Няма да скрия колко се вълнувам и колко се страхувам да направя това интервю. Харесвам песните на дуета, харесвам текстовете им, и най-вече поезията в тях, харесвам ритмиката им и възможността лесно да се запеят, харесвам хъса, с който за две-три години тези момчета успяха да станат най-успешният музикален проект с разпродадени с месеци напред концерти в най-големите зали в страната. Успяха да покажат мъжество, дързост и стил, да спечелят всички възможни награди и да изградят кариера във времена, в които всичко е в интернет, пиратството процъфтява и всеки ден изгряват нови звезди и… залязват.
Заедно с дъщеря ми, която е на 11, слушаме Юли и Крис от „Молец“ и си правим домашни забавни клипчета. Парадоксално, но факт, това са изпълнителите, които имат най-широка възрастова аудитория, най-последователната кариера, имат всичко най и всичко профи, и зад тях не стоят нито „Вирджиния“, нито „Монте“, нито която и да е голяма музикална компания, а правят всичко сами. Защото знаят как. И защото имат какво да кажат.
Затова, в един неочаквано ветровит ден, съм в тяхното студио, снимам като тотална фенка статуетките от БГ Радио и яките визии по стените им (дело на Стефан (The) Стефанов) и се чудя как ли ще ме приемат. Дали ще са искрени, или ще запазят позата на недосегаеми. Оставям се на интуицията си и забравям тутакси всички подготвени въпроси.
Крис:
Да започнем оттам, че ние в момента подготвяме албум, за който много се вълнуваме, защото това е една нова посока, в която поемаме. Това е едно ново начало – с края на миналата година – арената – гръмкото име неслучайно беше такова, тъй като искахме да затворим една страница, за да отворим нова, по-различна. Тази година си почиваме от големи концерти и други мащабни събития с една конкретна цел – да творим, което е основната ни цел и идея. Та направихме творчески лагер за писане на песни.
Снимка: Юли и Крис – Молец
Къде се състоя?
Крис:
Случи се в Годеч, на едно много готино местенце. Казва се „Форест хаузес“. Струва си и това да се спомене, тъй като много ни помогнаха. Бяхме около 12 души – писатели, продуценти, всякакви хора. Готиното беше, че този път бяхме доста дисциплинирани и успяхме да свършим много работа. Защото друг път, като сме ходили по такива „кемпове“, винаги е било малко почивка и малко писане на музика. А сега започвахме от сутринта – девет и половина – десет, и не спирахме, докато парчето не е готово.
Каква част от продукцията ще бъде резултат от този кемп в бъдещия албум?
Крис:
Около 70% сигурно. Работата, която свършихме в кемпа, е работа, която в София и за една година не можем да свършим. Просто е много интензивно, много провокиращо творчески, когато си събран с такива хора на едно място. Разделихме се на три станции и всяка имаше задачата да изготви парче от началото до края.
Снимка: Юли Славчев
Имате ли много колаборации за бъдещия албум, дуети?
Крис:
Да, донякъде концепцията за този албум е да пробваме да колаборираме с възможно най-много български артисти, защото досега бяхме доста затворени.
Имате пет – шест.
Крис:
Имаме само с приятели.
А как избрахте сегашните? Любопитство?
Крис:
Да.
А коя е най-нетрадиционната колаборация? („Молец“ имат дует дори с „Мистерията на българските гласове“ – Бел. ред.)
Юли:
Според мен е тази с Fyre (Огнян Павлов). И противно на очакванията, че ще е строга християнска песен – нещо общо, което споделяме с него, не е задължително да носи този мотив.
Крис:
Тя има доста „стрийт“ звучене. По-социална е.
Юли:
Доста откровена песен, доста лична, но недотам комерсиална. Всеки куплет влиза в дълбочина за нещата, които ни се въртят в главата. Като съмнения, като страхове, като наранявания, така да се каже.
Снимка: Юли Славчев
Вероятно сте на сходен етап от живота си?
Крис:
Вероятно да, но в тази песен трите куплета разказват три отделни истории, направени по един и същи модел. В първата част по някакъв начин се излага през какво си минал или преживял някакво огорчение. Във втората част на куплета вече навлизаш навътре и разказваш за това, което искаш да бъдеш, това, което искаш да имаш, това, което е останало. Все едно това, което е останало след такива преживявания. Тип изгубени приятелства по пътя, по който вървим – пътя на кариерата, житейския път. Хора идват и си отиват, естествено, и е тъжно, когато някой човек остане някъде там и ти не знаеш защо или по какъв начин сте се разминали. По-различна е историята, но тя и песента няма нищо общо с това, което сме правили.
Юли:
Вероятната реакция, която ще получим от тая песен, е шок, понеже продуцентът, който е правил инструментала, не е Роби, който е правил всичките ни инструментали, а е Денис Попстоев. Клипът е режисиран не от Крис Захариев, който е режисирал абсолютно всеки един клип, а е Филип Круз. И в трака имаме Фирето, който е допринесъл със своето звучене върху този бийт. Според мен хората леко ще се уплашат, ще се притеснят. „Какво стана с тия момчета? Изчезнаха, пък сега изглеждат някакви наранени, ядосани?“
Снимка: Крис Макаров
Уж отидоха на почивка (с усмивка).
Юли:
Не се притесняваме от такива реакции, даже са ни интересни.
Това обаче няма да е целият вайб на бъдещия албум, предполагам?
Крис:
Не, това няма да бъде целият вайб на бъдещия албум, но истината е, че малко или много отиваме в една по-различна посока. Концепцията на целия албум е „затворът“. Затворът, в който сам се поставяш, затворът, в който хората те поставят с мнението си за тебе. Съответно голяма част от песните са едни въпросителни. „Абе, тия неща, които нося у себе си, хубави ли са? Лоши ли са? Достатъчни ли са, че да бъда качествена личност? Добър човек ли съм изобщо?“ Такива въпроси, които е хубаво да си задаваме понякога, ако искаме да вървим напред и да радваме някого освен себе си.
Звучи, сякаш съмнението е движеща сила.
Юли:
По-скоро е някаква самоанализа и откритост, че имаме трески за дялане и ще ги назовем в този албум. Искаме да покажем една по-мъжка страна на „Молец“. Защото досега много ясно видяхме чувствителната, откровена и ранима част. Искаме да се лансираме и с някакъв противовес на вече осъзнати неща. Присмех за някакви слабости.
Можем ли да кажем, че сте помъдрели и че това е по-осъзнат или по-мъдър албум? По-смел албум. Не се ли страхувате от синдрома на втория албум?
Юли:
Не, според мен този албум ще е по-добър.
Крис:
И аз за това съм сигурен. Той вече е по-добър. Имаме много силни тракове.
Как пишете текстовете си? Кой каква част от текста пише? Те са много силни като послания, очевидно гледате в една посока, но кой облича нещата в думи?
Юли:
Имам чувството, че все повече си се доверяваме. Вече си позволяваме да си довършваме изреченията, докато преди имаше една строга бариера – това е моят куплет и никой не го пипа, това е твоят куплет и аз не го пипам. Една математическа разделеност – половината мой текст, половината негов. Докато вече все повече сме над процентите, броя думи и кой какво е написал. По-скоро търсим какво иска да каже песента.
Крис:
Да, прилагаме неща, за които си мечтаем отдавна. Трябва всичко да е лишено от его и да работим в името на песента. Позволяваме си да си даваме съвети и дори се доверяваме на други хора.
Можеш ли да ми дадеш пример?
Крис:
Като седнем да пишем и с Робката (Роби Николов) например. Аз имам някакви идеи, които на мен ми харесват. Робката казва – тая дума няма ли да седи по-яко? Пробваме го, наистина седи по-яко. Моята идея е била малко по-различна, но съм готов да го пусна, защото го чувам, че е по-яко. Иначе защо го правиш? Истината е, че през годините започнахме да гледаме по-различно на „сонграйтинга“ като процес. Това да се роди една цялостна песен, не само да си напишеш текста, а той да направи музиката, Юлката да си напише неговия куплет и да се съберем на едно място и да ги сглобим тези неща. Истинският и готин процес е да седнем екип хора.
Следващата песен, която ще пуснем след тази с Фирето, ще бъде колаборация с Роби Николов – нова, която имаше суперинтересен процес на написване. Това беше песен, в която ние двамата с Юли не участвахме в началото. Тя беше с пиано, цигулки, голям музикален аранжимент, хубава мелодия, приятен текст, само че текстът говори за раздяла. Ние миналото лято се оженихме, Робката тепърва това лято ще се ожени. Изобщо няма нищо общо с това цялото нещо. Ние сменихме изцяло текста, но мелодията остана. Цялата музика сменихме, от тези аранжименти в крайна сметка остана една китара. Буквално е само китара и трите гласа. Ако я чуеш, няма нищо общо с това на лагера, но без кемпа нямаше да изглежда по този начин. Такъв е процесът. Няма един шаблон, който да минем. Ако ползваш шаблон, звучиш еднакво.
Как се автопровокирате? От какво се вдъхновявате?
Юли:
Напоследък гледам много съзнателно да се забавлявам повече. За мен преди винаги можеше да се свърши още работа. Уикендът е още два дни, в които може да се работи. Все повече откривам, че артистът е като кокошка, която снася златни яйца в двора на един алчен селянин. Той всеки ден тича да вземе златното яйце, но изведнъж тя спира да снася – един ден не снася, не снася два дни и той, зажаднял, я отваря да види откъде идват златните яйца. Погубва я. Можем да направим аналог с артиста. Артистът е като една кокошка, която снася от време на време златно яйце. И за да снася тая кокошка яйца, трябва да се грижим за нея, да яде добра храна, да е заобиколена от други добри кокошки. Тогава ме удари, че аз съм я хванал за гърлото, и само дебна кога ще снесе нещо.
Ти си и кокошката, и стопанинът.
Юли:
Да. Оттогава малко повече обръщам внимание на ежедневието, което преди за мен беше губене на време, а сега го намирам за източника на всичко останало.
Промени ли ви по някакъв начин славата? Това, че ви разпознават?
Юли:
По-скоро ни пречи отговорността към всички наши слушатели. Родители пускат песните ни на децата си и така нататък. Понякога това носи бреме, защото се случва да искаш да си грозен в нещата, които казваш. Да не подбираш думите. Когато се сетиш, че и тези малките хора ще чуят тази песен, малко се сдухваш.
Крис:
Истината е, че се опитваме да не го правим толкова в тоя албум. Осъзнахме, че ние сме си наложили сами една автоцензура. Сами си забраняваме някакви неща, които са искрени. „Това май не е много добре как звучи. Дай да го поолекотим, да не се разсърди някой.“
Факт е, че вашата аудитория има най-широки възрастови граници – тя се простира от невръстна детска възраст до зрели хора. Моята дъщеря (на 11 г.) ви е голяма фенка, тя ви имитира. И аз ви харесвам, но по различен начин – чувам посланието на текста. Всъщност сега осъзнавам тази отговорност, пред която сте изправени.
Крис:
По този начин – класическия, по който хората се променят, когато получат слава, не ни е засегнало. Нямаме тази предразположеност, имаме много приятели, които да ни заземяват. Аз лично хващам у себе си, че на мен не ми е много комфортно и готино да съм известен и да ме разпознават. Излизам като някакъв бурсук, все едно съм си вдигнал егото. Винаги се опитвам да обърна внимание на хората, но ме изморява и не ми носи удоволствие. На мен ми носи удоволствие да правя изкуството, което искам да правя, но не ми носи удоволствие да съм постоянно разпознаваем.
Случва ли се да се карате? Изглеждате супердопълващи се. Като Ин и Ян. Единият пие мляко, другият – кафе. Единият говори повече, другият мълчи. Ти беше доскоро рус, а той – брюнет.
Крис:
Готино е, че го казваш, защото е така. Хем имаме сериозни противоположности, хем тия противоположности се допълват. Мисля, че през годините успяхме да го изработим това да няма никакъв дискомфорт в комуникацията в никаква форма. Малко е като…
Като в брака?
Крис:
Именно, да, именно. Научаваш се, виждаш. В началото има сблъсъци на мнения, на его главно. Мъже сме в крайна сметка, какво толкова сложно има.
Как се намерихте?
Юли:
В детството, нашите семейства са много близки.
Как решихте да правите музика? И кога повярвахте, че ставате за тая работа?
Крис:
Ние още не сме повярвали. Даже колкото повече знания придобиваш за музиката, писането на песни, колкото по-добър ставаш, толкова повече разбираш как не си добър в това. Колко неща липсват. Напоследък имах доста смачкващи моменти. Сядам да продуцирам и изобщо не е това, което трябва.
Юли:
Наивният човек е по-добър творец според мен, защото не се самоанализира толкова, не се самобичува и даже стават по-истински неща.
Защо си заслужава да правиш музика в България? Защото вие сте направили своя избор, той не е лек със сигурност. Кое е това, което ви кара да правите това точно тук, точно сега?
Юли:
Това, което ни изненада, е, че има достатъчен брой хора, които търсят качествено изкуство от музикална гледна точка. На нас никога не ни е било цел, никога не сме вярвали, че това ще доведе до истински успех. Има хора, които жадуват, търсят, слушат и искат още от някакво емоционално изкуство с посока, задълбоченост и поезия вътре. Аз не знаех, че има такава публика, извън поп фолка. Виждаме, че става и с изкуството на хората до нас – Робката става все по-популярен, вярвам, че не е единичен случай. Вярвам, че ако утре излезе нов млад човек или група и правят музика със сърце, също биха успели.
Мислили ли сте си за успех навън? Как тази музика би съществувала на чуждия пазар?
Крис:
Не си мислим много за това. То е съвсем друга игра вече. Едно е да си тука, където песен излиза веднъж в седмицата, друго е да отидеш в големия океан, където излизат по сто хиляди. Там е друга индустрия и нашето сърце пише на български. Българският му е интерес и е насочено към българската аудитория.
Има ли колеги, с които си сверявате часовниците? Мислили ли сте да издавате само текстовете в книга?
Крис:
Мислили сме. Човекът, с когото си сверяваме часовниците, освен Юлката, е баща ми. На него му давам да чете и да дава акъли. Той ме вкара в тая страст, писането, и неговото мнение ценя най-високо.
Юли:
Истината е, че не си сверяваме много часовниците. За мен винаги е било и ще остане в изкуството, особено думите, искреността. Според мен тя е оръжието, душата на един текст. Ако успееш да изразиш искреност, без буквализъм, за мен това е напълно достатъчно.
Какви бихте били, ако не бяхте музиканти сега?
Юли:
Аз вероятно щях да бъда програмист. Изненадващо е, че музиката ме спаси от програмирането. Никога не съм вярвал, че това ще е нещото. Най-вероятно щях да бъда още в офис, мислейки как да избягам.
Крис:
Истината е, че смених много работи преди това. Винаги съм се занимавал с изкуство. Винаги съм работил нещо и съм правил някакъв тип изкуство паралелно. Ако не беше музиката, щях да искам да се занимавам с актьорско майсторство примерно.
Как се виждате след десет години?
Юли:
В момента трупаме опит, знание, логистични знания дори. С надеждата, че някой ден ще имаме времето и енергията да помагаме на хората. Дори продуциране, но и да създадеш среда за тоя човек, да го промотираш. Да кажеш – вижте го колко е як този човек и така нататък. Да му кажеш – напиши една песен, от шест месеца нищо не си направил. Менторство е тъпа дума, по-скоро нещо като родителстване.
А за какво мечтаете?
Крис:
Да сме живи и здрави, другото е ясно. Мечтите ми изглеждат по един романтичен, но вече скучен начин. За семейството си мечтая, за дечица. Правим си къща – такива неща. Музика, естествено, винаги искам да правя, но по-спокойно вече.
Процес-Пространство
А за България какво мечтаете? Какво да се случи на тая клета страна?
Крис:
Аз много се радвам в каква посока тръгнаха нещата последните години. Неусетно ние сме част от това движение цялостно. Вчера го коментирахме с Робката, дори и в чалга културата има някакво раздвижване. Хората са почнали да ходят на концерти и да купуват билети и да се интересуват. Харесва ми, че са почнали да излизат млади артисти, които се надъхват, че виждат, че ние не сме тръгнали от позиции с възможности. Родителите ни не са никои, като става дума за тоя свят, в който ние работим. Нямаме лейбъл зад гърба си. Очевидно е възможно това нещо. Млади артисти вадят някакви китари, изсвирват песни. Пращат ни текстове. Излизат и суперготини представления напоследък, което е яко, някак си тихо ме вълнува. Усещам го като щастливо напрежение у себе си и ми е интересно как ще избухне. Вярвам, че ще има някакво раздвижване скоро.
Юли:
За мен е вълнуващо независимото изкуство във всичките му форми. Все повече ми се ще младият българин да не чака някой да му даде финансиране, някой да му подаде ръка, да му звънне. По-скоро искам да видя една проактивност у младите хора. Искам да видя „все тая парите“, ако трябва, ще го направим от кашон и дъвки, обаче ще има живот в него. Ние ще намерим пространство, ако ще в парка да го играем. Ето това ме дразни малко – жертвената позиция – никой не ме вика и никой не ми дава пари. Може би, ако започнеш без пари и без викане, ще започнат да те викат.
Крис:
Затова е толкова лесно за хората, които се хващат и го правят. Няма конкуренция. Тя иначе артистичната душа е много ранима. Ако не го направиш, а е трябвало, почваш да трупаш огорчение към всичко. Един неразбран артист оставаш цял живот и се биеш по главата.
Юли:
Примамливо е да си неразбраният артист. Аз съм геният, а светът е много смотан.
Как ще се казва новият албум?
И двамата:
„Подлец“.
Снимка – Личен архив
