– Кой е най-умният човек, когото познаваш? – както само тя си знаеше, без никакво предисловие, започна разговора Ива.
– Защо питаш?
– Защото разбрах, че хора с коефициент на интелигентност над 200 почти няма; но също така разбрах, че тези с над 190 са десетки хиляди. Ако трябва да съм точна, броят им е 70 000. Колкото е населението на Велико Търново. Искам да открия…
– Селото с един-единствен жител? – опитах се да бъда предизвикателен. – Или търсиш мястото, откъдето този човек си купува тоалетна хартия? А може би ти е любопитно как изглежда стоматологът му?
– Не! – прекъсна ме сприхаво тя. – Защото може да не ползва тоалетна хартия и да не ходи на зъболекар. Може не само умът, но и животът му да нямат нищо общо с онова, което ние смятаме за естествено; ето защо ме вълнува дали мисленето на този човек се различава от нашето, тъй както се различават голямото от малкото. Или (защо не) те се различават по съвършено друг начин. Примерно както чадърът и шевната машина? Или както волейболна топка и хирургически скалпел?
– Аз бих сравнил двата вида ум с два пътнически влака. Единият пътува от Пекин до Шанхай, а другият – от Дивдядово до гара Горна Оряховица. Първият влак сякаш слиза от Космоса, движейки се с 600 км/ч., вторият се влачи като драгоевско магаре, но пристигат еднакво бързо – за два часа и половина.
Етюд-и-те на София – Иван Шишиев
– Примерът ми харесва – някак наивно, по детски, се усмихна Ива. – Но ми звучи като политическа реч. Хем обяснява всичко, хем нищо не казва. Затова нека се върнем към живота на онова село, в което живее един-единствен човек; ще може ли въпросният селянин да намери общ език с хората от големия град? Ще страда ли, ако не намери? Важно е и още нещо: ако се окаже на другия край на земното кълбо, ако там открие друго подобно село, ще се чувства ли като у дома си? Или срещата ще се превърне в битка на двама мъжкари, които се бият за територия?
– Добре, Ива. – Исках да си дам няколко секунди за размисъл. – Нека съберем всички метафори накуп и да си представим, че онзи свръхбърз влак стига от края на света до Дивдядово за нула време. Пътникът свиден слиза на гарата и ти питаш: какво ще прави, след като прекрасно знае, че каквото и да е то, винаги ще се намерят поне двама китайци и поне трима индийци, които ще го правят по-добре, по-бързо и по-евтино от него. Правят го, без да се замислят, почти автоматично. С две думи: митът за изключителността на този човек не бива да се отстоява пред никого. Най-малкото пред самия него!
– Ами ако все пак е изключителен? – плахо ме прекъсна тя. – Тогава? Какво ще кажеш тогава?!
– Ще кажа, че съществото, за което говориш, е като митичния Хирон. Нито с хората е човек, нито с кентаврите е кентавър. Бил толкова единствен, че Кронос, баща му, като видял сина си, изчезнал завинаги, а майка му – ужасена – застинала и се превърнала в липа. В тъгата си натрупал пълно знание за всички неща. Измислил лирата и прозодията. Открил лечебните треви и причините за болестите. Научил Пелей как да спечели любовта на Тетида, но самият той ничия любов не спечелил.
Бил учител по музика на Язон, Ахил и Орфей, но не написал нито един стих и не изпял нито една песен. Учил ги да воюват, но не спечелил нито една битка, защото когато собственият му народ воювал с Херакъл, нямало на чия страна да застане. Учил Асклепий как да лекува, но дори отровата от собствената си рана не успял да извади. Така, поразен от приятелската стрела на Херакъл, нашият умен приятел не успял да си намери място нито при смъртните, нито при безсмъртните. И до ден днешен се шляе из съзвездието Кентавър, чудейки се кой влак да хване и докъде иска да стигне…
– Усъвършенствал си се в умението нищо да не казваш, но все пак ти вярвам – малко троснато смени темата Ива. – Може би очаквах по-реалистичен разказ. Може би очаквах да чуя история за някого от твоите шахматисти. Исках да чуя нещо колкото реалистично, толкова и фантастично. Като че ли си представях интелигентния човек като Шекспировия man on the moon, но ти надмина очакванията ми и го командирова в още в по-далечна галактика. Не възразявам. Нека си стои там и нека ни се плези колкото си иска. А ние ще си пием чая и ще се правим, че нито го виждаме, нито го чуваме…
