„Конклав“: кардиналът и костенурката

За „Конклав“ се заговори едва когато филмът вече беше насъбрал известно количество БАФТА и номинации за „Оскар“. Изведнъж Светият престол стана най-обсъжданата тема. Този факт ни казва две неща: първо, всичко, свързано с понтификата, влиза директно в поп културата и бързо доминира дискурса; второ, за определен тип филми нито фестивалните селекции, нито мнението на критиката имат кой знае какво значение. Режисьорът Едуард Бергер няма как да е знаел, че на папа Франциск ще му се наложи да влезе в болница има-няма в навечерието на „Оскар“-ите, нито пък, че след близо месец в критично състояние папата ще отпразнува 12-ата година от понтификата си, възстановявайки се от двойна пневмония. Наречи го съвпадение, наречи го провидение – и в двата случая отбелязваме някаква невидима връзка между два феномена, един реален и един фикционален.

„Конклав“ кадрира строго и изпитателно и това личи още в първите няколко секунди от филма, в които виждаме мъж с куфарче в ръка (или по-точно: широка длан и пръсти, сключени около дръжката на куфарче), в тежка и съсредоточена крачка към неизвестна за нас цел. Динамичен саундтрак отмерва стъпките му, а картината се сменя още преди те да се превърнат в ехо – следва монтаж на все така фрагментирани кадри, които ни разкриват история през детайли, като например ръката, стискаща червена кардиналска шапка (zucchetto). Без да сме наясно кого наблюдаваме, камерата ни поставя в позицията на заинтересован преследвач, докато въпросният кардинал прекосява не един и два коридора. Напрежението нараства и зрителят преспокойно може (правилно) да предположи, че драмата се дължи на папска кончина. 

Макар и строго кодифициран, конклавът се случва под булото на тайни, тайнства и мистерии, което пък го прави особено атрактивен за всякакъв тип разказване. Затова и когато романът „Конклав“ с автор англичанина Робърт Харис се оказва в ръцете на Бергер под формата на вече адаптиран сценарий (на Питър Стронг, отговорен и за сценария на „Дама, поп, асо, шпионин“), режисьорът вече е наясно, че това ще е следващият му филм. Романът е публикуван през 2016 г., а през 2022 г. Бергер празнува деветте номинации за „Оскар“ благодарение на филмовата адаптация „На Западния фронт нищо ново“ – най-вече наградата за най-добър чуждестранен филм. Дотогава Бергер, който е роден и израснал в Германия, не е кой знае колко познат по европейските фестивали и е работил по повече сериали и клипове, отколкото по артхаус филми. Но първият му досег с киното е през независимата продуцентска къща Good Machine Productions. Още преди да режисира първия си пълнометражен филм, той става главен продуцент: киното е изкуство, но и бизнес. 

Бергер и екипът му започват работата по „Конклав“ веднага след като предният му филм печели „Оскар“, но това не означава, че следват схематични успехи и калкулирани печалби. Напротив – тазгодишните „Оскар“-и изведоха на преден план някои от по-смелите „големи“ филми (само си спомнете „Емилия Перес“), и в смелостта си точно тези филми потънаха в скандали (пак „Емилия Перес“). Всеки имаше трески за дялане, само „Конклав“ – не. 

Няма идеален филм, и е по-добре, че няма; особено що се отнася до тези на религиозни и политически теми, тъй като „идеален“ в тези случаи би означавал „пропаганда“ и нищо повече. За всеки филм с религиозни мотиви или герои има поне 100 ултрарелигиозни души, които ще се вдигнат на протест. Могат да се изпишат (и се изписаха) много статии по повод достоверността на филми като „Конклав“, но сякаш и това е вече банално. По-добре вместо това да има повече анализи на актьорската игра – този съвършен танц на вярата и недоверието между кардинал Лорънс и сестра Агнес (Изабела Роселини), както и скромното, но достолепно присъствие на бъдещия папа – кардинал Винсент Бенитес. Ролята на Бенитес е самото сърце на филма, затова и постижението на Карлос Диес, който впрочем за пръв път застава пред камера, заслужава повече признание. Не само герой deus ex machina, но и антигерой, що се отнася до консервативните ценности на Църквата, кардинал Бенитес държи бъдещето в ръцете си. За наше и тяхно щастие, ръцете на Бенитес са добри ръце.

Убеждението е смъртният враг на толерантността, казва кардинал Лорънс в един от знаковите моменти на филма. Откривайки конклава с реч, която поставя акцент върху съмнението в собствените убеждения, той вече успява да размести центъра на зрителските очаквания. Речта в началото на филма е мълчанието пред костенурката в края на „Конклав“ – със затаен дъх очакваме бъдещето да е поне малко по-добро от миналото.