Проф. Минко Балкански ни посреща в дома си в село Фурж, в близост до град Вернон, област Нормандия. Световнопризнатият физик е известен у нас най-вече с дейността на фондация „Миню Балкански“, кръстена на неговия баща. За последните 31 години тя е подпомогнала развитието на десетки млади българи с изявен интерес в сферата на точните науки.
На 97-годишна възраст, проф. Балкански не спира да се усмихва. Домът му във френското село Фурж е същинска галерия музей. По стените на имението са подредени десетки картини и скулптури на творци от цял свят. Пред камината във всекидневната намираме още колекция от газови лампи, а до нея – от икони. Папагалите, за които професорът се грижи, не пропускат да ни поканят заедно с него да разгледаме и останалата част от къщата. В дъното на коридора се намира работният кабинет на проф. Балкански, където освен колекция от мастилници има многоезична библиотека с над 5000 заглавия от различни жанрове на български, френски, английски, немски и други езици. До една част от тях се достига единствено с помощта на спираловидна стълба.
Не следва да поражда учудване и зимната оранжерия в трапезарията, със своята разновидност от храсти, дръвчета и цветя. Заобикалящата имението градина сякаш е рисувана в стил поантилизъм. Не липсват лилиите, не липсват и фино изработените железни столчета от сецесиона. Именно в тази атмосфера проф. Балкански поставя своето копие на „Цунами“ от Марк Дюген на високата дървена масичка до себе си и ни кани да седнем на тапицирания фотьойл до него.
Минко Балкански – сн. Владина Цекова
Разкажете ни за всекидневието си. Как прекарвате дните си тук?
Той:
Аз продължавам да работя. От една страна, пиша, скоро предстои да излезе нова моя книга. От друга страна, продължавам да се занимавам и с моето призвание – издигането на млади хора.
В България имаме конкурс (организиран ежегодно от фондация „Миню Балкански“ – Бел. ред.), тук, във Франция, аз приемам лауреатите, настанявам ги и им отварям път към френската култура и общество. Откакто се занимавам с това, плеяда от българи вече заемат забележителни места в световната наука и продължават да се развиват. Моята цел е да отварям нови врати за България към науката и културата. Моята роля е не само да предавам, но и да изваждам наяве способните хора, да им давам възможност да се развият.
Извън това в момента чета много, предимно художествена литература, но нямам любима книга. С научноизследователска дейност вече не се занимавам. Науката се прави в лаборатория.
Вие живеете в местността Фурж, недалеч от дома на световноизвестния френски импресионист Клод Моне. Какво Ви доведе тук, във Франция? Има ли точен момент, в който за първи път се почувствахте приет тук?
Той:
Във Франция пристигнах на 17 години. Поисках да дойда тук, след като прочетох една дебела книга за живота на Луи Пастьор. Тази биография я пазя още, тук е, в моята библиотека. Девизът ми беше, че той е завършил „Екол нормал сюпериор“, където впоследствие е и работил… и хлапето на десет години, което тогава бях, реши, че ще поеме по същия път.
Успях да стигна до рю д‘Юлм (rue d’Ulm, улицата в Париж, на която се намира сградата на „Екол нормал сюпериор“ – Бел. ред.), където е била неговата последна лаборатория. Моята амбиция беше да вляза именно там, в най-селективното училище във Франция. По онова време обаче чужденци там не се приемаха. Но това не е извинение. За да се влезе в такова училище, е необходима голяма подготовка. За целта съществуват така наречените classes préparatoires или подготвителни групи.
Аз нямах възможност да получа подобна подготовка в България. Макар и да не успях да стана ученик в „Екол нормал“, на двайсет и осем годишна възраст станах директор на лабораторията по физика там. Затова и понякога казвам – ако вратата е затворена, ще вляза през прозореца! А дали Франция ме прие, или аз ѝ се наложих, това не знам.
Снимка – Личен Архив
А имате ли спомени от царска България?
Той:
Помня, че при раждането на цар Симеон в училищата из цялата страна повишиха оценките на всички ученици с една единица. Е, моята не я повишиха, понеже нямаше накъде (смее се).
Какво е било да си студент във Франция по това време?
Той:
На първо място, човек получава достъп до една изключително голяма култура. Но това зависи и от човека. Има учени, които не четат литература. Аз познавам и немската, и френската, и руската класическа литература.
Всъщност аз не съм някой, който върви само напред и нагоре. Ако бях, сигурно щях да съм Нобелов лауреат (смее се). Но това не е нещо, за което страдам. Нобеловата награда е за всички области. Но има две други отличия – за математика първо, понеже госпожа Нобел общувала с един математик, поради което Нобел не се връчва на математици, за тях има Филдс медал. Другата – в сферата на science de la matière, material science на английски или физика на твърдото тяло. Това за мен е много важна област, аз в нея се развих. Тя също има своя награда, премията ван Хипел, (носеща името на проф. Артур ван Хипел, в чиято лаборатория в МИТ – Кеймбридж проф. Балкански развива част от своята дейност), която аз получих през 1986 г.
Снимка – Личен Архив
Споменахте т.нар. подготвителни училища във Франция, écoles préparatoires. В България тези висши учебни заведения като че ли и до днес остават малко познати. Има ли конкретна причина това да е така?
Той:
Струва ми се, че докато не започнахме да развиваме дейността на нашата фондация, в България на практика не съществуваше никакво понятие от начина, по който изглежда пътят на науката във Франция. Хората не знаеха как се стига до френското образование. Целта на конкурса на фондацията в България е да може всеки, дори най-изолираният български ученик, да стигне до „Екол нормал“. Аз своя път съм го избрал, това, което искам да правя, е да отварям пътя на други, на млади хора. Това ме радва, това е моят начин на живот.
С изключение на летните школи, които ежегодно организирате, у нас еквивалент на тези френски подготвителни групи няма. Каква е ползата от този модел на образование?
Той:
Във Франция тези classes préparatoires представляват две години изключително интензивна работа. След тези две години всичко става лесно и достъпно. Успее ли човек да завърши подобно училище… е, на първо място, тези училища служат за подготовка за кандидатстудентските конкурси в „Екол нормал“. Дотук съм успял да вкарам осем български студенти там. Считам, че на практика съумях да създам école préparatoire за учениците в България именно чрез фондацията. Това е значимо, защото в противен случай България остава изолирана от образователната система във Франция, а тя там е на много добро ниво. Щастлив съм, тъй като лятната школа е добре посетена. Всички места обикновено са заети. Децата там са наистина прекрасни.
Да Ви споделя нещо – тези летни училища в началото предвиждаха хонорар за преподавателите. Сега всички там преподават на доброволни начала. Това е от изключително значение за напредъка на школата. Да преподаваш, това е занаят. Но понякога човек трябва и просто да дава. Тогава отношението е напълно различно. Тогава човек се занимава с нещо, понеже е желан там. Това е наистина ценно.
Позволявам си тук да спомена и един французин. Казва се Патрис Солер, голям човек тук, главен инспектор в Министерството на образованието. Понеже инспекторатите във Франция получават екземпляри на всички издавани учебници в страната, преди време аз го помолих да ни предостави учебници за школата в България. В хода на нашия разговор той прояви искрен интерес към дейността ни там. От дванайсет години насам този човек всяко лято посещава училището в село Оряховица. Това е всеотдайност. Неговото отношение спрямо България е наистина прекрасно.
Тази лятна школа, освен уроци по физика, по химия и по математика, включва и уроци по цигулка. Уравнения и цигулки. Къде намира музиката своето място в науката?
Той:
Това е нужда, насъщна нужда. Започнах да свиря на цигулка на шест години, а по-късно и на пиано. Музиката за мен е по-силна от науката. В науката се навлиза, когато си много подготвен. Музиката можеш да я усетиш и без никаква предварителна подготовка. Но както и в науката, същински в музиката се навлиза с изключително много труд. Два часа упражнения на ден, както правех аз, не са достатъчни (усмихва се). За да навлезеш в сърцето на който и да е предмет, бил той научен или творчески, е необходима много работа.
Това ли е общото между музиканта и физѝка, необходимата отдаденост към съответното поприще?
Той:
Сравнението за мен тук е трудно. Моне например, когато рисува лилии, е изцяло и напълно зает с един и същи обект. В науката действително е същото. Ако един математик същински навлезе в дадена област, може да се изкачи много нависоко.
Всъщност разлика между тези две неща, наука и изкуство, може би няма. Аз лично познавам добре световната литература, чета много. По принцип съм и физик (смее се). Това за мен е култура. Има хора, които се издигат в културата като дърво в права линия нагоре, те стават нобелови лауреати например. Има други, които са жадни за култура и дават много за нея.
За добро или за лошо, понякога разлика между научния изследовател и човека на културата обаче има. Не всички учени имат култура. Но това не им липсва. Аз познавам забележителни математици, които въобще не се вълнуват каква книга е излязла тази седмица или какви пиеси се играят в театъра.
Защо е важно да учим физика и да познаваме закономерностите на Вселената?
Той:
За да познаваме структурата и подредбата на заобикалящия ни свят. За да знаем едно цвете или един кристал как са се появили. Това за мен е интересът, прогресивният интерес към даден обект, на който трябва да се отдадем.
Следите ли развитието на съвременните технологии? Ако да, считате ли, че те се развиват прекалено бързо и въобще има ли значение скоростта на тяхното развитие?
Той:
О, аз мисля, че тези от нас, които сме вътре в сферата, намираме това развитие за далеч не толкова бързо. То е закономерно. Напредъкът в науката не става от раз. Има способни хора, има прекрасни лаборатории и институции из целия свят, които продължават да се развиват и където се полагат усилия това развитие да продължава и в дългосрочен план. Затова не смятам, че то е бързо, то тече нормално. Тези, които тепърва навлизат и се заемат с наука, трябва да бъдат готови да стигнат много далеч.
А запознат ли сте с явлението „изкуствен интелект“? В този ред на мисли, има ли заобикалящият ни свят свой Създател?
Той:
Не съм, не. Това за мен е помагало, което обаче не употребявам.
А създателят на този свят, това са двата атома, които първи са се сблъскали един в друг, създавайки една първа, малка молекула. От нея произлезли още две, после още две, и така нататък.
Забелязвате ли разлика в начина на преподаване на точните науки днес спрямо собствения си опит като студент преди няколко десетилетия?
Той:
Начините на преподаване на всеки професор са различни, така че не бих могъл да кажа, че добри преподаватели е имало само в миналото. И сега има много добри, така че за мен начинът не се е променил, а по-скоро интензитетът на работа. Теодосий Теодосиев например работи денонощно. Почти е неприлично (смее се). Преподаването е нещо, което идва отвътре, от самия човек. То не е изкуствено. Има хора, които не искат и не знаят как. Има хора, които са наистина преподаватели.
През 1993 г. проф. Балкански основава фондация „Миню Балкански“ в родното си село Оряховица, област Стара Загора. И до ден днешен организацията продължава да развива своята дейност в подпомагането на български ученици от цялата страна. Всяка година в село Оряховица се организират интензивни летни школи по физика, биология, математика, химия и музика, служещи на първо място за подготовка на ученици в България за кандидатстудентски изпити по модела на френските classes préparatoires или подготвителни групи. Към момента това е единственият свободно достъпен еквивалент на френската висша образователна система у нас.
Какво според Вас в такъв случай е необходимо на образователната система в България, за да може тя да продължи да се изгражда и развива? Прави ли се достатъчно у нас за популяризирането на точните науки сред широката публика?
Той:
Не мога да кажа. Въпросът за мен касае отношението на учителите.
А за популяризирането на точните науки у нас – не мисля, не. Нищо в момента не би могло да бъде достатъчно за науката и културата у нас. Нито Академията, нито институциите. Не знам защо това е така. Има хубави млади хора. Въпросът е другаде.
Какво пропускам?
Той:
Нека Ви кажа. В наши дни, и не само, е нужен алтруизъм. Трябва да се говори, да се изповядва и да се живее в алтруизъм. А нашият живот минава в егоизъм. Трябва да го изкореним. Това не става отведнъж, става поотделно във всеки един от нас. Да погледнем другите хора, да се съберем, да живеем като общество. Покрай пандемията хората още повече се затвориха в себе си. Затова трябва да се пропагандира алтруизъм, да се говори за алтруизъм.
Аз бих искал във всяко училище първите часове да бъдат посветени на алтруизъм. Да се даде пример как трябва да се заинтересуваш от момчето или момичето до теб. Дори да не станете приятели, ти да го познаваш. Това, за съжаление, отсъства в нашето общество. Според мен е крайно необходимо. Трябва да социализираме наново обществото ни. Да се позаинтересоваме от другите хора, от нещата, които правим заедно. Алтруизмът е много важен – той е начин на живот. Той измества егоизма. Той ни помага да разберем нуждите и желанията на ближния. Човекът все пак е социално същество.
На нашето общество винаги ли му е липсвал алтруизъм?
Той:
За мен например в България хората често изпитват нескрит егоизъм. Това може би са остатъчни мои впечатления от времето на социалистическия режим, който наистина беше ужасен във всеки смисъл на думата. Там за алтруизъм определено не можеше да се говори.
За мен комунизмът наистина е голямо зло, може би най-голямото. Фашизмът винаги се е определял спрямо времето, в което съществува. Комунизмът е едно безкрайно зло. Баща ми например, като всеки друг човек по това време, бе ограничен от режима във всичко, с което се занимаваше.
Вие общувате ли със съседите си тук? Имате ли възможност да прекарвате време със синовете и внуците си?
Той:
Общувам, да. Тук има едно семейство, което не минава и ден, без да минат да проверят как съм, какво правя. Те са свързани с различни кръжоци в селото. Понякога се събираме. Общуваме редовно.
Веднъж седмично например говорим за литература. Ако можем, каним и определен автор и разговаряме и с него. Такива седенки правим постоянно. Нужно е човек да излезе малко от вкъщи, да седне около една маса с други хора и да си поговорят. Признавам, в последно време на моменти се чувствам изолиран. Рядко се случва бивши мои ученици да се сетят да ми звъннат, да ме попитат как съм. Това понякога ми липсва. Никой не иска да бъде забравен.
А що се касае до моето семейство, за съжаление, срещите ни в момента са по-редки. Единият ми син живее в Америка, което е далеч. Той е изключително зает. Той също пое по пътя на науката и технологиите. Радвам се, че създаде патент за компресиране и декомпресиране на снимкови файлове, което прави възможно да боравим със снимки на телефона си. В момента той се занимава с усъвършенстването на инструменти, с които самият аз съм имал възможността да работя – спектометри и други измервателни уреди. Това е голяма индустрия, която той развива между Америка и Мексико най-вече.
В каква посока бихте искали да се развива дейността на фондацията в бъдеще?
Той:
Бих искал приносът ни в развитието на образованието у нас да нарасне още повече. От няколко години вече не съм действащ председател на фондацията. Сегашната председателка едва тепърва започва да си дава сметка за същинския мащаб на тази дейност. Вярвам, че тя ще свърши чудесна работа в бъдеще.
А какво бихте казали на студентите, които тепърва започват да навлизат в науката, а и в съвременното общество по-общо?
Той:
Да бъдат любопитни. Да искат да знаят. Да откриват. Това не е просто любопитство, а нещо повече. Трябва човек наистина да има желание да разбере.
Снимка – Личен Архив
