„Къде е магията?“ Това е въпросът, който все по-често си задавам, сблъсквайки се с все по-голям набор от сравнително сходни в тематиката си фестивални филми. Не че ми липсва магията или че не я намирам в онези истории, на които критиците бързо-бързо лепват етикета „магически реализъм“; там е даже очевидно. Но формулата, изглежда, е доста проста: ако иначе „реалистичният“ сюжет отказва да ни обясни защо логиката на познатия ни свят поддава, тогава идва на помощ „магията“ вместо развръзка, като deus ex machina. Позволявам си скептицизма и кавичките само защото твърде много от филмите предпочитат да играят на сигурно с помощта на специални ефекти и абстрактни идеи. Но не и „Стадото“, не и Милко Лазаров.
Стадото – Режисьор Милко Лазаров
Филмът, чиято световна премиера се състоя в Лондон през октомври, откри тазгодишното издание на „Киномания“. В него Захари Бахаров играе Али, самотен баща, закрилник на Тарика (Весела Вълчева) в свят, пълен със злонамерени хора. Али и Тарика живеят на село, но село няма, що се отнася до времетраенето на филма. Макар че Лазаров и екипът му са снимали на терен в Карлуково, това, което ще помним от „Стадото“, е къщата на хълма: усамотена и уязвима, без съседи. Извън кадъра – птичи песни и хеликоптерен шум; строи се стена, развива се бодлива тел, камиони извозват униформени младежи да пазят статуквото. Всеки зрител ще разпознае ксенофобския мирис и недоверието към Другия, свикнали сме с погнусата в тона на българина, щом се налага да произнесе мръсната дума „бежанец“.
Въпреки това всеки кадър от „Стадото“ прилича на картина, нарисувана от майстор-художник. Операторът Калоян Божилов знае как да кадрира световете на Милко Лазаров така, че да са хем необятни, хем съкровено интимни. Малката разнебитена къща, в която Али и Тарика прекарват дните си, носи белезите на живот и смърт: макар да служи за фон на (малкото на брой техни) разговори, домът сякаш тежи с овъглените си стени и с дървената маса по средата на единственото помещение. През големите прозорци нахлува топла светлина, чиито лъчи и оконтуряват, и галят (малкото на брой) мебели и човеци вътре. Но все пак те нямат друг избор; наскоро спряха тока.
Стадото – Режисьор Милко Лазаров
Магията в „Стадото“ се казва Тарика. Първата си актьорска роля Вълчева издържа с безупречен финес. По навъсеното ѝ чело и топлия, дълбок поглед съдим за състоянието на героинята, която така или иначе предпочита да мълчи. В началото на филма чуваме за генетичното ѝ заболяване – костна деформация, поетично именувана „пеперудени крила“ (Anterior rachischisis) – и бързо става ясно, че ролята на тази болест ще е не по-малко метафорична, отколкото буквална. И бабата, и майката на Тарика е трябвало да се борят със суеверията и агресията; факт, който момичето приема със завидно хладнокръвие.
Редом до Бахаров и Вълчева се появяват имена като Иван Бърнев, Валерия Върбанова и дори Христос Стергиоглу („Отчуждение“, „Кучешки зъб“). Палитрата от персонажи затвърждава тезата, че във филмите на Лазаров актьорската игра е от особено значение, но никога не привлича излишно внимание и не търси похвала. „Стадото“ е, от една страна, нежен филм, в който, ако се заслушаш, можеш да чуеш звуците на пърхаща пеперуда, а от друга – безмилостен повик към едно по-добро споделено съществуване: от магически реализъм до необходим хуманизъм.
Стадото – Режисьор Милко Лазаров
