Можем ли да гледаме адаптация на филм на Хичкок във виртуална реалност? Техническият отговор е „да“, а въпросът, който човърка всички ни, е: „Защо бихме го искали?“.
Първата разработка на VR очила е направена от Иван Съдърланд в Университета в Юта през 1968 г. Оттогава е извървян немалък технологичен път. Той тръгва от тежък ъгловат скафандър с множество кабели, свързани към компютър, и цели в недалечно бъдеще да достигне размера и комфорта на обикновени слънчеви очила. Някъде по този път, тоест днес, на масата пред нас стои компактният модел на Oculus, или Apple Vision Pro. Той е с размерите на пет шоколада Milka, слепени един за друг, съдържа лещи, екран, процесор и де факто е миникомпютър.
Протягаме се, слагаме го, точно както се слагат нормални очила, и поглеждаме вътре. Какво се случва? Усещането е за потапяне във визуална среда, в която се оглеждаме, разхождаме се и с която взаимодействаме точно като в игра. Знаем много добре, че сме в собствения си хол, примерно на деветия етаж в квартал „Гео Милев“ в София, но мозъкът ни казва: „Изглежда, че сме някъде другаде!“.
На какво се дължи това? В процеса на разбиране на VR ние се движим с цялото си тяло, изследваме и участваме активно в историята. Включва се частта от мозъка ни, която генерира възприятието за присъствие и пространство. Не ме разбирайте погрешно, с очилата винаги можем просто да седнем и да си изберем да гледаме нещо пред нас, точно както в добре познатите ни кино, театър и телевизия. Но потенциалът тук е другаде. Ние възприемаме виртуалната среда така, както го правим и в заобикалящия ни реален свят.
Чрез нея един нов регистър от когнитивната ни система – този, който подрежда разбирането ни за време и пространство – се превръща във възможност за учене, лечение, комуникация, забавление и разбира се, творчество.
След като сме погледали известно време, си махаме очилата, защото все пак пет шоколада натоварват врата, а и защото, ако нещо ни е разчувствало, сълзите – както сладките, така и солените – са си проводник. Прекосяваме реалния хол и се питаме:
„Окей, разбирам как работи, но какво означава това на практика?“.
В работна среда VR приложенията разширяват съществуващи процеси и отварят път към нови методи. Например тренировки на пожарникари за ситуации, които не могат да се възпроизведат в реална среда. Този подход е въведен на практика в Германия и Нидерландия и помага за психофизическата подготовка при специфични стресови ситуации, изискващи механична памет. В медицината лекари тренират високорискови операции, примерно на миниатюрното сърце на новородено, преди да пристъпят към реалната интервенция.
Работници преминават обучение с виртуални асистенти за сглобяване и поддръжка на големи и скъпи машини. В тази сфера вече е доказано значителното скъсяване на периода между възникване на технически проблем и пристъпване към решаването му. Накратко, ако мога да видя във VR точния болт, който ми трябва, ще го намеря и заменя много по-бързо, отколкото ако го търся в 400 страници pdf документ.
Пространственият подход се оказва много ефективен в някои сфери и ние сме едва в началото на тези изследвания. Между другото, България съвсем не е сиво петно на световната VR карта. Ако преди десетина години терминът предизвикваше неразбиране, то днес можем да кажем, че той присъства адекватно в речниците на корпоративните и културните фондове, в секциите на най-големите филмови фестивали и – в общи линии – се е превърнал в разпознаваема част от културата ни. Има фирми, които изпълняват големи поръчки в сферата, и артисти, които успяват да създадат стойностни български заглавия.
Снимка: Unsplash
След кратко кръгче на хола взимаме и слагаме отново очилата. Батериите, които държат два-три часа, в зависимост от тежестта на приложенията, които ползваме, са си почти пълни, а и очите ни не са изморени, резолюцията се е подобрила в пъти през последните години. Пред себе си виждаме нещо като меню на телефон с множество приложения, които можем да свалим. Някои са безплатни, а за други трябва да си свързал с профила си метод за плащане, което, между другото, е досаден процес.
Сваляме и изиграваме няколко игри. Много от тях са забавни, интелигентно интерактивни – от епизоди на „Междузвездни войни“, в които размахваме меч, до екшъни или приключения. Можем да кажем, че минималната цена от 770 лв. започва да се оправдава. Има също и нелоши преживявания за малките зрители, но тук е важно да се подчертае, че за тях не е препоръчително да ползват VR очила преди 12 – 13-годишна възраст.
Причините са основно две. Първата е, че разстоянието между лещите, макар и регулируемо с няколко милиметра, е предвидено за възрастни. Втората е свързана с емоционалното и психологическото развитие. Има много качествени анимационни преживявания за деца и те работят чудесно. Рискът идва, когато гледат нещо силно реалистично и ангажиращо, което изглежда по-скоро като филм. Тогава има опасност разликата между реално и виртуално да се размие. Нещата могат и да се променят с времето, но засега следваме тези препоръки. Като казвам това, преди няколко месеца ни поканиха да покажем VR в занималнята на наши познати и случайно дочух следния разговор:
– Виж го как подскача като наистина!
– Е, да де, но това е VR. Не е истинско, ами е виртуално.
Зарадвах се, че тази група 12-годишни, както множеството днешни деца, имат вече изграден „медиен имунитет“ и най-вероятно ще се смеят на предаванията, които напоително обсъждат дали (барабани…!) „Ще изчезнем в матрицата на виртуалното?“. Това по повод големите ни страхове, свързани конкретно с тази технология, която всъщност е просто един нов инструмент. Какво ще правим с него, зависи само и единствено от нас.
Първа разработка на VR очила, 1968 г.
Обратно в стаята, която сме разчистили, за да можем свободно да махаме с ръце и крака във въздуха. След известно време на забавление започваме да се чудим как ли изглеждаме отстрани. Отговорът е – малко смешно и някак откъснати от света. И си задаваме логичния въпрос: „Мога ли да споделя това преживяване с други хора както например в киното?“. Да, това е възможно.
Във VR има множество социални мрежи, в които аватари от цял свят се срещат и прекарват време заедно. Контекстът може да е работен или неформален, а фантазията за пространства и превъплъщения изглежда неограничена. За първи път пробвах най-разпространената такава платформа, VRChat, преди около пет години. Тогава не срещнах почти никого в самотните виртуални небостъргачи, дискотеки и абстрактни галерии. Но! Годината е 2021-ва и призракът на ковид обикаля из опустелите софийски улици. Една вечер, в която съм сам вкъщи, решавам да видя отново как стоят нещата във VRChat. И… буквално не мога да се размина.
Стаите са препълнени с хора от цял свят, с всевъзможни аватари, говорещи всякакви езици и правещи какво ли не – от пространствено рисуване до абсурдни неща като VR йога. Нищо против практиката, но с очила е неудобно, а и това, което казах по-рано за сълзите, важи и за потта. С две думи, бях силно впечатлен. Като човек, гледащ на тази технология през призмата на изкуството, през следващите седмици се отдадох на проучвателни експедиции из тези пространства, които се оказаха най-интересният и непредсказуем начин да се изследват наративни структури във VR.
Виждах как хората се запознават, формират групи, работят и се забавляват, как установяват пълноценен човешки контакт. Разбира се, това съвсем не е за всеки. Но е много важен фактът, че обратно на отчуждаващото усещане, което често имаме в социалните мрежи днес, тази платформа се беше превърнала в нова възможност за свързване на част от хората по света. Между другото, много добра представа за този феномен дава филмът We Met in Virtual Reality, който проследява именно серия такива запознанства и е „сниман виртуално“ през погледа на участник във VRChat
.
Може би това е най-значимият пример за допирна точка между социалното и виртуалното днес. Вярвам и че с появата на все по-удобни и достъпни модели, и най-вече на съдържание, което да провокира изречението „Това трябва да го видим задължително!“, ще станем свидетели на нещо качествено ново. Предстои да видим. И понеже споменахме съдържание, логично се появява въпросът доколко тези очила имат място в културния ни живот днес? Ако погледнем назад във времето, търсенето на различен диалог между творец и зрител съществува още в древногръцкия театър. Тогава Платон предлага идеята за споделения танц като алтернатива на класическото разделение на публика и сцена.
По-късно Айзенщайн изследва спектаклите, които се стремят да потопят и обгърнат зрителите, а през 60-те години на ХХ век в Ню Йорк Стан Ван дер Бек трансформира разбирането ни за класическо кино в нехронологично, почти медитативно преживяване. Днес на много места можем да гледаме immersive theatre, в който, между другото, често се ползват VR очила. Примерите са много, а желанието да „се разкажем“ като група хора от друга гледна точка, винаги е било жизненоважна част от културата ни. В този смисъл виртуалната реалност е изражение на точно този стремеж на автора да „покани“ публиката в един споделен сън, да я направи активен участник в историята.
Днес имаме в ръцете си комплект сравнително тежки и все още не съвсем удобни очила. Те са нова възможност за твореца, който казва: „Представям си този сценарий, разказан пространствено. Искам публиката да почувства и разбере историята, разхождайки се из нея“. Всъщност на фона на технологичното развитие и степента, в която то променя културата и социума ни, това е един съвсем логичен стремеж. И киното при появата си е било непозната нова технология.
Все още са редки заглавията, които не са просто впечатляващи, защото са VR и това се води модерно, ами предават стойностно послание по завладяващ начин. И все пак ги има, например The Key от Celine Tricart. Може да кажем, че са стъпили в периферията на съвременното зрелище. Предстои да видим дали ще се придвижат към мейнстрийм културата. Започнахме с Хичкок във VR. Ами просто нe работи по същия начин, ще е много различно. Добрата новина е, че имаме пред себе си цял нов свят за изследване, а там някъде и едно ново Vertigo.
Червената лампа на батерията светва и трябва да заредим очилата, слава богу, с конвенционален type-c кабел. Преди да ги ползваме отново, може да е излязъл нов модел, но поне вече знаем какво да очакваме. Така че Keep calm and try it now and then. Вярвам, че ще се изненадваме все по-приятно.
