… в разпад е всичко; отприщва се анархия в света, … добрите нямат кауза, а злите от страст са обладани и решими.
Уилям Бътлър Йейтс, „Второто пришествие“, 1919 г. Прев. Вл. Левчев
Ужасите на Първата световна война вдъхновяват Йейтс да напише „Второто пришествие“. Днес, цял век по-късно, изглежда, сякаш историята се повтаря. Свидетелствата за анархия, хаос, несигурност, разпад на обществото и ценностите са навсякъде около нас. Как стигнахме дотук? Нали нямаше да има повече войни?! Какво се случи?
Краят на историята
Съвременната политическа обстановка в Европа е белязана от едно драматично събитие, оставило неизличим отпечатък върху политическото ни мислене. След като живяхме с десетилетия в сянката на Желязната завеса, падането на Берлинската стена, празнувано като символичен край на Студената война и рухването на комунизма, се превърна в ново начало, предопредели политическата и интелектуалната ни идентичност.
Емоционалната травма на чутовния исторически момент е прогорила дълбока следа в мисленето и светогледа ни, която вече 35 години не можем да преодолеем. Все още вярваме в илюзията, възпята тогава от Франсис Фукуяма в „Краят на историята и последният човек“, че рухването на двуполюсния модел е началото на нова ера на глобална победа на либерализма и демокрацията. Не защото виждаме доказателства за верността на тази хипотеза, а по силата на навика, от носталгия по времето, когато бяхме млади и вярвахме, че така ще бъде. Не можем да забравим картината на света, която видяхме тогава – сияйна и оптимистична, изгряваща над руините на Стената.
Повярвала, че двуполюсният модел на противопоставяне е завинаги заменен от еднополюсен – планетарен либерален глобализъм – западната демокрация стана жертва на собствения си триумфален успех. Изпадна в самодоволна пасивност, очаквайки демократичните идеали от само себе си да се просмучат дифузно в тъканта на новоизникналите демокрации, защото, както Фукуяма настояваше, западният либерализъм няма алтернативи. Всички други обществени системи, които се опитаха да му се противопоставят, рухнаха. Комунистически, религиозни, военни и тоталитарни режими започнаха реформи и преход към демокрация, свободни пазари и човешки права и свободи. За един кратък период от време – през 90-те – демокрациите в света бяха повече от недемокрациите. Бъдещето изглеждаше предначертано.
В 21. век към оптимистичния хор се включи и Ювал Ноа Харари, който с историческите си анализи в „Сапиенс“ и „Хомо Деус“ ни убеди, че вече няма да има мащабни войни за територии, защото истинската власт и сила са другаде – в информацията и технологиите. Китай не напада Силиконовата долина, защото дори да я превземе, това няма да му донесе предимство в икономическата надпревара – богатството на САЩ е в дигиталния облак, а не в земята на Калифорния. И ние пак повярвахме. Защото, също като Фукуяма, Харари ни даваше надежда. Обещание за по-добро бъдеще, без войни и най-важното – без нужда от усилия. Сваляше отговорността от плещите ни. В крайна сметка либералната демокрация е най-привлекателният социален модел и всички човешки общества неизбежно се стремят към равенство, щастие и светло бъдеще, нали така? Всички искаме ред, права и свободи. Значи те неизбежно ще се разпространят по света.
Това е проблемът на западната цивилизация и нейните философи и мислители – винаги мерят със собствения си аршин и мислят, че всички споделят техните идеали, не разбират изобщо логиката и мотивацията на Изтока. Обаче Изтокът никак не харесва отредената му роля в еднополюсния нов световен ред. Изтокът си има своя картина на света, в която той е в центъра и на върха. Лидерите на Изтока не мечтаят за демокрация, равни права и всеобщи свободи. Те не виждат нищо лошо в неравенството, анархията и експлоатацията, ако водят към тяхното световно господство.
Псевдодемокрация
За трите десетилетия на либерална пасивност и благосклонна (арогантна) толерантност от страна на западните демокрации Изтокът се трансформира („тайно и полека“) и светът се промени. До неузнаваемост. Но не в утопичния модел, в който ние вярвахме и който все още ни се привижда нейде там – сред взривовете на войните, политическия хаос и надвисналата световна финансова криза.
А в нещо много по-различно и страшно. В книгата си „Демокрация и имитация“ Иван Кръстев и Стивън Холмс описват подробно как, под прикритието на преход към демократични промени, в Източна Европа и Азия се разви цяла мрежа от псевдодемокрации, имитации, демокрации ментета. Вместо с капитализъм и свободен пазар се сдобихме с олигархии, държавно-корпоративна мафия и корупция в невиждани мащаби. Вместо да се научим да практикуваме и отстояваме човешките права и свободи, затънахме в беззаконие, съмнения, разочарование и отричане на демократичните ценности.
Еуфорията от отхвърлянето на комунизма, пресована в менгемето на зверското посткомунистическо разграбване, се превърна в цинизъм и безразличие, в заучена безпомощност и популизъм. Вместо либерализмът да се просмуче дифузно в мисленето на Изтока, стана обратното – Западът се зарази с корупция, нихилизъм и антилиберализъм. Вместо демокрацията да се установи на Изток, започна дълбока криза в демокрацията на Запад.
След 2011-а година скритите, имитационни промени започнаха да стават по-смели и безпардонни. От мътната горчилка на разочарованието, от руините на посткомунистическата утопия, от мъглата на сивата икономика, от отломките на демокрацията започна да изплува от сенките и да се очертава ясно лицето на днешния Нов световен ред, който съвсем не е еднополюсен, не е либерално демократичен и по нищо не прилича на политическите модели, с които ние все още мислим. Стана безпощадно ясно, че Преходът е бил не към демокрация, а към нещо друго. В новата си книга Autocracy, Inc. носителката на „Пулицър“ Ан Апълбаум го нарича
Снимка: Технологичните лидери на инаугурацията на Тръмп – Марк Зукърбър (Мета), Джеф Безос (Амазон), Сундар Пичай (Гугъл), Елон Мъск (Тесла, Х, Space X)
„Автокрация ООД“ (Autocracy, Inc.)
В сравнение с някои от предишните ѝ обемни произведения („Гулаг“, „Желязната завеса“, „Червеният глад“), Autocracy, Inc. е сравнително малка книжка, но в 180-те страници са събрани смразяващи факти, от които може да ти побелее косата за една нощ. Авторката описва новата картина на света – децентрализирана, многополюсна, динамична система от взаимосвързани мрежи на временно сътрудничещи си авторитарни диктатори, шейхове, петролни магнати, олигарси, популистки водачи, военни режими, деспоти, комунистически лидери, узурпатори, терористи, частни армии, технофеодали, милиардери, кървави барони, наркобосове и клептократи, които работят синхронизирано (въпреки привидно несвързаните си, често противоположни идеологии и лични цели), за да подкопават устоите на демокрацията, да компрометират либералните ценности и да разклатят фундаменталните структури на западната цивилизация. С една-единствена обща цел – да рушат съществуващия световен ред. Защото им е неизгоден. Пречи им да реализират личните си амбиции. Защото не съвпада с техните планове.
Ан Апълбаум илюстрира убедително теорията си (с позоваване на стотици източници – анотирани и индексирани в още 80 страници), че автократичните режими в Русия, Китай, Иран, Северна Корея, Венецуела, Унгария, Беларус, Никарагуа и още много други в Африка, Южна Америка, Азия и Източна Европа работят заедно (неформално и тайно), за да дестабилизират демокрациите чрез пропаганда, дезинформация, икономическа намеса, военни кампании и принципно всяване на хаос и анархия. Авторката подробно обяснява как това се осъществява чрез новинарски мрежи, тролски фабрики, социални медии, технологии за наблюдение, сенчести финансови структури, газови, нефтени и диамантени сделки, наркомрежи, оръжейни помощи, консултации, корумпирани корпорации и други средства. Всичко това – не без участието на западни партньори и пасивността на международните организации.
Книгата започва с посвещение „На оптимистите“, обаче малцина биха останали оптимисти след прочита ѝ. Стивън Кинг не би могъл да напише нещо по-ужасяващо и мрачно. Още в предговора Апълбаум ни зашлевява с болезнена, трудна за преглъщане картина на настоящето:
Всички ние носим в съзнанието си карикатурен образ на автократичната държава – с лош човек на върха. Но през XXI век тази карикатура има малко общо с реалността. В днешно време автокрациите не се управляват от един-единствен злодей, а от сложни мрежи, съставени от клептократични финансови структури, служби за сигурност и професионални пропагандисти. Членовете на тези мрежи са свързани не само в рамките на една държава, но и между различни държави. Корумпираните, контролирани от държавата компании в една диктатура правят бизнес с корумпираните, контролирани от държавата компании в друга. Полицията в една страна може да въоръжава, оборудва и обучава полицията в друга. Пропагандистите споделят ресурси – фабриките за тролове, които разпространяват пропагандата на един диктатор, могат да бъдат използвани и за пропагандата на друг – и теми, като повтарят едни и същи послания за слабостта на демокрацията и злото на Америка.
За разлика от военните или политическите съюзи от други времена и места, тази група не действа като блок, а по-скоро като мрежа, своеобразна „Автокрация ООД“. Взаимоотношенията им не се основават на споделени ценности, а са изцяло транзакционни, което им позволява да работят с лекота извън идеологическите, географските и културните граници. В действителност, те имат противоречия и несъгласия и са напълно съгласни само по един въпрос – тяхната неприязън към нас, жителите на демократичния свят, и желанието им да подкопаят както нашите политически системи, така и нашите ценности.
Защо? Ами защото те всички експлоатират и потискат някого. Големи групи от хора, цели етноси, социални слоеве и народи. Властта и силата им зависят от подчинението на тези хора. А идеите на демокрацията и либералните права и свободи са постоянно вдъхновение за потиснатите, подклаждат въстания и опити за отхвърляне на тираничните режими.
В миналото, в годините на Студената война, Източният блок се опитваше да представи доктрината на комунизма като по-привлекателна, надцакваше се с консуматорския блясък на Запада с помощта на идеологията. И с железен контрол върху информацията. Но след падането на Завесата и краха на червената идеология новите псевдодемократични режими откриха много по-ефективен метод – вместо да се опитват да рекламират фалшифицираните предимства на собствения си режим, непрекъснато да потушават протести и да контролират все по-неконтролируемия поток от информация, могат просто да унищожат мотивацията на протестиращите, като дискредитират демокрацията. Като хиперболизират недостатъците ѝ, фабрикуват лъжи, всяват объркване, заменят реда с хаос и дезинформират. Така експлоатираните маси сами стигат до извода, че „нашият живот тук не е добър, ама на Запад, в дефектната демокрация, всичко е по-зле“.
И в този нов подход автократите намериха неочакван съюзник – самата западна демокрация с готовност обсъжда собствените си проблеми, грешки, недостатъци и кризи, с ентусиазъм атакува собствените си структури, норми и закони, поставя под въпрос ценностите си и непрекъснато преосмисля и преоценява решенията си. Защото това е същността ѝ – да тества и коригира, да обсъжда, да се адаптира и еволюира. В САЩ и в много страни от Западна Европа огромен брой влиятелни личности и организации, политици, бизнесмени, технологични гиганти подкрепят автокрацията, олигархията и антилиберализма. Кой за финансова изгода, кой просто от наранено самолюбие или криворазбран индивидуализъм. Зависими от финансовата им помощ, хиляди интелектуалци, цели факултети и университети ги подкрепят с умозрителни разсъждения на тема „Упадъкът на демокрацията“ и „Кризата на либерализма“. Докато други стотици милиони просто поглъщат безкритично дезинформацията и се оставят наивно да бъдат използвани и манипулирани, в ролята на „полезни идиоти“.
Освен в координираните атаки срещу Запада автокрациите си сътрудничат и в битката срещу собствените си народи и вътрешни демократични движения. Снабдяват се взаимно с оръжия, системи за наблюдение, контрол и репресии, копират едни от други успешни стратегии за дезинформация, използват международните съдилища и закони в своя полза – за екстрадиране на своите критици, за сплашване и преследване на дисидентите. Така лидерите и активистите на опозицията в тези страни се оказват изправени не само срещу своя автократичен режим, но срещу цялата глобална мрежа от репресии. И разбира се, нямат шанс. Особено в среда на криворазбран пацифизъм в демократичните общества, които водят до безразличие и пасивност на международната общност, позволявайки на автокрациите да действат необезпокоявани.
Четейки „Автокрация ООД“, лесно можем да изпаднем в параноя и депресия, защото изглежда, че тези, които безскрупулно експлоатират народите, системите и ресурсите на света, имат предимство благодарение на своята аморалност и готовност да прибегнат до крайности, за да постигнат целите си, „добрите нямат кауза, а злите от страст са обладани и решими“. Изглежда, че злото печели. Навсякъде.
Въпреки това е рано за отчаяние, безпомощност и цинизъм. Както отбелязва Апълбаум, решения има – трябват само кураж и воля да ги приложим. Противникът не е по-силен, той просто е привилегирован в условията на хаос и объркване, които умишлено създава (включително с наша помощ). Затова трябва ние да се обединим и организираме за отпор срещу анархията и хаоса. Да възстановим реда и принципите на демокрацията и законността. Същите, които очаквахме да се възцарят от само себе си. Но този път не да чакаме пасивно „края на историята“, а да работим активно за постигането му.
Снимка: Unsplash
Как да противостоим на злото?
Апълбаум предлага няколко възможни начина за борба с глобалната клептокрация, но за да бъдат ефективни, те изискват мащабно международно сътрудничество. Само чрез общи усилия демокрациите могат да противодействат на „Автокрация ООД“.
Сред тези мерки са:
- Разпадането на големите схеми за пране на пари чрез регулация на международните финансови потоци, на офшорните зони, пълна прозрачност на международните сделки с недвижими имоти и други финансови трансакции. И на децата вече е ясно, че липсата на прозрачност служи само за едно – за пране на пари от мафията и олигарсите, увеличава социалното неравенство и е несъвместима с принципите на свободния пазар.
- Международна координация срещу автокрацията – нови съюзи между демократичните държави, активна дипломатическа офанзива, преоценка на глобалните търговски отношения с обединен фокус върху свободата и върховенството на закона.
- Подкрепа за демократичните движения – реална помощ за активисти и граждански организации, за да не остават те изолирани и безпомощни в битката срещу глобалната автократска мрежа.
- Регулация на социалните медии за борба с дезинформацията и пропагандата.
Заключение
Може да е трудно да го повярваме и болезнено да го приемем, но днес светът не е какъвто беше след падането на Желязната завеса или в оптимистичното първо десетилетие на 21. век. Днешният свят е много различен, сложен, динамичен. Мрачен и страшен. Свят на ръба на глобална промяна. Паднало ни се е да живеем в интересни времена. Проклятие или благословия ще бъде тази участ, зависи от нас. Днес. От политическите абсурди на ежедневието ни, от всяка наша постъпка, дума и жест в това напрегнато време зависи бъдещето – нашето и на децата ни.
Заради тях си струва да изоставим илюзиите и старите модели на мислене, да погледнем фактите в очите, да поемем лична отговорност и да започнем да се държим като възрастни. Не да крием глави в пясъка на популистките клишета, не да се отдаваме на апатично бездействие и наивен пацифизъм, не да се цупим като обидени госпожици (сърдити на демокрацията, капитализма, либерализма, Обединена Европа, Запада, политиците, учените, журналистите, милиардерите и изобщо на който и да е, стига да ни дава оправдание за бездействие и цинизъм), а да започнем да вземаме информирани (не емоционални, не първосигнални, не дезинформирани) решения, да започнем да предприемаме координирани стъпки и действия, да преодолеем нарцистичните нужди на егото си и да си припомним фундаменталните ценности, на които се крепи обществото ни.
Защото децата ни го заслужават.
Снимка: Autocracy
