Смятам театъра за най-великата от всички форми на изкуството и за най-непосредствения начин, по който едно човешко същество може да сподели с друго чувството за това какво е да си човек.
Оскар Уайлд
Живеем в свят на вечен Аз. Аз-ът, който знае най-добре какво му е необходимо на Аз-а, за да вижда в огледалото единствено отражението на собствения си Аз. Отражение, в което колкото по-продължително се взира, толкова повече се отдалечава от всичко извън рамката му. И остава сам.
Живеем в свят на самота. Самота, родила се от прекомерното вглеждане на човек в неговото огледало. Огледало, което играе роля както на портал към вътрешния свят, така и на заключена врата за обществото. А границата между душевно обогатяване и загуба на връзка със социалната среда е тънка.
Живеем в свят на изолация. Изолация, възникнала от неприкосновената зависимост на човек към неговия екран. Екран, зад който стои цяла вселена от разнообразни истории, които, макар привидно реални, са само виртуални. Истинската реалност е отвъд.
Сега, когато технологиите и екраните все повече монополизират света, когато масовата дигитализация предоставя повече опции за самостоятелни онлайн преживявания пред съвместни офлайн такива, когато всеки е вперен в себе си повече от всякога и търси бягство от ежедневието във виртуалния свят, театърът остава едно от последните изкуства, които въпреки всичко успяват да обединят разединените. За да могат заедно да вдигнат погледи към това какво се случва извън тях.
Но какво, ако и тази сфера бъде изцяло дигитализирана? През последните години в театъра се отбелязва значителното навлизане на нови технологии с цел иновация. Една от тях е поставяне на пиеси почти или изцяло във виртуална реалност, в илюзорен свят на компютърна графика, създаден да размие представата на зрителя за това кое е истинско и кое не е.
Какво би означавало това за навика да се посещават театралните зали на живо? Би ли сплотило това ново изобретение публиката, или напротив? Виртуалната реалност в театъра – „аз“ или „ние“?
Един към всички, всички към един
Преди да започнем с това какво би могъл да бъде театърът напред във времето, нека се фокусираме върху това какво не е, а именно – самота. Една от основните разлики между театъра и киното е степента на ангажираност. Начинът, по който зрителят консумира предоставената му информация и съответно съществуването или отсъствието на опцията да поставиш действието на пауза. Докато в единия случай произведението се гледа през екран и често дори не в киносалона, в другия то се играе на живо и пред публика.
Неслучайно древните гърци са смятали посещаването на театрални постановки за граждански дълг. Било е общоприето, че публика, която познава добре този тип изкуство, е гръбнакът на всяко общество. Театърът е изкуството, което ни свързва в реално време. В този миг няма „пауза“, няма „назад“, няма повторение. Актьорите, а и не само – режисьори, сценографи, oсветители, озвучители и други – със своята работа предават успешно емоции, които резонират по различен начин и интензитет с всеки един присъстващ в залата. Споделеното пространство между хората на, пред, под, над и около сцената е специално, защото е живо. То пулсира, диша и подлежи на непрестанна промяна. Както и всеки човек.
Всяка постановка е отделен организъм сама по себе си не просто защото може да има различна интерпретация, когато се играе, но и защото публиката всеки път е различна. Всяко едно пространство е празно, преди да събере енергията на изпълнителите и зрителите в него. Съществува определена меланхолия, дори тъга, при вида на празен театър.
Но също така съществува и усещане за силно вълнение, очакване, че тук дори невъзможното може да бъде възможно – да избягаш от реалността и едновременно да се потопиш в нея.
Етюд-и-те на София – Народен театър Иван Вазов
Една минута на сцената може да струва хиляди спомени. Сълзите на актьора могат да бъдат сълзите на публиката. Индивидуалната радост е и обща. Защото преди всичко друго театърът ни напомня, че не сме сами – не само поради това, че се намираме в зала с други, а и защото споделяме една и съща емоция с тях. А това ни спасява.
И не само. Носи ни онова чувство на принадлежност, което особено днес, в свят на разединение, е истински необходимо. Или с други думи, понякога няма нищо по-хубаво от това да седиш до непознат, с когото в един и същ момент, макар и да не знаете нищо един за друг, изпитвате една и съща емоция.
Както всяко изкуство, театърът учи на живот, защото е живот. Живот, който се живее тук и сега. Живот, който не е перфектен, дори напротив, защото е човешки. А именно неподправените изживявания създават спомени, които остават. Макар и да има ред причини, поради които е забранено снимането по време на постановки, основната е, за да направи запис на момента сърцето, а не камерата на телефона, чийто продукт така или иначе вероятно никога няма да бъде гледан отново.
Именно това желание „просто да бъдеш“ е фундаменталната двигателна сила за това виртуалната реалност да получи главна роля на театралната сцена в обозримото бъдеще…
Снимка: Етюд-и-те на София
Зрение без поглед
Бъдеще, което макар и да обещава нови светове, ще си има и цена – реалността да бъде илюзия, а илюзията – реалност.
Но как всъщност би изглеждало това? Технически погледнато, виртуалната реалност е компютърно генерирана среда със сцени и обекти, които изглеждат реални, като карат потребителя да се чувства потопен в заобикалящата го среда. Тази среда се възприема чрез устройство, наподобяващо очила. С други думи, тази алтернативна реалност е място, където компютърната намеса оставя следи едновременно навсякъде и никъде. Машината се оттегля зад кулисите, става невидима, докато човекът се превръща в призрак в нея. Въпреки че остава заземен във физическо пространство, той се потапя в киберното и започва да води двойствен живот.
Истината е, че виртуалната реалност е привлекателна именно заради тази двойственост – тя е едновременно истинско бягство и привидна свобода.
Погледнато през призмата на театъра, от една страна, това предлага възможност за безпрецедентно потапяне в неговия свят. Зрителят не просто да наблюдава действието на сцената, а да бъде част от него. Подобна осезаема интерактивност би премахнала изцяло границата между публика и герой.
Но може ли подобна симулация да бъде сравнявана с истинския театър? Традиционният театър е преживяване, което се случва в реално време, в истински физически контекст, пред очите на публиката. Дори най-иновативният виртуален спектакъл не би могъл (все още) да възпроизведе истинска споделена емоция в залата. Оттук технологията поставя под въпрос и силата на емоционалното въздействие на театъра. Може ли симулираният Хамлет да ни докосне по същия начин като живия?
И тук е капанът. Виртуалната реалност създава усещане за дълбочина и движение, но тази дълбочина е непроходима. Каква е ползата от дълбочината, ако не можеш да преминеш през нея? В същината си тази технология комуникира с мозъка по начини, които са толкова близки до реалното, че понякога объркват границите между двете. Подобна липса на разграничение е нож с две остриета.
„Човечеството придобива правилната технология по всички грешни причини“, отбелязва американският архитект Ричард Бъкминстър Фулър. Това наблюдение е особено важно, когато разглеждаме бъдещето на театъра и виртуалната реалност. Можем ли да създадем изкуство, което не само удивява, но и служи на своята фундаментална цел – да свързва хората?
Засега тази технология е все още прекалено нова и не представлява особена заплаха за изчезването на традиционния театър. Въпреки това все пак е достатъчно развита, за да предостави по-иновативни възможности за театралните творци да развиват своите умения и дигитално. Колкото до цялостното поставяне на пиеси в алтернативен свят, поне за днешните стандарти това все още е прекалено времеемко и непосилно скъпо удоволствие, изискващо солидни средства от корпоративни спонсори, обикновено големи технологични компании.
Снимка: Unsplash
Дори и с необходимите средства обаче продължава да съществува и казусът с интереса на публиката. Макар и постановки като „Всякакви безизходици“ (All Kinds of Limbo) на Британския национален театър, реализирани изцяло във виртуална реалност, да получават положителни отзиви, те все още не привличат достатъчен брой зрители, за да бъдат оправдани разходите.
И все пак, нека се запитаме следното. Истинската реалност е неподправена, непредвидима и недостижима. Можем ли да я заменим с фино конструирани илюзии, без да рискуваме загубата на театъра такъв, какъвто го познаваме? Или по-скоро това би ни отвело в зала, където публика, маскирана с очила за виртуална реалност, аплодира празна сцена?
Снимка: Unsplash