Mиг преди да започна този текст, видях през прозореца следната картина: мургава жена рови в контейнера, а до нея дъщеря ѝ разгръща книга. „Лебеде мой!“, възкликнах и аз като героя на Радичков.
Майката се сдоби с чифт износени обувки, а детето – с низ от букви.
И така. За обувките и ходенето по светлите пътеки на думите, за препинателните и препънателните знаци – текстът ми сам ме поведе.
Буквите са тук отпреди нас. Представям си ги като трийсет древни души, като една малка и устойчива армия, която спасява хората от бездумие.
Прави го не с помощта на оръжия, а единствено с неизменното си присъствие. Плътно до нас е – дори в тихи мигове вътрешните ни диалози са съставени от думи.
Светът ни е съставен от думи. Те се грижат да напишем и озвучим мислите и чувствата си, те са в радостта ни, в плача, в милостта, в ласката и обидата, те обитават градините на ума ни, дори сънищата ни не лишават от себе си.
Думите са не само в нас, но и с нас. А ние с тях ли сме.
Ако отвърнем на приятел в затруднение „На среща съм“ вместо „Насреща съм“, на него ли ще изменим, или на тях?
А когато забравяме, че няма дума в българския език, която в множествено число завършва на „й“? Буквй и думй, имате ли идей защо ви застигна тази комично-тъжна съдба?
Ами милите запетаи, които или са наръсени щедро из текстовете ни, или съвсем ги няма? Тук се сещам за едно стихотворение, което измислих за мой малък близък приятел, чието любопитство към езика е възхитително:
Фотография Етюд-и-те на София – Иван Шишиев (Фестивал Лунар)
Уморената запетая
Между „въпреки“ и „че“
запетаята, дете,
е излишна. Дай пред „но“
да я сложим. Ето нà!
Запетаята заспа.
Езикът ни се нуждае от спешна грижа. Неотменна, внимателна, нежна – полага му се грижата, която той полага за нас. Да, не е лесен. Той е език, в който „поотделно“ се пише заедно, а „полуслято“ се пише слято. Но нека тези не особено логични, но пък забавно- абсурдистични примери не ни отказват – изоставим ли езика си (а сме напът), е въпрос на време и той да ни напусне.
Да не лишаваме децата си от красотата на думите. „Песъчинка“, „мекосърдечност“, „ласка“, „слънчице“, „синева“, „глухарче“ – какво топло езиково богатство, какво братство!
Да дадем възможност на тези след нас да говорят и пишат правилно.
А и на себе си да я дадем.
Да не изхвърляме грамотността в контейнера за боклук, защото няма гаранция, че някой „лебед“ ще я намери.
Буквите – нашата най-вярна армия – ще ни се отплатят, както го правят непрестанно и с обич.
А всъщност тяхното безсмъртие е най-голямата отплата.
