Според речника Merriam-Webster определението за кенсъл култура е „практиката или тенденцията за участие в масово канселиране като начин за изразяване на неодобрение и упражняване на социален натиск“. А кенсъл и канселиране са много интересни думи, които в този случай могат да се тълкуват като отмяна на настоящото значение на личността, която е обект на публично неодобрение.
Отмяна… Може да си пял, свирил, писал, може да си правил каквото и да е, което да е имало публичност, и да са те възприемали по определен начин. Да си имал този публичен образ и това обществено влияние, за което си работил. Но ако си предприел обществено погрешна стъпка или си направил неприемливо изказване, ставаш друг, различен човек за обществото. И под „друг“ и „различен“ нека се разбира „лош“. Творчеството ти добива различна стойност. Ниска.
Този процес, динамика на отношенията между общество и индивид, няма как да не се отразява и на едната, и на другата страна. Нека да разгледаме с примери възможните ефекти от канселирането, както и кои обществени потребности задоволява.
Впрочем кенсъл култура е имало винаги – от съществуването на човешките общности насам. Просто сега има по-модерно име и се развива предимно в интернет. Струва ми се, че е добре от време на време да си напомняме, че социалните мрежи не са истинско място. Но пък нека го погледнем от добрата страна – по-добре да те тричат в социална мрежа, отколкото наистина да те овъргалят в кал и пера, да те метнат на магаре и да те пропъдят от селото… Или пък многократно да се опитат да те убият (понякога с плашещи нива на успеваемост), както се случва със Салман Рушди например.
Нека разгледаме три примера за случаи на канселирани личности. И трите ще са от нашия западен свят. Не защото в останалите общества по света хората не отменят обществено значими личности. Просто се случва по различен начин, за който трябва отделно изследване.
Моите топ три случая на канселиране са Моника Люински, Дж. К. Роулинг и Тото.
Първата дама, защото се случи преди социалните мрежи и въпреки това случаят ѝ беше с огромни мащаби, втората – защото показа изключителна устойчивост към кенсъл културата. А третият човек – защото си е наш, а себерефлексията винаги е много полезна както на лично, така и на обществено ниво.
1. Моника Люински.
Годината е 1998-а. Вероятно някои от четящите този текст тъкмо са прохождали по това време. Но вероятно други сред вас много добре помнят тези времена. Времената, в които сексуалността преживяваше своята хипи революция в източния край на западната култура (където се намираме ние) и в които на американската нация не ѝ беше чужд нито един порок, но в същото време позволяваше на повърхността да се издигат само представители на (привидно) пуритански ценности.
Та… Годината е 1998-а и една стажантка има любовна афера с шефа си. Шефът ѝ от своя страна е президент на САЩ, което е нещо като „лидер на свободния свят“, както се говори по филмите. Харизматичният и артистичен г-н Бил Клинтън. Аферата между тях се разкрива от услужлива приятелка на стажантката – г-ца Люински. Тя твърди, че го прави заради националния интерес. Защото, ако вашите афери са с мащаба на битова драма, то тази в Овалния кабинет (името сякаш е създадено за шегите си) уврежда по някакъв начин националния интерес на САЩ. По какъв именно начин, не става ясно за нас – обикновените сеирджии.
Всъщност тяхната сексуална връзка започва през 1995-а – когато Клинтън е на 49 години, а Люински е на 22 години – и продължава 18 месеца, завършвайки през 1997 г.
През 1998-а лидерът на свободния свят публично лъже, че такава афера не е имало. Но не го прави достатъчно убедително, защото малко по-късно две трети от света разбира точно къде е еякулирал лидерът на свободния свят. Задейства се процедура по импийчмънт, след това тя се спира и лидерът доизкарва президентския си мандат на САЩ.
Обаче историята остава жива в сърцата на хората и те насочват емоциите, които са се създали в тях, към останалите замесени в аферата – стажантката Моника Люински и съпругата Хилари Клинтън.
Имиджът на г-жа Клинтън е завинаги опетнен и тя си остава онази злобна и студена жена, която „не е държала мъжа си“. Каквото и да постигне, колкото и далеч да стигне, аудиторията първосигнално свързва името ѝ с изневярата на президента (знаете, че е така, колкото и да ви се иска да не сте „такива хора“). Но все пак тя не е канселирана, нейната политическа кариера е дълга, изпълнена с високи постове и постижения. Е, всички помним как два пъти губи избори от мъже дори когато срещу нея се изправи някой с пародийно поведение на алфа-мъжкар, но какво пък… Да е мислила, като се е женила.
Истински канселираният човек тук е Моника Люински. Общественият натиск, който тя получава след разгласяване на историята ѝ, е в буквално неизмерими мащаби. Милиони подигравателни, осъждащи, обиждащи и нараняващи думи от стотици хиляди хора. Нещо повече – професионалното ѝ развитие е стопирано, преди дори да е започнало – за нея няма ново работно място. Просто никой не я иска. Името ѝ става евфемизъм на орална любов. И то грозен евфемизъм. Образът ѝ в публичното пространство е тотално дехуманизиран, никой не я пита как се чувства, никой не се интересува от личната ѝ история. Важна е само еякулацията на шефа ѝ и как е постигната тя.
Моника Люински е канселирана, преди дори да има какво да се канселира в нейната биография. Хора са се самоубивали и от по-малко напрежение срещу тях в интернет, просто не са били чак толкова известни и често дори не научаваме за случая им.
За щастие, тя успява да се изправи на крака. Но през 2015 г., когато беше на 32 години, каза: „Направих грешка, за която съжалявам всеки ден от живота си“. Представяте ли си? Всеки ден от живота си да съжаляваш, че си правил секс, когато си бил на 22… Струва ми се, че наказанието многократно превъзхожда престъплението тук.
Иска ми се да отбележа, че по времето на своето канселиране г-ца Люински е била на възраст, в която е можело да бъде дъщеря не само на Бил Клинтън, но и на много от канселиращите я. Възможно е, разбира се, да са си мислели, че на тяхната дъщеря подобно нещо не може да се случи. Или че това момиче самò си е виновно. Или да са забравили, че хормоналната буря не е подминала и тях самите, когато са били на 22 години… А може би не са помислили изобщо. Не съм сигурна. Вие мислите ли толкова много, когато оценявате чуждите действия? Или имате няколко готови морални категории, които вадите от кобура със скоростта на каубой в уестърн и просто стреляте в името на справедливостта?
Снимка: Моника Люински – Ник Ът
2. Дж. К. Роулинг
Дж. К. Роулинг (която пише и под псевдонима Робърт Галбрейт) – твърде голяма, за да бъде канселирана. Историята с обществената позиция на г-жа Роулинг относно транс хората и това как тяхната битка за права оформя разбирането за жените е твърде нюансирана и аз лично не се наемам да я предам в пълнота. Накратко, според това, което аз видях от 2020 година насам, като, разбира се, вие сте свободни да го видите по друг начин: писателката няколкократно изрази мнение, че подкрепя транс хората в искането им да имат права.
Но не подкрепя обезличаването на женския пол, което според нея (извинете, но и според мен) влиза като наратив в защитата на правата на транс жените. Първият туит на Роулинг, който разбунва духовете, е за това, че съществува точна дума за „хора, които имат менструация“. Предполагам, че вие знаете коя е тази дума. Не е страшно – думата е „жена“. Знаели са и тези, които се възпалиха от твърдението. Последва дълга, мащабна и изтощителна дискусия за това дали Роулинг има право да говори по този начин. Даже това, което наричам „дискусия“, премина в агресивни действия срещу писателката – имаше посегателства върху къщата ѝ. Заради герой от книгите ѝ, за когото се сметна, че уврежда интересите на транс хората, беше направен опит да се канселира цялото ѝ творчество. Както казах, историята е дълга и изтощителна и не смятам да я преразказвам в детайли.
Даниел Радклиф, актьорът, който изигра култовия герой Хари Потър, беше първият сред популярните хора, които се изказаха за туита на Роулинг. Опита се да обясни, че уважава писателката, но уважава и транс хората. Накрая на изявлението си написа, че искрено се надява феновете на литературната поредица да не загубят всичко, което е ценно за тях, заради историята, защото според него подобно нещо не бива да се допуска.
Ема Уотсън, също актриса от култовата поредица, обаче застава срещу изказванията на Роулинг. Впоследствие самата Уотсън е поставена в позиция да се оправдава заради непремислен туит по отношение на движението Black Lives Matter. Вероятно е послужило за урок.
И ето ни тук – пред нерешения все още въпрос – ако не ти харесва личността на твореца или ако пък има обективни доказателства, че творецът не е свестен човек, това прави ли творчеството му по-малко ценно?
И ако ги нямаше социалните мрежи, щяхме ли да знаем кой от съвременниците ни е „лош човек“? Щеше ли изобщо да ни интересува?
За добро или лошо, Роулинг или Галбрейт е писателка майстор и книгите ѝ бяха по-силни от Туитър. Но… Ако беше слабо популярна, току-що издала първи роман с променлив успех, какво трябваше да направи с мнението си? Да си го запази за себе си, да не го казва публично, за да има шанс за кариера? Дали е правилно да поставяме творците в това положение?
И ако сте били така добри да си отговорите на въпросите, които току-що зададох, моля ви, отговорете си на още един. Променя ли се моята позиция спрямо канселирането, ако съм съгласна или несъгласна с твърденията на публичната личност? Склонна ли съм например да пропусна покрай ушите си, ако някой има позиция срещу транс хората, но да бъда непреклонна, ако говори за нещо, което истински касае мен самата и се чувствам наранена от твърденията?
Как може да се боря за права, ако отричам чуждите в името на справедливостта?
Снимка: Дж. К. Роулинг
3. Йонислав Йотов
Йонислав Йотов – Тото, едно добро момче в трудна ситуация. Имам недоказуеми подозрения, че масовото недоволство към Тото стартира с мой фейсбук статус, който копирам тук така, както го бях написала:
„между другото, скъпи приятели, преди 4 месеца тити папазов беше при тото и разказваше много увлекателно как като млад имал едно гадже, което спряло да му бъде гадже и станало гадже на неговия приятел.
тити се качил един ден у тях и остригал момичето.
голям смях имаше на самия подкаст.
224 хиляди гледания дотук“.
Това послание имаше огромна видимост, но поради не толкова голямата ми лична популярност заживя свой живот през виртуалните усти на хората.
Поводът да го напиша, беше масовият справедлив гняв, който случаят на нарязаната и остригана Дебора предизвика в обществото ни. А причината – исках хората да осъзнаят за себе си колко всъщност е толерантно нашето общество към насилието над жени. Колко лесно е да приемеш, че нечие поведение може да се накаже с форма на насилие. И как се сещаме за това, когато се случи нещо ужасяващо. И после забравяме. Ако изобщо съм искала да канселирам нещо, то са били определени разбирания в обществото ни, а не конкретните хора от видеото. Между другото, Тити Папазов се размина почти чист от ситуацията. За мен това е изумително непонятно. Последваха – по мое мнение – недобре премислени опити на Тото да се защити. Стратегията му наистина беше дилетантска. Но и общественото наказание за него беше непропорционално на вината му. И стана по-зле. Бяха му прекратени договори за спонсорства, подкастът му изчезна за месеци от интернет пространството.
Лично аз преживях разочарование от това, че отново не се коментира истинският проблем – колко е толерантно нашето общество към насилието. Както и от това, че хората измиват ръцете си за своята лична отговорност и ожесточено я прехвърлят към един-единствен човек (дори не и към извършителя на деянието в този случай). И тогава много ясно видях един от смислите на канселирането – независимо дали то се извършва с овалване в катран на площада, или с гневни статуси и коментари в социална мрежа – да изпуснеш, да излееш агресията си върху някого под прикритието на справедливостта.
Как може да си агресор и да се бориш срещу агресията в името на справедливостта?
Снимка: Йонислав Йотов – Тото
Какви потребности на обществото задоволява канселирането?
Задавам този въпрос, защото, бъдете сигурни, в човешките действия винаги има причина. И нещо, в което вярвам, е, че винаги има семка на добро в причините. Или на пречупен стремеж към добро. Разбира се, много често тази семка е толкова мъничка и толкова надълбоко, че за доста от човешките действия не трябва и не може да има оправдание. Но в името на опознаването на човешкия род, в името на изследването на причините за действията и съответно – начините да управляваме постъпките си по-добре, ние винаги трябва да се задълбочаваме и да се стремим да открием всеки аспект на поведението си. Дълбоко – до семката на доброто и после пак нагоре – през всичко друго.
Моралът – нашето упование, но и стъпало, на което се качваме, за да сме по-високо от другите. Хубаво е да правим разлика кога искаме да защитим определена морална категория и кога имаме нужда да се покажем като повече от другите. Както и дали добрите ни намерения не се изразяват с лоши методи. Разбира се, дискусията за това може ли с лоши методи да се постигне добра цел и оправдава ли целта средствата е останала отворена и още не сме достигнали до задружно решение. Но мисля, че ако се опитаме да намерим пример в историята, в който с лоши методи се е постигнала добра цел, ще видим какви реално са резултатите от подобно разбиране.
А тези разсъждения ме водят към желанието да накажеш като мотив. Понякога желанието да накажем някого има чисто патологичен садистичен генезис, прикрит зад наглед логични обяснения. Но, извинете, че го казвам – логиката не може да бъде единственият критерий за човешките постъпки. Налага се да проявяваме и емпатия, и мъдрост, ако искаме да се развиваме, а не само да се налагаме едни други с бича на срама. Друг път желанието за наказание идва от дълбока рана, която сме получили, и от усещането, че ако причиним подобна рана, на нас ще ни олекне. В този контекст – добре е да познаваме раните си, за да можем да управляваме силата им, когато се надигнат в нас. Или по-простичко казано – ако се чувстваме много потиснати от нещо и не успяваме да се справим с това, има риск на свой ред да потиснем някого. Поредна последователност на действия и реакции, която е доказано деструктивна в исторически план.
Което пък ни води до усещането, че сме жертви. Сложна е историята на жертвата. Има обществени процеси, които са превърнали групи хора в жертви за цели поколения. Има групи хора, които са винаги нащрек някой да не наруши правата им, защото са имали твърде трудна борба за тези свои права. Има и жертви на нещо невидимо. Както смятам, че се чувстват доста от хората в България. Обгърнати от невидимото, но осезаемо усещане, че са ужасно излъгани и са поставени в безизходна позиция. Мисля, че това кара много от сънародниците ни да се конфронтират твърде ожесточено помежду си. А понякога толкова дълго се припознаваме в ролята си на онеправдани, че някак сами себе си оправдаваме за всичките си действия и се считаме за добри по дефиниция.
Нека във връзка с горното, но и не само, да разгледаме чувството за безнаказаност. То може да се породи в много обстоятелства, но ако говорим за канселиране, може лесно да се досетим кое го подхранва. Чувството за принадлежност към тълпа. Виртуалната тълпа действа точно като физическата – добива общо ниво на интелигентност на най-ниско интелигентните си участници, сама оправдава постъпките си и сама подхранва тяхната правдивост. Често пъти – лъжлива правдивост. Общността е спасител и демон. Тя може да ни даде това, от което се нуждаем като индивиди – разбиране, приемане, подкрепа, развитие. А може и да ни подтикне да покажем най-лошото, на което сме способни, само и само да удовлетвори потребността ни от принадлежност.
И все пак вярвам, че в дъното на канселирането е стремежът ни за справедливост. Трудното идва оттам, че справедливостта е така ригидна по своята концепция, а така флуидна на практика. Защото нещо или е правилно, или не е, нали така? Но какво означава „правилно“, в кои случаи е правилно, за кого е правилно, аз от коя страна съм на „правилното“ и пр. са все въпроси, които неминуемо излизат на дневен ред, тръгнем ли на поход за справедливост.
Може би ви направи впечатление, че в тази статия е пълно с въпросителни знаци. Така е, защото в това виждам пътя към просветлението и мъдростта – да се питаме и да търсим, вместо да оперираме с готови постулати.
Иначе как ще вървим напред?