Днес, когато отворим социалните мрежи или пуснем новините, усещането за разделение в обществото е не просто осезаемо и доминиращо, а направо плашещо. Сякаш сме загубили напълно усещането за национална идентичност и ценностна принадлежност. Поляризацията се проявява във всичко – от политика и култура до ежедневни теми като начин на живот, хранене или естетически критерии. Сякаш целият свят е разделен на „ние“ и „те“. Сякаш вече не говорим един и същ език и не обитаваме една планета. Като едни съвременни вавилонски строители сме изцяло обсебени от разногласията на разноезичието и сме изоставили напълно строежа на кулата.
Как стигнахме дотук? И можем ли все пак да намерим начин да достроим кулата на демокрацията?
Алгоритмите в социалните мрежи ескалират разделението
Често чуваме коментари, че социалните мрежи играят централна роля в съвременната поляризация. Добре де, ама как? Какво общо имат тук информационните технологии и платформите за комуникация? Нали те са средство за общуване, нали комуникацията е точно това, от което се нуждаем, за да преодолеем разединението?!
И да, и не. Да, медиите и социалните мрежи са място, където да се срещаме виртуално и да комуникираме, да обменяме информация, да сравняваме гледните си точки, но не, те не са това, което ни помага да преодолеем разединението. Не само че не помагат – те са част от проблема. Защото в тях властват суперефективни, неемоционални, безпристрастни, модулирани, максимално оптимизирани, фино програмирани, прецизно дефинирани, машинно програмирани, всесилни и вездесъщи програми.
Алгоритмите са проектирани така, че да ни показват съдържание, което ни привлича и задържа, което предизвиква реакция – например да натиснем бутона с вдигнат палец. Анализирайки поведението ни в интернет, те подбират съдържание, което съответства на нашите интереси и вярвания и би ни харесало. Но това често означава, че виждаме само информация, която потвърждава собствените ни убеждения. Всеки път, като натиснем „лайкче“, „сърчице“, „усмихнато човече“, програмата стеснява допълнително диапазона от теми, които ни показва.
Създават се т.нар. „ехо камери“, които отразяват собствените ни възгледи и предпочитания, нашите собствени мнения се усилват многократно, а гласовете на опонентите заглъхват и скоро изчезват напълно. Благодарение на ефективността на алгоритмите за оптимизация на информационните потоци все по-често общуваме само с тези, които споделят нашите убеждения, и рядко влизаме в контакт или конструктивен диалог с инакомислещи. В резултат, ставаме по-убедени в правотата си, но сме и по-доверчиви към информацията, която консумираме в „ехо камерите“, и съответно сме по-уязвими към дезинформация и фалшиви новини, особено когато те потвърждават нашите убеждения.
Алгоритмите също така са установили, че силни емоции – като гняв или страх – получават най-голямо внимание и най-силна реакция, затова приоритизират крайните мнения и конфликтното съдържание, за да ни подтикнат да коментираме, да търсим още информация, да критикуваме, изобщо… да продължаваме да използваме платформата. Но докато го правим, ставаме все по-гневни и все по-уплашени. И така алгоритмите не само отразяват съществуващите разделения и негативните емоции, но и ги задълбочават. Което неизбежно засилва поляризацията и напрежението между различните социални групи. Превръщат „нас“ и „тях“ в непримирими лагери. А обществото започва все повече да заприличва на силно фрагментирани, крайно поляризирани, гневни вражески групировки.
И сякаш това не е достатъчно, ами освен на чисто механичните, математически, непреднамерени функции на алгоритмите в платформите ставаме жертва и на злонамерени кампании за дезинформация. С помощта на фалшиви профили, автоматизирани процеси за разпространение на невярна информация, фокусиране върху силни емоции и тенденциозно игнориране или подмяна на фактите, пак с помощта на вездесъщите машинни алгоритми, се оказваме неволно въвлечени в нестихващи онлайн войни по теми като идентичност, култура, миграция, социална справедливост, политически пристрастия, които допълнително разширяват пропастта между различните групи и задълбочават социалната фрагментация.
Непримиримостта и липсата на диалог
Проблемът тук не е само в различията на мненията – това, че мислим различно и имаме различни гледни точки, е естествен процес във всяко демократично общество. Разногласията и разделението са неизменна част от обществения живот. Правото да изразяваме мненията си и да защитаваме позициите си, също е неотменна демократична ценност. Нали не сме забравили максимата на Волтер: „Не съм съгласен с това, което казваш, но докато съм жив, ще защитавам правото ти да го казваш“?
Значи обществените разногласия са нормални и трябва дори да се насърчават. Тогава какъв е проблемът?
Проблем възниква, когато поради крайна поляризация на позициите си загубим способността да водим диалог. Когато, изпълнени с чувство за собствената си правота и превъзходство, загубим уважение към другата страна в спора, когато сменим емпатията с презрение, толерантността с неприязън, когато забравим, че „те“ са част от „нас“, че с „тях“ имаме много други общи неща.
Непримиримостта превръща противоположните позиции в истински „вражески лагери“. И не само в алтернативната реалност на интернет пространството. Битките се пренасят в обществените пространства и в живота на хората. Налага се култура на отказ от компромиси, при която личностите и идеите се демонизират, вместо да се обсъждат. Забравили напълно контекста (всички заедно строим кулата на демокрацията), вместо да се опитаме да разберем гледната точка на другия, вместо да търсим конструктивни решения, се вманиачаваме в преследването на „победа“ на всяка цена. „Победата“ в спора измества напълно съчувствието и емпатията към друго човешко същество.
Този процес разрушава доверието – основен елемент за функционирането на всяко общество. Губим доверие в обществените институции, в политиците, но също и в хората, с които някога сме били близки, имали сме нещо, което ни е свързвало. Губим доверие в обществото и в неговите ценности. Споделената национална идентичност се размива. Създава се усещане, че вече не сме един народ, а множество противоположни лагери с напълно непримирими позиции, ценности и цели, с различни географски центрове, с различни езици.
Голяма снимка – Етюд-и-те на София – Иван Шишиев
Усещане за безпомощност и безизходица
Тази ситуация, съвсем естествено, създава у нас усещане за провал – разделени, поляризирани, неспособни да разберем другата страна, да общуваме с нея, да намерим компромис или да постигнем консенсус. Когато обществото е така разделено, то е неспособно да обсъжда и търси решения дори за фундаментални проблеми, които касаят всички ни – като например как да се защитим от климатичните промени, как да подобрим здравеопазването, как да подходим към предизвикателствата на социалното неравенство, застаряващото население или на бързо развиващия се изкуствен интелект.
Медиите инфектират допълнително зейналата рана, като акцентират върху конфликти и катастрофални сценарии, дават гласност на крайни мнения и отразяват диспропорционално негативни събития, прогнози и оценки, което създава усещането, че ситуацията е безнадеждна. Вместо да насърчават активното участие, те засилват синдрома на заучената безпомощност.
Когато проблемът е системен, извън нашата сфера на влияние или компетентност, е лесно да изпаднем в състояние на апатия. Усещането за безсилие води до пасивност. Обществото избира да се отдръпне.
Тази апатия обаче има своята цена. Когато хората се отказват от активното участие в обществения живот, проблемите се задълбочават. Липсата на противодействие само усилва съществуващото разцепление, което прави още по-трудно изграждането на мостове между различни групи. Обществената апатия създава условия за популистки настроения, които се експлоатират от политически екстремисти за техните си частни користни цели.
А сега накъде?
Това означава ли, че идва свършекът на света и нищо не може да бъде направено? Не, разбира се.
Вместо да се поддаваме на заучената безпомощност, на навика за апатично бездействие, вместо да се изживяваме като жертви на независещи от нас обстоятелства, можем да направим нов, различен избор. Можем съзнателно да изберем активното участие – малки стъпки днес, които могат да доведат до големи промени утре. Всеки от нас има силата да бъде част от решението.
Справянето със социалната поляризация е голямо предизвикателство, но не е невъзможно. Въпреки мащаба на проблема обикновените хора притежават значителен потенциал за положителна промяна. В крайна сметка обществото се състои от индивиди, нали? Всеки един от нас може да направи промяна в себе си. Ежедневният личен пример и лидерството на индивидуално ниво могат да бъдат ключът към преодоляване на социалната поляризация.
Предизвикателството не е в това да премахнем различията, а да се научим да ги преодоляваме чрез диалог, уважение и разбирателство. Недостроената кула на демокрацията чака нас. Няма кой друг да я довърши. Не е нужно да бъдем еднакви, за да живеем и строим заедно. Достатъчно е да си припомним, че всички сме хора, които споделят общи стремежи и мечти. Общо минало. Общи болки и въжделения. И ако следваме думите на Волтер, можем да създадем общество, в което разногласията не са заплаха, а възможност за растеж.
Как? Какво може да направи един обикновен човек? Много!
„Ние“ сме „те“
1. Като първа стъпка можем да си припомним обединяващите за всички нас теми. Да изоставим за момент дребнавите спорове и да видим по-голямата картина. Да се фокусираме върху това, което ни свързва.
Въпреки различията всички хора споделят общи стремежи. Всички искаме да живеем в безопасност, да осигурим по-добър живот за децата си, да се чувстваме уважавани и чути.
Някои примери за общочовешки теми:
- Грижата за бъдещето – климатичните промени, образованието, здравеопазването, бъдещето на децата ни са въпроси, които засягат всички – независимо от политическите ни убеждения или културните ни различия. Когато се фокусираме върху конкретни стъпки за решаване на тези проблеми, вероятно бихме могли да изградим обща основа за сътрудничество.
- Всички сме човешки същества – емпатията не означава да се съгласим с другия, а да се опитаме да разберем неговата гледна точка. Тя е мостът между „нас“ и „тях“. Колкото повече се опитваме да разберем, толкова по-лесно ще ни бъде да намерим решения, които удовлетворяват всички.
- Споделените човешки ценности – справедливост и свобода, нуждата от любов, запазването на личното ни достойнство – това са ценностите, които всички споделяме.
2. Друга стъпка е да създаваме и поддържаме култура на уважение и диалог.
- Да избягваме предубежденията, като ги търсим и преодоляваме в себе си, преди да ги сочим в другите.
- Да не допускаме да се отнасяме към инакомислещите с презрение или неуважение.
- Да слушаме с разбиране – когато участваме в дискусии, слушаме, за да разберем, а не само за да отговорим.
- Да избягваме реториката на омразата: думите имат значение.
- Да използваме действия вместо думи: показваме с действията си, че уважаваме и разбираме другите, че наистина търсим промяна. Това е най-силният начин да вдъхновим промяна у другите.
Снимка: Иван Шишиев
3. Да преодолеем апатията и чувството за безпомощност, като изграждаме малки общности за решаване на конкретни местни проблеми – групи, в които, обединени от обща дейност, хората могат да срещнат инакомислещи и да излязат от личния си „информационен балон“.
- Местни инициативи, чрез които хората могат да работят заедно за общи цели независимо от различията си – доброволчески проекти, културни събития или кампании за взаимопомощ.
- Работа за общото благо – когато хората виждат, че могат да допринесат за положителна промяна в общността си, те са по-склонни да участват в социалния живот.
4. Да намалим влиянието на алгоритмите, като прекарваме по-малко време в социалните мрежи и пред екраните, а вместо това направим усилие да общуваме с хората от обкръжението си в живия живот.
5. Борбата с дезинформацията изобщо не изисква технологии. Тя се постига с простичките правила на информационната хигиена и с малко лична дисциплина.
- С критично мислене: проверката на фактите е задължителна – в интернет и в медиите.
- С образователни кампании: инициативи за медийна грамотност, които учат хората от всякакви възрасти и социални групи как да различават истината от манипулацията.
Снимка: Източник – Unsplash
Да, просто е. Не е лесно, но е просто. Трябва само да преодолеем инерцията, апатията и чувството за безпомощност. Да си спомним, че „ние“ и „те“ не сме врагове, че всички сме хора, че живеем на същата планета и имаме общо настояще и бъдеще. Да се уважаваме взаимно и да проверяваме достоверността на фактите. Да не се поддаваме на емоции, а да търсим конструктивен диалог.
Да подемаме инициативи и да демонстрираме правотата си с дела, в истинския свят, вместо да инвестираме енергия и време в ескалиращи виртуални войни. Да се вгледаме вътре в себе си, да поемем отговорност за постъпките и думите си и да започнем да променяме света, като първо променим себе си.
