
Ерата, предхождаща будната ера в изкуството, е тази на безпристрастната критика. Критика, позоваваща се на субективно мнение. Мнение, което издига чувството на човека спрямо даден обект до почти свещен статут. Но този човек не е бил кой да е.
Професията критик съществува, откакто го има и стремежа към стандарт за вкус, чиято цел винаги е била една – да се постигне консенсус, който, макар и невинаги възможен, да елиминира личните предразсъдъци. Според философа Дейвид Хюм това е правило, чрез което различните чувства на хората могат да бъдат примирени. Но то не се изгражда единствено на база емоционална реакция. Чувството, макар и в основата на всеки вкус, не е достатъчно.
„Когато критикът няма деликатност“, продължава Хюм, „той съди без никаква дискриминация и се засяга само от по-грубите и по-осезаеми качества на обекта.“ Именно тази деликатност – информираност, въображение, способност да поставяш себе си извън собствената си перспектива – отличава обученото око от аматьорското. Добрият вкус не е просто усещане, а култивирано разбиране – познаване на контекста, техниката и историческите рамки на дадено произведение.
„Безсмислената и истерична баналност на злото, представена в „Екзорсистът“, е най-ужасяващото във филма. Американците със сигурност трябва да познават злото по-добре от това; ако се преструват, че това е невярно, лъжат. Всеки чернокож човек, а и не само – много, много други, включително и бели деца – може да разобличи тази лъжа. Онзи, който е бил третиран като дявол, ще разпознае истинския, когато се срещнат.“
Из „Дяволът си намира работа“, филмова критика на Джеймс Болдуин
През последните няколко години като че ли съществува просто вкус. Неоспорим вкус. Защото човекът си сложи бронята на „чувствам, значи разбирам“ и така оневини всяка последвала своя аргументация от типа на: „Това не ми харесва, защото не ми харесва“.
А сега това твърдение придоби друга формулировка: „Това не ми харесва, защото е обидно“. Липса на деликатност в критиката вече не съществува. Тя е навсякъде, скрита в един буден език, който създава новите правила за това какво може да се каже публично и какво – не.
Фотография – Глен Халог
Пробуждане в съня
Невинаги обаче терминът „буден“ е носел това значение. Думата се появява за пръв път в афроамериканската общност през 30-те години на 20. век и служи като метафора за осъзнатост, за състояние на будност спрямо социални и политически несправедливости от типа на расизъм и икономическо потисничество. „Нека работим за единствения славен край на свободна, избавена и могъща нация“, призовава ямайският политик и общественик Маркъс Гарви в своята книга „Философията и мненията“ от 1923 г. Будните са били именно онези, които са виждали истината такава, каквато е. Неподправена.
От 2010 г. насам будните са тези, които виждат истината такава, каквато искат да бъде. Защото терминът започва да се употребява за обозначаване на едно по-широко скроено осъзнаване на социалните неравенства – от расова несправедливост, през сексизъм, до отказа на предоставяне на права на LGBT общността. Тази еволюция в значението на думата, макар и много положителна от гледна точка на колективното осъзнаване и адресиране на проблеми, които наистина са релевантни, е придружена също и от нарастващо напрежение между естетиката и идеологията.
Особено що се отнася до изкуството, изглежда, че будността се интересува все по-малко от уменията, таланта и оригиналността на артистите за сметка на тяхната раса, пол и сексуалност. Например през последните години се появяват редактирани версии на книгите на Агата Кристи и Роалд Дал, в които пасажи, считани за обидни спрямо днешните социални норми, са премахнати или пренаписани. Макар тези промени да са с добри намерения, не отнемат ли насила автентичността и духа на произведението?
Напрежение съществува и в киното, където кастингът понякога се фокусира върху демографските характеристики на актьорите за сметка на техния талант. Дебатът около продукцията „Малката русалка“ (2023) и изборът на главна актриса доведоха до разделение между тези, които приветстваха разнообразието, и тези, които поставиха въпроса за верността към оригиналния материал.
Стендъпът също не остава необезпокоен. Комедианти като Дейв Шапел често попадат в центъра на полемики заради шеги, които, макар и остри, разглеждат социални теми по провокативен начин. Докато част от публиката възприема тези изпълнения като неуместни или обидни, други виждат в тях инструмент за разкриване на сложността на съвременния свят.
Но как се определя кое е будно и кое – обидно? Активистите често следват три основни твърдения: че продуктът е обиден за определена обществена група, че разпространява невярна представа за тази група или че улеснява дискриминацията ѝ. Подобни принципи, макар и основателни като ръководство за съвременна етика, понякога стигат до крайности, ограничаващи не само артистичната свобода, но и фундаменталната цел на изкуството – да провокира, изследва и предизвиква.
Литературата, киното и комедията са едни от най-обстрелваните с будни куршуми сфери в изкуството. Там като че ли светът е станал „най-морален“.
Четене през редовете
Откъс от статия на „Ню Йорк Таймс“ гласи: „Администратор в градския отдел по образование осъжда изпит за умения за четене, който използва откъс от „Епохата на невинността“ на Едит Уортън. Въпросният пасаж е следният: „В Ню Йорк беше общоприето, че графиня Оленска е „изгубила хубостта си“. Оплакването е, че „всяко момиче, което се явява на изпит“, ще приеме споменаването на „загубата на хубостта“ като „атака по психиката“.
Кентърбърийските разкази на Джефри Чосър, известни с пъстрия си хумор и изобилието от герои, вече на места се възприемат като проблематични поради съдържанието си от шеги, които днес са считани за сексистки или ксенофобски. Някои академици дори предлагат произведението да се изучава в „адаптирани“ версии, които премахват обидните пасажи, за да се избегне „вторична травма“ при студентите.
Литературата винаги е служила за огледало на времето, в което живеем. Било то правилно, грешно, обидно, расистко, сексистко според днешните стандарти, то все пак е част от човешката история. В книгите тя само е представена през различните призми на писателите от съответната епоха. „Литературата зависи от нюанса. Учениците сега най-много се борят с това да откриват ирония и хумор в творбите, които изучаваме“, коментира преподавател от университета „Кеймбридж“.
Сега този нюанс липсва все повече. Прекомерният натиск да се смекчава и променя грубата реалност, не само ограничава свободата на изразяване, но и затруднява много автори да пишат автентично. Писатели като Джойс Каръл Оутс споделят, че е все по-трудно да се пише за расизъм в Америка поради факта, че голяма част от описанията или диалога трябва да бъдат смекчени. „По ирония на съдбата, табутата за „политическа коректност“ защитават расистите“, казва тя.
Много автори вече тихо се поддават на нуждата да угодят на чувствителността на съвременния читател. Освен да се самоцензурират, някои дори наемат така наречени „чувствителни читатели“ – професионалисти по засичането на микроагресии в ръкописите. Неусетно книгите започват да се пишат от читателите.
„Знай си мястото“, пледира феминистката писателка Роксан Гей относно вярването, че авторите трябва да пишат единствено по теми, които лично познават. Призив, възприеман като предпоставка за автентичност и достоверност. Но по тази линия това означава ли, че Чарлз Дикенс не е трябвало да пише за бедните, защото е имал пари? Че „Отело“ не трябва да се изучава, защото Шекспир е бял? Или че Набоков не е трябвало да описва чувствата и преживяванията на героинята си Лолита, защото е мъж?
В същината си литературните произведения, като всяко изкуство, трябва да провокират, понякога да шокират. Да носят истини за епохите, в които са създадени, независимо колко неудобни или неподходящи ще изглеждат те след време. Будността може, дори трябва, в някои отношения да присъства в съвременната литература, като използва за сюжетни линии различните видове дискриминация. Въпросът е дали това ни дава правото да се отричаме от творбите на миналото само за да се почувстваме самите ние достатъчно социално активни?
Сълзи без смях
„Знаете ли защо няма жена на Луната?“, пита Джордж Карлин, американски стендъп комик. „Защото първото, което щеше да каже, щеше да бъде: „Страхотно, сега трябва да чистя праха от цялата Вселена!“. Това е сексистко.
„Знаете ли защо чернокожите не обичат да ходят в банки?“, пита Крис Рок, един от най-популярните комици в жанра. „Защото всеки път, когато се опитват да влязат, охранителят ги гледа така, сякаш вече са му откраднали портфейла.“ Това е расистко.
Шегите могат да бъдат обидни, могат и да не бъдат. Зависи кого питаш. Но комедията винаги е съществувала, за да предизвиква, да провокира и понякога дори да вбесява. Тя осмива недостатъците на обществото и коментира истината за властта, без да се извинява за това. „На всеки е позволено да обижда и на всеки е позволено да се обижда“, казва британският комик Рики Джървейс.
С навлизането на будния хумор в сферата на стендъп комедията обаче изведнъж това да не нараниш чувствата на публиката, сякаш стана по-важно от това да бъдеш забавен. А това подтикна редица професионалисти да изкажат публично своето негодувание. Според Дейв Шапел например, многократно критикуван заради трансфобските си шеги, „комедиантите са последните свободни оратори в обществото“ и не бива да им се поставят подобни рестрикции. Според Джо Роугън интервенцията на будното общество в комедията ѝ отнема свободата да изследва табута. А според Бил Бър, който отива още по-далеч, това е „тихата смърт на стендъп комедията“.
И докато едни роптаят, други се приспособяват. Някои комици, като австралийката Хана Гадсби, се адаптират и успяват да вкарат будността в своите шеги, без това да бъде спирачка за професията. Това дали шегите ѝ са забавни, е друг въпрос.
В същината си една шега никога не е толкова лоша, колкото е самото лошо нещо, което изследва. Тя по-скоро ни кара да вникнем по-дълбоко в съответния проблем, да го разгледаме от друг ъгъл, било то буден, или не. Показвайки ни различни гледни точки, чрез преекспонирани описания на нас самите като човешки същества, комедията цели да ни подаде ръка в себеосъзнаването. Това, което ни забавлява и което ни ядосва, ни учи кои сме. А хумор може да бъде намерен във всичко и всички – независимо от раса, ориентация, пол или професия, защото всички на първо място сме хора.
Достатъчно е само да имаме въображение.
Или както британският писател и политик Хорас Уолпоул казва: „Въображението е дадено на човека, за да го компенсира за това, което не е. Хуморът – за да го утеши за това, което е“.
За филмите и хората
А каква по-подходяща вселена за разгръщане на въображението от тази на анимациите? Онова райско кътче, където всеки може да създаде каквото си пожелае, да бъде каквото си пожелае, да се пренесе на места, каквито си пожелае, без страх от последици, защото този свят е плод единствено на фантазия. Но вече не съвсем.
Като част от своята инициатива „Историите имат значение“ компанията „Дисни“ добави предупредително будно съобщение към някои от своите анимационни филми. Част от него гласи: „Тази програма включва негативни изображения и/или малтретиране на хора или култури. Тези стереотипи са били погрешни тогава и са погрешни сега. Вместо да премахнем това съдържание, ние искаме да адресираме неговото вредно въздействие, да се поучим от него и да стартираме дискусия с цел създаване на едно по-приобщаващо бъдеще заедно“. Сред заглавията, които влизат в тази категория, са „Аристокотки“, „Питър Пан“ и „Аладин“, за които се смята, че съдържат персонажи, дискриминиращи и генерализиращи определени етноси.
Будни са вече не само анимациите, но и филмовата индустрия като цяло. В момента тя преминава през етап на значителна трансформация, като все по-често будността се включва във филмите. Някои виждат в това стъпка в правилната посока – процес на реформирано мислене, който да помогне за по-добра социална чувствителност и репрезентация на различията в обществото. Има обаче и много, които смятат, че този процес води до съвсем различен тип дискриминация. Кое е първо – идеологията или сюжетът?
Будността не остава длъжна и на актьорите. След като Еди Редмейн играе ролята на Стивън Хокинг в биографичния филм „Теорията на всичко“, продуцентите на филма са подложени на силна критика в социалните мрежи, че не са избрали актьор с увреждания, който да направи историята „по-автентична“. Според мнозина подобни роли не трябва да се играят от хора, които нямат реалния опит със заболяванията, за които се разказва, и по този начин филмът не може да бъде смятан за напълно реалистичен. Но по линията на Стивън Хокинг, страдал от амиотрофична латерална склероза (АЛС), заради която човек прогресивно става все по-неспособен да се движи, ако е бил избран актьор, който има същото заболяване като физика в по-късната фаза на живота му, как тогава щяха да бъдат заснети сцените от живота му, когато още не е бил диагностициран?
Подобен нов подход в индустрията рискува да отчужди зрителите. Някои режисьори настояват, че важното в един филм е неговото качество и способността му да предава истории, които са универсални, а не толкова задължителната репрезентация на различни малцинства. Ако всичко се съсредоточи върху това дали всички са представени правилно, може да се загуби самата същност на киното – емоциите, драмата и личните истории. Причината филмът „Планината Броукбек“, особено прогресивен за времето си, да бъде толкова ценен от световната публика е, че любовната история на двамата главни герои не е засенчена от факта, че са хомосексуални. На фокус са техните чувства, не сексуалната им ориентация.
И все пак, позитиви съществуват. Будните филми, или поне онези, които са добре направени, могат да насърчат съпричастност и разбиране, да предложат нови перспективи и да разширят възможностите за хора от различен произход да бъдат виждани и чувани. От своя страна стрийминг платформата „Нетфликс“ безспорно постави нов стандарт в индустрията, като започна активно да избира актьори от различни малцинствени групи за главни роли в своите сериали и филми. Чрез включването на чернокожи, латиноамериканци, азиатци, хора с различна сексуалност и такива с увреждания платформата не само че подкрепя разнообразието, но също така отразява по-достоверно съвременното общество.
…..
Истинското значение на пробуденото съзнание е човек да не се страхува да говори открито и честно. Да не пропада в парадокса на будността, която, въпреки че е навлязла в обществото с идея да го освободи, понякога го ограничава още повече. А колкото до будната критика в изкуството, тя би трябвало да се свежда до един-единствен основен критерий – дали съдим творбата по това колко е добра или не, или по това дали е достатъчно будна?
Снимка: Скот Менчин
