Интелигентният човек и умният човек би трябвало да са един и същи човек. Сякаш няма разлика в значението на думите и не би трябвало да философстваме излишно, търсейки под вола теле. Но защо ли обичаме да уточняваме, че „умният човек е природно интелигентен“?
Вероятно защото както инвалидът, седнал зад волана, постига скорост, значително по-висока от тази на най-добрия атлет, така и умът може да се „тунингова“ и усъвършенства. С две думи: не е трудно природата да се „надцака“ и неумният човек да стане интелигентен… Въпрос на техника. А така също и на учители, на методика, на характер, на мотивация… Най-малкото защото колкото и гениален да е един шахматист, някой преди това трябва да му е показал как се движат фигурите и да е провокирал интерес към играта.
Източник: Unsplash
Но има и друго обяснение. Прилагателното „умен“ изчезна (или е напът да изчезне) от езика ни, защото – в една хилядолетна традиция – умът е сърцето на душата. Умове са безплътните сили, които колкото са по-близко до Бога, толкова по-непосредствено Го познават. Умът е простота, а в сложния технологичен свят място за подобни реалности няма. Или – ако има – тя ще си остане заключена между страниците на дебелите романи. Умен ще е княз Мишкин, защото няма нужда от интелектуална опосредстваност. Той не рефлектира върху истината, а живее в нея и това предопределя не само заглавието на романа, но и начина, по който подобен тип персонажи се възприемат в обществото.
В нашата белетристика подобен е Лазар (от повестта на Емилиян Станев „Лазар и Иисус“), и то онзи Лазар – отпреди възкресението си. Затова в платоническата памет на езика умният човек се родее с мъдреца, а интелигентният – с онзи, който бързо намира ефективни решения. Интелектът е точно попадение в целта. Затова и етимологията на понятието би могла да се изведе от латинската представка in и от гръцката дума за цел (τέλοσ). Правилно насочваш вниманието си към нещо, стреляш и колкото по-добре улучваш, толкова си по-интелигентен. При все че можеш да стреляш по окапалите есенни листа и целта ти да е повече от глупава. Може постигането ѝ да е съвършено безсмислено… Но това са въпроси, които вълнуват умния човек. Защото за него други неща са важни. Като че ли първите от тях са как да калибрира мисълта си?
По кого да свери времето си и как да определи целта си? В традициите на руското дворянско мислене отговорът е прост: преди да стане интелигентен, човек трябва да стане интелигент. Вероятно логиката е просвещенска. Та нали, ако душата е tabula rasa, то е много важно кой какво ще напише върху тази дъска, докато детето е още малко и мисълта му е като попивателна хартия. Ако – подобно на Пушкин, Тургенев и Толстой – то проговори първо на френски и чак тогава на родния си език, може би ще има шанс. Тезата, разбира се, е съмнителна, но фактът, че нейният най-голям враг – Фьодор Михайлович Достоевски – започва своята литературна кариера като преводач от френски и от немски, е аргумент, който не бива да се неглижира.
Струва ми се, че позабравеното схоластическо понятие intelligentia придобива своето съвременно значение някъде около 1860 г. Тогава се приема тезата, че както птиците летят в ята, така и интелигентите се движат и живеят в интелектуално ято, тоест в общност, наречена интелигенция. Днес това е т.нар. „клъстърна теория“, по силата на която, ако в някой град има един гений, то с необходима вероятност в него ще има и друг.
Ако във Виена живее Хайдн, то няма как там да не се появят Моцарт и Бетовен. Атина и Флоренция потвърждават правилото. Париж и Петербург – също. Вярно че тази теория трудно се вписва в теорията за самотния гений, но какво от това? Може би от подобни несъответствия би могло да се направи изводът, че когато в началото на деветдесетте години на XІX век всички големи френски писатели са вече мъртви и ги няма нито Юго, нито Флобер, нито Мопасан… дори и Тургенев (който посвоему също е френски писател) го няма… когато остава само Зола и идеята за общност се разколебава, тогава се появява понятието интелектуалец.
Годината е 1893-та. Зола (по повод аферата „Драйфус“) пише статията си „Аз обвинявам“ и става безпощадно ясно, че един глас може да промени общественото мнение. Защото това е призванието на интелектуалеца. „И сам воинът е воин“, бе казал някой от Наполеоновите генерали. Ала трябваше да мине почти цял век, докато проумеем, че това не е хипербола и че един-единствен човек понякога е по-силен от цяла армия. Защото и една лястовичка да се появи, ще дойде Пролетта. Разбира се, днес образът на интелектуалеца е гротесков и карикатурен. Случайно или не, но езикът ни настоява, че такова животно няма. Защото една лястовичка пролет не прави. Ама кой знае…
