Новогодишният купон вече е само неясен посталкохолен спомен. Изтрезнели сме за реалността. Кантарът е нашият домашен дрегер. Учениците вяло носят чантите си към училище. Дори децата не се усмихват. Ние мъкнем телата си и завърналата се рутина обратно към офиса и вечните институционални сгради на доброволно възприетата посредственост. Новогодишните резолюции и to do листове вече пожълтяват по краищата като връхчетата на пръстите на заклет пушач. 

Няма да ги извадим повече от най-долното чекмедже на скрина. Телевизиите възстановяват регулярните си програми: парламентарни контроли, безконечни студийни разговори на спорни авторитети и общественици, магазинни предавания, как да отслабнем след голямото плюскане, къде трафикът е най-натоварен… Празничната плацента на нестихващи коледни блокбъстъри е прерязана. Дори кратките опити за нови делириуми, пръкнали се я около някой Йордан, я около някой Иван, са стихнали разочароващо… Новото щастие просто не се е получило.

Снимка: „Етюд-и-те на София“. Фотограф: Иван Шишиев

100%

Безпощадният януари е тук.

Градът е по смирненски враждебен и потискащ: сиво небе, киша и кал, мъртвородени снежинки, които изчезват още във въздуха и не стигат живително земята. Децата, отново тези непогрешими мери на човешкото, не се радват на снега. Той не стига за снежни човеци. Не стига за Човека. Сняг няма. Питаме се озадачени има ли човек в хората? Само провинциалното поле зад последния блок и в огърлицата от села и предградия е спомнящо бяло. Павел Матев, Кирил Маричков и Пеци Гюзелев пеят като хор от щурци в лятна вечер от отвъдното:

Недокоснат и слънчев,
януарският ден носи пак неотлъчна ранна мъка за мен.
В най-тревожната зима и най-белия сняг
ясно, необяснимо, виждам траурен знак.
И жестоката горест с бледи думи теша.
Зрее някаква повест в мойта жива душа…

Тъмна сянка се спира на студения праг.
Черен кон ли умира там на белия сняг?…
Няма вече двуколка, няма шеметен бяг.
Само черната болка върху белия сняг.
Детска мъка извира от далечния мрак…
Черен кон, не умирай върху белия сняг!

А неортодоксалният бургаски поет с китара Таралежков дрънка на очукана кухарка и реди в многогодишно нощно мътно ютюбърско видео от Слончето в Борисовата:

Празно е, празно е.
Празен съм и аз.
Празно е леглото ми.
Празно е, а денят е къс.

Празно е като зимата морето,
край което се разхождам сам.
Ей, празно е, а някак си е хубаво.

Януари официално е обявен за най-депресиращия месец, а третият му понеделник е известен като тъжния понеделник или най-меланхоличния ден от годината (през 2025-а това е 20 януари). Цялостното месечно преживяване е популярно още като януарски блус.

Снимка: „Етюд-и-те на София“. Фотограф: Иван Шишиев

Януари е нашата преизподня, но ние целите сме направени от лято. Не бива да забравяме това и тъкмо сега следва да си го припомняме отново и отново. Лятото е нашето вътрешно огниво, което пали основанията ни за живот. Като камината в старата селска къща, която разпалваме съвестно и убедено, за да оцелеем и пребиваваме с надежда, усмивка и чаша вино в ръка през студените дни. 

Но къде е лятото през зимата? Къде откриваме това пусто лято, в какво около нас го виждаме и живеем сега, когато ледът е стегнал тревите и душите ни в мразовита и омразна прегръдка? 

Бъркаме във вътрешния джоб на зимното палто и там, до сърцето, напипваме ненадейна и алогична отломка, плът от плътта на лятото – самолетен билет от последния август до Рим или Рио или няколко дребни черупки от миди и рапани, събрани в пяната на Карадере или Касандра. Как, по дяволите и ангелите, са се озовали там?! Много ясно – Провидението ги е положило върху сърцето ни, внесло ги е в нашия необорим вътрешен свят за велика утеха. И пак там, полепнали върху сърцата ни като песъчинки върху любими голи бедра, намираме още спасителни спомени и образи…

Лятната рокля, която Жената съвсем съзнателно, макар и странно как и защо, е облякла под многокатните пуловери, шуби и шалове. Манифестира я на поредния скучен корпоративен коктейл или публично събитие. Присъстващите мъже разпознават тази тяга и въздишка по топлото тримесечие и на свой ред въздишат, сваляйки очи във вертикална панорама по изящните ѝ дълги крака, които – отново странно! – не завършват с удобни обувки за танци в плажни заведения, а с високи токчета.

Витоша, гледана от „Витошка“ (по Етюд-и-те на София) и надвиснала над града като ежедневна Тайна. Или я зяпаме през зацапания прозорец на офиса и сетне се опитваме да направим теста от книгата на Александър Шпатов „#На живо от София“ върху гърба на безразборни и ненужни служебни документи – да начертаем, без да сверяваме с оригинала, кривата на билото ѝ. Докато си спомняме за ежеседмичните изкачвания на Черни връх, разходките край Райското пръскало и Златните мостове и вкусната скара в хижа „Кумата“ или „Планинарска песен“.

Снимките, запечатали живи човешки срещи, емоции, върхове и бездни, които иначе свръхтехнологичният смартфон ни предлага на дневна база в своята уж машинна и безстрастна рекапитулация на фотоспомените.

Жълтите павета, блеснали от почти залезното слънце, които сме излъскали в пореден протест през юни и юли, сега излъскани и хлъзгави поради поледицата, застрашаващи долните ни крайници и разните стави и връзки. Преминаваме по тях с бавни и смешни приплъзващи движения (и по широките плочи пред НДК), сякаш страдаме от болезнени хемороиди. Впрочем слизаме бавно и по заледените стълби на подлезите. Вървим настрани. Държим се за перилата. Гледаме плахо. Изнесли сме задниците си назад, за да имаме по-нисък център на тежестта. И така да сме по-стабилни, за да не се пречукаме. Несъществуващият сняг се трупа на малки преспи върху изнесените ни задници. Така изобщо живеем през целия януари.

Снимка: „Етюд-и-те на София“. Фотограф: Иван Шишиев

Но да се върнем на лятото. През същата тази привидно несвършваща зима…

Парадоксалната стъклена бира или сода, която си отваряме пред блока в квартала на –5 градуса. Имаме нужда от този желан и благодатен бъг в зимната матрица. Доста червено вино и огнени питиета! Вместо тях – надигаш и пиеш продължително, газираното реже гърлото ти, а ти се усмихваш в шишето портал към кокетните крайбрежни капанчета.

Работното русло се завърта отново след празниците. Пращат те на командировка в далечен град и там минаваш край открит кръгъл бар, сега зазимен, високите столове ги няма, няма го и разтропания барман, който тръска шейкъри, жонглира с бутилки и реже лайм. Но разветите коси в екстазни танци, деветдесетарският брокат по дървения под-постамент и разменените погледи изникват пред очите ти, докато вдигаш яката на същото онова топло палто, за да се съхраниш в студа.

Христоматийната песен, летният хит, който напипваш по радиото в колата, след като допреди малко си стъргал с нарочна шпатула суграшицата от предното стъкло. Всяко лято има едно такова парче дестилат, събрало в себе си именно цялото въпросно конкретно лято. Например Lucky You на Асле Бьорн от 2006-а или Rise Up на Ив Ларок от 2007-а.

Отваряш неподозирана ниша на гардероба и там виждаш плажните и планинарските принадлежности: банските, смачканият надуваем дюшек, свързващото звено – слънцезащитният крем, нужен и на морето, и по чукарите – щеките и еспадрилите за средно труден трекинг. Нареждаш ги на килима в хола и в тихата следобедна нега на делника и хоум офиса, седнал на дивана, дълговечно ги съзерцаваш.

Отиваш във вече споменатата стара селска къща, където си прекарвал детските си лета. Дом на детството и девството. Посещаваш я периодично, за да напалиш печките кюмбета тип „Циганска любов“ по стаите. Проверяваш дали всичко е наред, дали детството още е там, под покрова на асмата; на двора, в който някога си вършал в игри до забрава; на чардака, чийто инвентар – маса, миндер и столове – сега е покрит с найлони. Поправяш разни неща – контакти и уреди – ровичкаш в чарковете им и в спомените си и влизаш в сушината, където по рафтовете са наредени бурканчетата зимнина, съхранила лятото.

100%

Защото лятото и детството имат свой специфичен вкус и аромат, дъх и дух. 

Например сладкото от смокини. И си спомняш как откриваше света… Смокинята наистина беше чуден плод. Разделиш я в детските си длани, разкашкаш я на две симетрични половини и тя вземе че ти разкрие цяла нова мъничка Вселена. Вярно, приличаше на розов космос със семчици съзвездия, на нежна, дъхава на свежест утроба. Опиташ я, слюноотделяш активно и сладостно, прекараш я от едната към другата страна на устната си кухина и сякаш вече си преживял с всичките си вкусови рецептори Творението. 

Или лютеницата. И пак си припяваш Таралежков: А лятото е само наужким, замирише ли на печени чушки…

А в края на деня, уморен от домашната и дворната работа, си правиш чай от разнообразни билки, които предлага необятната селска природа или си набрал във Витоша, Верила и Рила през август: мащерка, риган, маточина, жълт кантарион и липа, достъпна и в града, макар и опушена от ауспусите на колите. Придърпваш произволно дървено трикрако столче, на което дядо някога доеше овцете, сядаш с жарката чаша в ръка, от която се издига пара, и наблюдаваш как вали и трупа на парцали. Защото тук, в дълбоката провинция, през зимата винаги вали сняг, красив и спасителен.

Лятото е още, когато обратно в кишавия град случайно се засечеш със ситуативен другар, с когото, отново в непланирана и точно заради това неповторима и велика компания, сте споделили къмпинга, караваните, палатките и биваците на Гърция, Градина или Пашадере. Виждате се само тогава и само там. Сега само си кимвате и смигате, докато газите в локвите, а трафикът бучи заглушаващо. Имате Тайна помежду си. Имате малко лятно общо кратно. Или българският вариант на „Плажът“ по Алекс Гарланд и Дани Бойл.

И разбира се, рано или късно, но неизбежно, тук, през януари, срещаш на улицата и лятната любов от същия оня двуседмичен къмпинг – територия на свободата. Тази любов не е продължила повече от две седмици, останала е там, на брега, и точно заради това е… останала. Досущ като Бил Мъри и Скарлет Йохансон в Lost in Translation, но не в сърцето на Токио, а в сърцето на София, се прегръщате и целувате мимолетно, а ти шепнеш в ухото ѝ реплика, която също е Тайна. Или може би е нещо от сорта на:

The unexpected connections we make might not last, yet stay with us forever.

Зимата e тук – властна, тотална и всепоглъщаща. Но в себе си носим неизтребимо лято. Разговорите на плажа, когато арендаторът вече събира шезлонгите, а слънцето се гмурва в прогореното било зад гърба ни. Пътят край морето, от който отбиваме в локалното и нахлуваме усмихнати в полето със слънчогледи. Или в цъфналата ръж по Робърт Бърнс: „Ако някой срещне някой…“. 

Снимка: „Етюд-и-те на София“. Фотограф: Иван Шишиев