По време на пътуване с индийски влак из Индия се заговорих с един от пътниците в купето. Възпитан индиец на средна възраст, с маниери на човек от средната класа, с едра, внушителна осанка, придаваща му допълнителна авторитетност. Бих казал, човек, тежащ на мястото си във всеки смисъл на думата. В Индия интервалът между обичайните опознавателни въпроси като „Как се казваш? Откъде си? С какво се занимаваш?“ и дълбокомислените теми за естеството на живота се равнява на една цигара време и се случва неусетно, подобно на свечеряване над Делхи през декември. „Хората по цял свят сме едни и същи – каза ми той тогава. – Приличаме си във всяко едно отношение. Но има три величини, които ни отличават фундаментално като отделни индивиди.“ Той ги назова The Three E-s, но впоследствие установих, че на български тези три E‘s имат точен езиков еквивалент като трите „о“-та.
Трите отличителни величини според индийския ми събеседник са: обкръжението (Environment), образованието (Education), опитът (Experience). Три съставки, три същини, превръщащи ни в личностите, които сме и които правят един Homo sapiens (на квадрат, ако трябва да сме научно прецизни) напълно различен от друг Homo sapiens (на квадрат). Замислих се.
Обкръжението (Environment) е средата, в която се раждаме. От най-тесния кръг, семейството, до по-широките кръгове, каквито са училищната среда, приятелското обкръжение, обществото и държавата – всички те оказват първото мощно влияние върху личността, като формират нашите базови представи за света, обществени нагласи и модели на поведение. Не е нужно да сравняваме очевидните различия между родения в многолюдно консервативно индийско семейство и израсналия из улиците на Берлин младеж с независим и разкрепостен дух. Достатъчно е да вземем двама софиянци, които са израснали в един и същ столичен квартал, където са посещавали едно и също училище, при все това се различават значително по начина, който гледат и се държат в света дори само поради простичкия факт, че единият е отгледан в дом с братя и сестри, а другият – не. Да не говорим вече за социалния статус, родословието, религиозните възгледи, възпитанието и финансовите възможности на семейната среда. Тук всичко е ясно.
Вторият фундаментален личностен детерминант е образованието (Education). От една страна, дали го имаш, или нямаш. Това само по себе си дава големи личностни разлики. От друга страна, разстоянието в мирогледните системи между завършилия начално, средно или висше образование не е малко (винаги има изключения), но не по-малко може да е то, когато застанат един до друг двама души с еднакво по степен образование, но придобито в напълно различни направления и профили – когато компютърният специалист застане до филолога, правистът до физѝка и спортистът до философа, различията започват да бият сериозно на очи.
Снимка: Етюд-и-те на София – Иван Шишиев
Образованието не просто формира професионалните ни умения и ни задава посоката за кариерно развитие, а култивира напълно нови и неусвоени полета от индивидуалната ни природа.
Например аз лично за пръв път успях да преодолея чудовищния си страх от словесно изразяване пред аудитория в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Години по-късно в Централния хинди институт в град Агра получих шанса да развия характерови качества, до които нямаше да успея да се докосна ефективно на софийска почва – научих се да преосмислям възприетите си представи за „време“ и „пространство“ (в хинди думата за вчера и утре е една и съща).
Бях провокиран да усвоя качества като себезаявяване. Индия събуди (с шут и пестница) дремещото в мен мъжество, дръзновение и решителност. Научих цената на много стоки, за да разбера, че по-голям проблем при човека е не „нямането, а имането“. И не на последно място, завърнах се оттам с известна доза „тарикатщина“, но не в българския, а в хинди смисъла на думата, залегнал в самата семантика на понятието „тарика“ („тарика“ от арабски е „път“; „начин“, „способ“, а със суфикса за множествено число „-ат“ може да се интерпретира като „човек, намиращ много начини“). Да, именно в индийска университетска среда се научих да намирам много начини. Едно време не разбирах точно какво имаше предвид дядо ми, когато ми казваше: „Абе, няма страшно, ще намериш колай, нали ти викат Николай!“. Индийското ми образование определено допринесе за това да изпълня името си със съдържание.
Третата отличителна междуличностна величина е опитът (Experience). Личните преживявания, които добавят стойност над професионалните ни умения и наученото от средата. Всички онези приятелски разочарования, любовни провали, сбъднати и несбъднати мечти, незабравими или неслучили се приключения и пътешествия, всички преживени и непреживени книги, концерти и спектакли. Всички чути, доловени, изречени и премълчани думи. Всички сънища, видения и халюцинации. Всички кавги, крамоли и конфликти. Неразрешените и разрешените въпроси.
Победите, паданията и ставанията. Всички те са тихите архитекти на нашия характер, които оформят начина, по който мислим, чувстваме и действаме, така, както никоя среда или програма за обучение не би могла да го стори. Това, което прави преживяванията уникално наши, са не само самите събития, а най-вече начинът, по който ги интерпретираме и усвояваме. Ясно е, че двама души могат да се сблъскат с едно и също обстоятелство, но реакциите им ще бъдат напълно различни под въздействието на тяхната собствена история и историите, които сами си разказват. Тази алхимия от преживявания създава индивидуалния отпечатък, който никой друг и нищо друго не може да възпроизведе. Затова в свят, в който технологиите и уменията са все по-стандартизирани, именно личните ни истории – нашите триумфи, провали, мечти и белези – ще продължават да ни правят незаменими и неповторими.
Обкръжение, образование и опит.
Понякога в началните часове се опитвам да поговоря със студентите за взаимовръзката между тези три „о“-та. Започваме с това, че обкръжението или средата, в която се раждаме, е даденост, която или приемаме, или не приемаме. Общо взето, изборът ни тук е сведен до минимум – независимо дали ни харесва, или не.
Образованието е отчасти задължително, каквото е началното, но поетапно в посока към средно образование изборът ни се разширява, а висшето образование е изцяло по желание и интереси. Образованието е не просто една добра възможност за развитие, то самото те учи да гледаш на всяко предизвикателство като възможност и в това се крие най-големият му принос към личния опит. Дава ти второ, по-фино „зрение“. Пред знаещия човек винаги има избор, защото, на първо място, той умее „да вижда“. Двете неща – виждането и знанието – са етимологично свързани в индоевропейските езици, каквито са болшинството от говорените както в Европа, така и в Индия.
Българският глагол „виждам“ идва от старобългарското видѣти, което възхожда към протоиндоевропейския корен *weid-: *wīd., от който на свой ред тръгват множество думи със същото значение като латинското videre (оттук и video), френското voir, английското view и италианското visione. От същия този индоевропейски корен тръгват и думите за „знам“ като старобългарското вѣдѣти („ведати“), съдържащо се в думи като „свидетелствам“; „уведомлявам“; „осведомявам“, английското wit с производните wise and wisdom, немското wissen, санскритското веда, гръцкото oida. Виждането е равнозначно на знание. Да видиш нещо, е да го обхванеш със съзнанието си, да извлечеш знание от първа ръка за него. Така и знаещият е виждащ човек, защото дори една врата да е затворена пред него, той винаги се намира минимум между два избора – или да „съзре“ други отворени врати, или сам да очертае и пробие отвор в монолита.
Снимка: Етюд-и-те на София – Иван Шишиев
Една скулптура в Париж онагледява това на какво е способен знаещият човек – лекокрила пеперуда е кацнала върху двуметров пилон, който се огъва под тежестта ѝ. По същия начин пред човека на знанието няма физични закони, прегради и бариери, които да не са преодолими. Нищо не е невъзможно за онзи, който, макар и лек на килограми, тежи от знание. Ето защо в санскрит думата за учител и духовен наставник (гуру) на първо място означава „тежък“ и е в противовес на това, което се нарича лагху или „лек, кух, незначителен човек“. Знаещият човек тежи със своята стойност и съдържание. В този ред на мисли, образованието разширява опита или иначе казано, второто „о“ е детерминант на третото „о“. Комбинацията от двете на свой ред преобразува първото „о“, обкръжението.
В древността често повтаряна заклинателна формула е била: „Този, който знае това, ще се освободи“. Знанието дава свободата да променяш, да твориш и претворяваш действителността, включително обкръжението и средата си. Социумът, който някога си приемал за даденост, за нещо, което те обуславя, сега може да бъде обусловен от теб и твоите идеи и решения. Без знание просто ставаш част от статуквото, адаптираш се и се примиряваш с недостатъците. Но образованият и опитен човек знае, че разполага с механизмите, силите и оръжията, с които да променя както себе си, така и всичко около себе си. Дори само с примера си. С отношението си. А това е привилегия. Превръщаш се в своеобразен магьосник и ваятел на реалности.
Колкото по-отрано младият човек осъзнае силата на тази троична взаимосвързаност, –обкръжение–образование–опит, толкова по-бързо ще преодолее съмнението, че образованието не му дава нищо, че едва ли не е нещо, което правиш по задължение („За да угодя на нашите“; „Да запълня времето си между 18 – 22, преди да се хвана на сериозна работа“) или за забавление („Да разбера какво аджеба е 8 декември“). Толкова по-отрано ще осъзнае отговорността, която стои пред всеки един, който встъпи в лоното на знанието – залогът е собствената му свобода. Изборът дали иска да бъде свободен човек с множество избори, променящ се и повдигащ света и средата около себе си, или предпочита да се впише в установените норми и да остави средата да е тази, която ще определя него и децата му. Среда, която ще става все по-манипулативна, заблуждаваща, подвеждаща и която вече няма скрупули да търгува на едро с вниманието, времето и съзнанието ни – новите световни продукти. Да живееш в несвобода, понякога е по-страшно от това да живееш в диктатура, защото несвободата често е замаскирана като свобода и дори умело имитира вкуса ѝ. Несвободният човек се оплита в една гъста мрежа от обществени и частни давления, а да не говорим, че къде-къде по-голяма тежест и принуда са скрити в уж леките избори, към които се опитва да ни приучи съвременният консуматорски свят. Светът на бързите решения и „шорткътове“. Жизнеността и подвижността на ума (култивирано чрез знание ergo усилие) могат да ни дадат качествата да противостоим на „непосилната лекота на битието“ и да страним от проклятието на несвободата и съвременните имитации на щастие.
Разговорът ни с индийския събеседник въобще не продължи в този дух и приключи, както приключват повечето разговори в „страната на подправките“ – с раздаване и споделяне на храна. Почерпи ме със самоси. Но колко по-питателна е споделената храна за размисъл. Онази, веществената, ме държа сит само няколко часа, докато другата, невеществената, ме държи сит вече години наред. И до днес, когато разговарям с непознат човек, най-много искам да науча какви са неговите три „о“-та.
Снимка: Етюд-и-те на София – Иван Шишиев
