Според британския невробиолог Винсънт Уолш спортното състезание е най-трудната дейност за човешкия мозък, по-трудна дори от умствени задачи като решаване на диференциални уравнения. Тази атака дори е по-трудна за мозъка, отколкото за тялото. „Виновниците“ за това са предстартовата треска и безпощадната осъзнатост, че предстои определен брой минути на интензивно натоварване, възприемани като силна болка. Мозъкът е в очакване на болката, която не само трябва да се изтърпи, но и да се изтърпи по оптималния за представянето на състезателя начин.
Допълнителното ментално натоварване идва и от съзнателното разпределение на усилието по време на състезание с цел съвпадане на момента на финала на състезанието с изчерпването на „горивото“ в тялото на състезателя.
Спортното състезание, макар и по-трудна за мозъка, си остава и една от най-предизвикателните дейности и за самото тяло. Според легендата първият пробягал маратонската дистанция от 42,195 км в света е войникът Фидипид. Заръчано му е било да стигне до Атина от града Маратон, за да извести жителите, че персите, начело с Дарий, са отстъпили. Фидипид стига до Атина с думите: „Радвайте се, победихме!“, след което издъхва. Обикновено на 35-ия километър от маратона гликогенните депа в мускулите се изчерпват, което, при неправилна подготовка и недостиг на поетите калории по време на състезанието, може да има тежки, а както се вижда и от случая с Фидипид (но и не само) – фатални последствия.
Въпреки това последните десетина години бележат бум в развитието на любителските спортни състезания в България, особено в бягането – шосейно, планинско, както и в триатлона. Според официалната статистика на https://racecalendar.bg/ за 2024 г. състезанията по бягане в България са 182, като над 95% от тях са любителски. Най-масов на местно ниво си остава Софийският маратон с над 6000 участници през октомври 2024. Но състезания като „Търново Ултра“ с 2300 участници през 2024 г. и „Витоша 100“ с 2500 регистрации през 2024 г. набират все по-широка популярност.
Снимка: Етюд-и-те на София
Какво кара хора с установен начин на живот и кариера да се запалят по бягането и доброволно да започнат да подлагат ума и тялото си на редовен дискомфорт?
Въпросът при любителите бегачи е особено уместен. Защото тяхното хоби не само не им носи приходи, но от един момент нататък започва да се превръща в сериозен, постоянен разход. Екипировката е скъпа (особено при колоезденето и триатлона), абонаментите за тренировъчни програми под наставленията на къде сертифицирани, къде не толкова треньори – също. Участието на състезания в различни части на страната и на света е свързано не само с високи такси за участие, но и със съпътстващите логистични разходи.
С две думи – любителите спортисти, и в частност любителите бегачи, си плащат, за да подлагат телата и умовете си на честа, високоинтензивна болка.
Мотивацията, на пръв поглед чисто мазохистична, всъщност е много по-комплексна.
Според официални проучвания основните мотивационни фактори за започване на практикуване на любителски спорт сред мъжете са свързани с победа над конкуренцията в състезанието. Жените от своя страна по-често сме склонни да се впуснем в любителския спорт поради аспекти, свързани с принадлежност, ментално здраве, смисъл на живота и самочувствие.
Универсалните фактори (със сходна тежест при мотивацията и на двата пола) са грижа за здравето и теглото, както и постигането на лични цели.
При мен бягането започна случайно. Отидох на 5 км „рън“ (5kmrun.bg), където пробягах с мъка сравнително късата дистанция, но след финала бях възнаградена с така наречената „еуфория на бегача“. Тя се дължи на повишеното ниво на отделяне на ендорфини след интензивно физическо натоварване. Другата седмица се върнах пак, за да си набавям още и още от „еуфорията на бегача“.
Така лековато започна моят път в бягането, без да подозирам, че то ще подобри толкова съществено живота ми. В него намерих нещо, което цял живот съм търсила – справедливост.
Най-важната ми придобивка от бягането е чувството, че все пак на този свят справедливост съществува. Допреди да започна да бягам, не бях намерила дейност, при която постигнатите резултати и оттам – удовлетворението, да са правопропорционални на положените усилия.
Нито в бизнеса, нито в личните си отношения, нито в изкуството можем да сме сигурни, че полагайки усилия и „работейки здраво“, ще постигнем комбинацията от обективен, измерим и удовлетворяващ резултат.
Любителското бягане обаче ни гарантира, че освен ако не страдаме от тежък здравословен проблем, при правилна подготовка ще се радваме на отчетлив напредък, който се измерва ясно в часове/минути/секунди. Дори и при липса на фактори, независещи от нас, като например талант или късмет.
А кулминацията на тренировките – състезанията (особено любителските), са своеобразен триумф на справедливостта. Ако някой ме надбяга, то е не защото му е даден летящ старт в живота от семейството му, не защото има връзки, не защото разполага с власт, с която може да злоупотреби, както се случва в много други житейски аспекти.
Снимка: Етюд-и-те на София
В бягането ме побеждават само и единствено по-добрите от мен.
Другото, за което съм благодарна на бягането, е, че при мен то стана катализатор към по-обективната ми самооценка и приемане на възможностите ми. Започвайки да подобрявам резултатите си, не бях подмината от ефекта на Дънинг-Крюгер. Официалната му дефиниция е:
Когнитивна склонност, при която неквалифицирани за нещо индивиди имат илюзия за превъзходство, изразяващо се в надценяване на собствените си способности и подценяване от тях на други, които може да са и много по-компетентни от тях в същата сфера.
В добре развитото общество на бегачите любители в България всеки уикенд има поне няколко състезания.
Когато преди 3 – 4 години започнах да прогресирам, спечелих с доста посредствени резултати редица от тях. Това се дължеше единствено на факта, че там липсваха силните бегачки. Сляпа за тази съществена подробност, аз останах с впечатлението, че съм самороден талант, абониран за призови места. Тази ми заблуда не продължи дълго и бях отрезвена от поредица поражения на следващите състезания, където вече имаше добра конкуренция. Ударът на реалността беше много тежък за егото ми (все пак междувременно бях успяла да оставя колегите в офиса с впечатлението, че съм едва ли не женският вариант на Елиуд Кипчоге). Не се гордея с последващия си период. В него, преследвайки усещането на всяка цена да съм отличена, да съм на подиум, умишлено преглеждах стартовия списък на състезанията от календара ми, търсейки такива със слаба конкуренция, за да се класирам на призовата стълбичка.
Отне ми месеци, за да преодолея желанието ми за призови стълбички на всяка цена и да призная сама пред себе си, че каквито и дребни хитрости да предприемам, по-бързи от мен винаги ще има. И че победите ми в състезанията са силно зависими не от самата мен, а от това кой е в стартовия списък.
Но все пак ми оставаше нещо, зависещо от мен – резултатите ми като абсолютна стойност. Без да ги сравнявам с чуждите постижения.
Формулирайки мотивацията си по този начин, започнах да подобрявам собствените си възможности, тренирайки по специализирана програма. Целта на специализираните тренировки вече не беше да бъда „едноокият кмет в селото на слепите“, класирайки се на призови места на слаби състезания.
Целта ми беше да направя хубаво бягане за собствените си възможности, независимо от класирането ми.
Почти всеки човек стига до този момент в живота си; желанието за показност, което всички имаме, отслабва, когато започнем да развиваме същинските си умения и потенциал. Това важи за която и да е дейност, не само за бягането, или в частност за спорта.
Но при мен именно то катализира процеса на себеосъзнаване. Заради бягането разбрах, че цялата енергия, която инвестирам в това да манипулирам мнението на хората около мен, мога да пренасоча в по-продуктивна насока – да подобрявам самата себе си.
Интересно е как всички аспекти на личностното поведение, видими през Фейсбук/Инстаграм, се проявяват и в приложението за следене на спортните резултати – Strava, но пречупени през друга призма. Високият статус, който следва да бъде внушен на околните, са спортните постижения. В йерархията на бегачите любители най-високо разположени и съответно най-популярни са – логично – най-бързите.
Strava, наричано още шеговито и „бегаческия Tinder“, се ползва широко от бегачите не само като средство за проследяване на спортните им резултати, но също и като инструмент за набиране на разпознаваемост. В контекста на това общество, където бързината е най-впечатляващият фактор и води до най-голяма популярност, потребителите на Strava прибягват до всякакви тактики и хитрости, които да изкривяват истинските данни за представянето им. Например крият почивките си по време на бягането, кръщават трудни за тях тренировки като „леко/възстановително“ (много важно е да скрият метриката на пулса си обаче, която издава истинското им ниво на усилие) и куп такива хитрости.
Рано или късно почти всеки един от бегачите любители обаче прекратява опитите си да впечатлява другите и стига до „моя“ извод, а именно – че няма смисъл да впечатлява с невярно представени в приложението статистики (както аз с подиуми при слаба конкуренция), тъй като това няма да го направи по-способен. Че не може да бъде по-добър от всички останали, но може да бъде по-добър от вчерашната си версия.
„Гармин“ са осъзнали отдавна универсалността на това прозрение, създавайки гениалния си слоган Beat yesterday.
Освен ако не се стремиш да станеш олимпийски състезател и шампион, осъзнаването, че винаги ще има много по-добри от теб, но това не трябва да те отказва ти самият да се подобряваш, е много здравословно. Бих казала – направо целебно.
Снимка: Етюд-и-те на София
Любителското бягане е помогнало на много хора да опознаят себе си по-добре. Дали обаче биха могли и да започнат да изкарват пари от любимото си хоби, а някои – дори да се издържат от него?
Оформя се цял сектор, било то и нишов, на малки бизнеси, свързани с любителското бягане. Редица от най-изявените имена в бягането (Дизела, Ицо Пак Тича, Милица Мирчева и много други) предлагат абонаментни услуги с тренировъчни планове за любители. Някои от тях подготвят за шосейно бягане, други са специализирани в трейл и skyrunning, трети предлагат по-комплексна подготовка за триатлонисти.
Месечният абонамент обикновено варира между 150 – 200 лева, като всяка група наброява средно около 45 – 50 души. Желаещите да започнат да тренират структурирано са много повече точно заради удовлетворението от стройно целеполагане и последващ прогрес. Но при по-голям брой клиенти е трудно треньорът да следи индивидуалния процес и да дава обстойна и навременна обратна връзка. Затова, с цел запазване на личното отношение, треньорите, предлагащи абонаментната услуга, ограничават броя на абонатите си.
Организаторите на бегачески събития също намират начин да монетизират интереса на спортните любители. Най-устойчив е бизнес моделът на 5kmrun – безплатно мероприятие, функциониращо от 2013 г. насам.
За над десетилетие 5kmrun запазва безплатна основната си услуга – организиране на бягане всяка събота сутрин в 15 парка в 14 български града. Съботните мероприятия са неизменно с организирано времеизмерване, обезопасени трасета, доброволци и детско бягане. С годините е натрупана критична маса участници, които не само са социално ангажирани с каузата, но вече са се превърнали в сплотено общество. Страницата на събитието е с 26 000 последователи, а 5кмрън печели от ежемесечни трейл състезания, отделни от съботните бягания, организирани в околностите на София. Там желаещите да участват заплащат такса. Организацията разчита и на регулярни доброволни дарения на членовете си, както и на внимателно подбрани корпоративни спонсорства.
Всеки има своя learning curve в жизнения си път. При мен и при много други това е бягането. Не само заради очевидните ползи за тялото и ума, формулирани още от Аристотел: „Нищо не разрушава човека повече от продължителното телесно бездействие“.
Не само заради себепознанието, което придобих от него.
Бягането ми помогна да бъда и много по-продуктивна и в останалата част от живота си. Всеки път, когато трябва да направя нещо извън зоната на комфорта си (било то говорене на сцена, нова инициатива или каквото и да е), си казвам: „Щом съм способна да избягам маратон ускорително, няма как да не мога да се справя и с това“.
