Робството в Бразилия е премахнато едва през 1888 г. – преди това страната успява да добие немалко злато и диаманти чрез труда на безправните тъмнокожи, а световноизвестният художник Едуар Мане изважда късмет в сексуалното си общуване с робиня от Африка, пренесена в Рио де Жанейро, и сифилисът, така разпространен по онова време и онези земи, му се разминава. Ухапването от змия – не. В днешно време пък се срещат и такива хора, които – и ние все по-рядко се учудваме от този факт – работят за развлечение и социални контакти. Но дали експлоатацията е изкоренена и най-вече – с какво око гледаме на нископлатените, нискоквалифицирани и обикновено „невидими“ работници, без които днес – нещо, в което често се усъмняваме – редът, към който блажено сме привикнали, би изчезнал? Ето това бих опитала да разнищя в следващите редове.
Снимка: Интернет
Медиите и социално ангажираните лица често насочват погледа ни към маргинализираните членове на обществото. Инициират се кампании и се говори за техните проблеми, от което те не са станали по-здрави и сити, но ако попитаме някое дете от началното училище как трябва да се отнасяме към клошарите, то би заявило, че с готовност ще отстъпи сандвича си на страдащия скитник, ако го срещне в миг на беда. Всичко това, разбира се, е много хубаво.
И много болезнено – особено ако се разровим за обстоятелствата, довели тези хора до просешката тояга и уличната кал. Още по-болезнено звучи изразът „той се е докарал дотук, сам си е виновен“; дори не искам да си представям с каква ярост бих поспорила с онзи, от чиято уста излезе подобно изречение. Най-бързата и искрена реакция би била: този човек не е понесъл безжалостните условия на посредствен живот, опълчил се е срещу експлоатацията и е отказал да се съгласи с компромисите, които е трябвало да направи, за да се задържи на повърхността, за която накрая, вероятно след много усилия, е сметнал за недостатъчно заслужаваща си усилията; именно това го прави личност, която трябва да уважаваме.
Но нека се върна на основния въпрос, който ме гложди. Съществува и една относително голяма група от хора – със сигурност също личности – които обаче още по-малко забелязваме. Те нямат имена, или в най-добрия случай се казват „леля Донка чистачката“ или „мургавелката с метлата“. Те са повярвали, че с честен труд – макар и нискоквалифициран – биха могли да оцеляват като всички останали.
Те обикновено не протягат ръка за просия, а вършат онази работа, без която бихме затънали в мръсотия и болести, под напора на плъхове, фасове и токсични боклуци. За тях трябва да изпее песен народният певец, но и нея бихме подминали с погнуса. Както се гнусим и подиграваме на хората, които не познаваме, не поглеждаме, не заговаряме. Те нямат лица, нито потребности от общуване, забавления и култура – защото са от така нареченото простолюдие, което трябва да бъде държано изкъсо, за да си върши работата.
Е, не е ли и това едно робство, окъсняло и гримирано?
Израз на нашето свирепо ожесточение към по-слабия, към онзи, от когото искаме само да взимаме, без дори да си даваме сметка за това – сякаш всичко в този свят е създадено, за да го откъснем и вкусим, без да се замисляме за ответност. Без дори да изпитваме едно нормално човешко уважение към индивида, изцапал ръцете си вместо нас.
Не храня илюзии, че трудът предизвиква чувство на солидарност – този израз звучи като архаична пропаганда въпреки наличието на смисъл в себе си. Но ето че едно такова дискриминационно отношение, като това, което всеки плюещ на улицата току под метлата на хигиенистката демонстрира, води до обезценяването на труда и затъването в жалката каша на нездравословния отказ от работа. Философствам малко аз, нали? Но не е ли истина, че заради надменното, понякога дори безчовечно отношение към човека в йерархично по-ниска позиция мнозина захвърлят работните си престилки и хващат пътя за… градове като Дортмунд и Дуисбург? Там, където, стигайки веднъж, предаваш личните си документи на тартора и потъваш в гетото без начин да избягаш. Където ще изкарваш дребни стотинки от проституция и далавери, но и малкото ще ти бъде отнемано, така че кръгът се затваря и оставаш завинаги роб.
Снимка: Хиперреалистичната скулптура на Дуейн Хансън „Куийни II“ (1988г)
Роб на свят, в който не е удобно да си слаб.
Ще разкажа една история, от която, надявам се, читателят ще се сгрее и ще изпита поне малко вяра в смисъла да подкрепяш другия – независимо дали той оперира човешки органи, или събира сметта от улицата, на която живеем.
Имаше период, в който обичах да снимам. Търсех находки, вдъхновена от историята на фотографката Вивиан Майер, но така или иначе вече не откривах интересни кадри в квартала. Беше горещ летен ден, когато край мен по тротоара мина шареното, парцаливо шествие на една млада жена от малцинствата. Тя, с корем от бременността – или бременна отново? – носеше на ръце не повече от двегодишно хлапе с оцапана от шоколад уста; край нея вървеше друго дете, малко по-голямо на възраст, а в свободната си ръка жената стискаше парче, отскубнато от черно дънково яке, с което беше вързала голямо и лениво куче. Някак успяваше и да тътри пластмасов леген, в който беше поставила покупките си от супермаркета – всъщност само един нарязан и опакован хляб. Веднага прецених, че това е находка, и я помолих да я снимам, а тя – уви! – разпусна катуна си и се зае да позира с ръка на бедрата и всякакви подобаващи на случая чупки. Предложих да купя сладолед на децата, но те били с болни гърла, така че предпочете да ги почерпя с нещо сладко; купих шоколадови кексчета и пожелах щастлив ден.
После, доста често, виждах тази жена край контейнерите за боклук, откъдето събираше захвърлените встрани кашони и хартии – за да ги предаде на вторични суровини и да вземе някоя пара. Не ѝ завиждах, но се стремях да не я гледам надменно или още по-малко – гнусливо. Все пак нито веднъж повече не ѝ купих сладко, нито пък ѝ дадох левчета.
Един ден обаче, вече беше станало зима и тротоарите бяха заледени, аз трябваше да изхвърля торбата с боклука от вкъщи. Приближих се до контейнера и засилих торбата, така че да я запратя в зеещата му паст. В този момент обаче се подхлъзнах на леда и паднах на земята с безпомощно разчекнати крака. Не успявах да се изправя. И тъкмо тогава, все едно от нищото, изскочи тя – мургавата жена, която бях снимала през лятото. Веднага се спусна към мен и ми предложи да се хвана за ръцете ѝ, за да ме издърпа. Огледах ръцете ѝ – бяха черни и мазолести. Но бързо ги хванах и с тяхна помощ се изправих. Слава богу, нямах счупено.
Предложих ѝ да я почерпя с нещо за ядене. Но тя отвърна, че има много работа и че трябва да върви. „Благодаря ти“, викнах след нея, а тя просто вдигна ръка за довиждане.
И си мисля – дали ако някой от возещите се в минаващите в този миг по булеварда лъскави автомобили бе видял как падам и как не успявам да се изправя, щеше да спре и да се притече на помощ? Съмнително, нали? Разбира се, още по-малко бих могла да разчитам за това на високомерните костюмирани господа, които стоят на топло и натискат някакви устройства, решавайки бъдещето на… На нас. И на всички онези, които все още преглъщат обидните ни погледи, но отстояват правото си да упражняват труд.
Започнах с Мане, защото обичам изкуството. Освен че дарява свобода (както и съмнително финансово благополучие), понякога то се ангажира с каузи, които сякаш онези с възможностите пропускат – също като при ориентиране в тъмното, когато уличното осветление не работи, а звездите са потулени зад облаци. В днешно време несигурността на работата и заплащането, а и на живота въобще е голяма, но най-силно я изпитват като че ли работещите с ниска придобита степен на образование и по-малко умения; това също може да бъде тема и вдъхновение за произведения на изкуството – без да се опошлява идеята за изкуство като възвишено призвание, а напротив, като допринася за доброто в неуредения свят на всяко поколение работещи. При това не с програми и мерки – като в развитите държави, в които социалното благоденствие е на почит, а с възторга на вдъхновението, носещ надежда и желание за промяна.
Снимка: Етюд-и-те на София – Иван Шишиев
Не ми обяснявай, а ми покажи. И това е lex non scripta при начина на разсъждение на художниците. Но не само на живописците, естествено. С появата на хиперреализма като течение в изкуството на 20. век изпъква и скулптурата с белези на хиперреализъм. Една такава скулптурна работа е дело на американеца Дуейн Хансън (1925 – 1996) и се нарича „Куийни II“. Представлява фигура на възпълна жена от афроамерикански произход, облечена със синя работническа униформа и „въоръжена“ с боклукчийска кофа с препарати и пособия за почистване. Всъщност скулптурата не излъчва войнствено напрежение или призив към агресия. Просто силното присъствие на нископлатената работничка в композицията напомня – говорейки, но и показвайки – нуждата от поглед към онези, „невидимите“. Хансън е направил отливка от модел и после – негова скулптура от многоцветен бронз, добавяйки дрехи и аксесоари по нея. И с това сякаш е зачеркнал всяка парфюмирана показност – никакви червила, никакви тънки токчета и скъпи автомобили, а само труд, който често пречи на усмивката на полагащия го.
Но и сред живописците се срещат хиперреалисти, ангажиращи картините със социално значими каузи. Такъв е например американецът Денис Питърсън, впрочем потомък на ученик на Клод Моне. В началото на нашия век той изписва „Прах при праха“ – хиперреалистична картина с акрил и маслени бои върху платно, в която с остър вик той показва още един невидим – онзи, който лежи сред вестници и отпадъци, опрян на една стена, може би мъртъв, при всички положения мъртъв за минувачите, които отиват в топлите офиси на своята изискваща свръхкомпетенции работа, благодарение на която си позволяват излишъци. Ако разгледаме тази картина, в скритото под бейзболната шапка на „мъртвия“ ще открием чертите на Христос; заглавието на творбата пък препраща към често споменаван библейски текст при погребения. Топлината е горе; долу, на улицата, вее хлад като от мъртвило.
Разбира се, има куп други примери за отговорно изкуство: африканците се бунтуват чрез причудливи инсталации срещу пластмасовия боклук, с който са залети; събирачите на тръстика позират за шокиращи фотографии, покрити с парче плат и плувнали в пот от изнурение; жертви на различни конфликти взривяват възприятията на зрителя с разплаканите си лица. И всичко това е създадено, за да ни извади от унеса. Да ни откъсне от риалитито, което гледаме от дивана. Да ни накара да вдигнем (или да наведем?!) поглед към онези, които всеки ден са тук, край нас, но тяхната личност остава скрита зад матовите наслагвания от прах по лицата им.
Прах и болката от явното, или замаскирано, презрение към слабия, неизкоренено с векове, дращещо по прозореца на мазето, в което сме сбутали нашата отговорност.
Противно на всякакви правила, оставих сухата статистика за накрая. Рано напусналите системата на образованието лица между 18- и 24-годишна възраст са съставяли близо 9,3% от работната сила през 2023 г. Близо 68% от работещите в хотелиерството и ресторантьорството са работници. Почти 336 000 души упражняват професии, неизискващи специална квалификация.
Това са всички онези жени и мъже, благодарение на които смачканата и омазана с кетчуп опаковка от сандвича, който сме изяли със спокойствие и наслада, отива в кошчето, а оттам – за рециклиране или унищожаване. Те нямат име – освен понякога „леля Донка чистачката“. Мислим за тях рядко, без желание, винаги с малка буква. А дребният човек е всъщност гигантски. Той не само си цапа ръцете вместо нас, но и познава онази нишка на човечност, която не получава и която за нас остава само непонятно чувство.
