Писмо от редактора

Човекът преди всичко

Дошло е време, в което човечността е в дефицит с размерите на Индийския океан. Повече от всякога са нужни не думи, а дела за запазване на хуманността. Отвсякъде човекът е нападнат от природни бедствия, войни, страх от бързия прогрес и инвазия на технологиите, все по-малка нужда от реално общуване на човек с човека, все по-малко емпатия и грижа за другите.

В киното има един жанр, който се казва филм катастрофа – той акцентира върху сюжети, в които природно бедствие/пожар/наводнение/атентат идват да разрушат един уж подреден свят, но в криза, за да се изгради той отново. (Виж книгата на проф. Ивайло Знеполски „Катастрофата като филмова метафора“, „Наука и изкуство“, 1992 г.) Днес като че ли буквално живеем в такъв филм, но за да не звучим апокалиптично, решихме да се обърнем към киното, за да видим какво се случва днес там. Опитваме се да наблюдаваме и назоваваме проблеми, да търсим решения, да очертаваме тенденции и най-вече да разберем по-добре човека и изчезващата човечност.

Светът гори, киното гори, буквално и метафорично. Пожарите в Л.А. се превърнаха в чудовищна метафора, която е тест за съпричастност, но и за криза в самата индустрия. Киното е в криза, защото отдавна е изгубило силата си на морален коректив, превърнало се е в атракция на всяка цена, в демонстрация на все по-впечатляващи ефекти. И въпреки опитите си то има все по-малка ефективност. Повече за ролята на киното в изграждането на етичната система на обществото ще прочетем в анализа на Савина Петкова „Филмите се прожектират и ни „проектират“. Продължаваме с интересната и провокативна хипотеза на Изабела Шопова „Геймингът победи киното: „Как The Game Awards изместиха „Оскар“-ите“. И всичко това – буквално в навечерието на наградите на Академията, където има сериозна българска следа! И нека повторим отново добрата новина – късометражният филм „Човекът, който не можеше повече да мълчи“ на режисьора Небойша Слиепчевич с копродуцент Катя Тричкова е с номинация и реален шанс да грабне заветната статуетка! Очаквайте специално интервю с Катя Тричкова в следващия брой на „Стълбата“.

Февруари е и месец на виното. А киното върви с виното, нали? Затова нямаше как да подминем вечния вдъхновител на поети, трубадури, музиканти, художници, философи и артисти. Разбира се, както обикновено, подходихме от нестандартна гледна точка, а именно с тост за 14 февруари и ода за устните през призмата на етимологията на най-сладострастната част от човешкото тяло. Всичко това – в провокативния и любознателен текст на Николай Петков.

Няма да ви спестим и вълнението от ексклузивното интервю с една истинска и безспорна българска кинозвезда – Китодар Тодоров, орисан да играе като че ли предимно отрицателни роли, но носещ в сърцето си примера на истинска и неподправена човечност. „Изкуството не трябва да бъде съдник, а да предразполага към размисъл“ – казва един от най-популярните и обичани инфлуенсъри и любимец на публиката и ние няма как да не се съгласим с него. Към размисъл ни подтикват и текстовете за wokeness културата на Александра Патерсън, за философията и шаха, както и интервюто с 97-годишния проф. Минко Балкански, дадено специално за изданието ни.

И този месец ще се борим за по-доброто разбиране на душата с текста ръководство за преборване на тревожността на Георги Христов и статията на Детелина Стаменова, която ни напомня, че „Тялото е хартията, на която са написани нашите преживявания, травми и емоции“.

В името на вечната любов към киното, когато баща ми е бил на 10 години, за пръв път е ползвал измама – облякъл костюма на баща си, нарисувал си мустаци, за да изглежда по-голям, и се опитал да излъже проверяващата билетите. Тя, разбира се, си затворила очите пред очевадната и смехотворна гледка и го пуснала.

Да живее сладката илюзия да си позволяваме от време на време да бъдем нещо друго, но в търсене на себе си и заради любов към изкуството!

Честит февруари!