В онази топла, почти гореща юнска вечер нищо не предвещаваше бурята, която щеше да се извие по залез-слънце. Пътувахме с велосипеди от водопада при Къпиновския манастир към Велико Търново, когато небето внезапно почерня. Опитахме да ускорим ход. Ако 3 – 4 минути се движехме с двайсетина километра в час, щяхме да изпреварим дъжда и да го посрещнем в Церова кория. Не успеехме ли, ставаше повече от опасно. Металът под нас като магнит привличаше електричеството и вероятността да ни удари мълния, беше смущаващо голяма.

 – Имам в телефона си Google Maps и безброй много навигации. Но започна ли да проверявам, ще изгубим ценно време и бурята ще ни застигне. Затова нека караме към най-близкото заведение, което работи нонстоп, без почивен ден –  предложи Ива.

– Предполагам, говориш за психиатрията в Церова кория?

– Именно. Пък и никога не съм била в лудница. Вярвам, че ще проявят милост и ще ни приемат. Другото би било равно на смърт. В най-буквалния смисъл на думата…

Снимка: Лев Толстой

Така, секунда преди пороя, се озовахме в центъра за психосоциална рехабилитация.

Санитарката ни посрещна сърдечно, предложи ни горещ шоколад и (доколкото си спомням) ирландско кафе. Настроението ни се пооправи, даже си позволихме да се пошегуваме, че от тази страна на решетките животът също не е чак толкова лош. Говорехме за какво ли не и едва когато забелязахме, че дворът пред нас побеля от градушката и че едно полумъртво птиче се строполи пред вратата, се върнахме към действителността.

Сякаш не валеше дъжд, а от небето падаха ледени шрапнели. Бяха по-големи от детско юмруче. Керемидите на къщите пращяха и се чупеха като солети. Дървета – видимо вековни – падаха като кегли, и стана безпощадно ясно, че ако се бяхме позабавили с десетина минути, съдбата ни нямаше да е по-различна от тази на умиращото птиче. Ива го фотографира и с помощта на неизвестен за мен софтуер разпозна името му.


– Хм… никога не съм предполагала, че лиска може да бъде име на птица. Нарича се още белочела водна кокошка. Вероятно и тя като нас идва от водопада. Бягали сме заедно от градушката; заедно с една и съща скорост, в една и съща посока. Само че – за разлика от нас – птицата е нямало как да влезе в психодиспансера и това е отнело живота ѝ – прочете Ива в телефона си. – Чакай, чакай – продължи задъхано тя. – Тук пише, че от същия биологичен вид е птицата, която описва Емилиян Станев в „Смъртта на една птица“. Чел ли си разказа? 

– Да – отговорих малко колебливо аз. 

– А „Смъртта на Иван Илич“? Това е кратка повест от Толстой, за която изкуственият интелект настоява, че е в основата на Емилиян-Станевия разказ. 

– Много отдавна. – Реших, че най-разумно ще е да си оставя авариен изход и да се измъкна от разговора, така както четвърт час по-рано се измъкнах от бурята.

– Тогава, нали си свещеник, представи си, че от името на белочелата водна кокошка или от името на Иван Илич и аз ти задавам същия въпрос: „Защо искаш да ме убиеш, какво ти сторих, Господи?!“.

– От Божието име е трудно да се говори. Поне на мен ми е трудно. Но от мое мога да кажа, че някога, когато брат ми беше в детската градина, щом майка ми и баща ми го събличаха преди къпане, той плачеше и пищеше, все едно жив ще го дерат. Няма как и откъде да знаеш, но думите му бяха същите: „Защо бе, хора? Защо така жестоко ме мъчите! Кажете ми какво съм ви направил!“. Нямам представа дали татко бе чел Толстой, но отговаряше като в повестта:  „Защото така трябва“. 

Сега, толкова години по-късно, не съм съвсем сигурен чии са тези думи. Бог ли говореше? Или Смъртта? Някой от роднините на Иван Илич? Или Душата? Душата, все едно дали е смъртна, или безсмъртна… А може би човек имаше две души, които разговаряха една с друга? Или това бяха халюцинациите на един умиращ човек? Вече всичко се е изтрило от паметта ми. Но помня, че брат ми, който в момента е на 45 години, тоест на възрастта, на която Иван Илич умира, все още мрази водата. Мрази я в такава степен, че дори чорапите си не желае да пере. А дали това е естествено, виж, това не зная.