Урбекс и соцтур – неразкритото съкровище на българския туризъм

Възбудена испанска реч измежду бюстове на Ленин и Георги Димитров. В ранния час на делничен ден двама видимо ентусиазирани мъже обсъждат бурно идеите на комунизма. На пръв поглед изглежда налудничаво, че се снимат прегърнали червената петолъчка, детронирана от Партийния дом. Анселмо и Густаво са двама аржентинци, притеглени от мистиката на България и неин най-голям туристически коз – наследството на изкуството от ерата на социализма. Само допреди месец не знаят нищо за нас – сякаш тежка завеса е паднала източно от Будапеща и въпреки че са живели и в Берлин, и в Барселона, на Запад не са чували за България и още по-малко знаят за комунизма тук. И не са само те. 

В Музея на изкуството от периода на социализма идват предимно чужденци и макар да са недоволни от далечната локация в столицата, са очаровани и запленени от видяното. Музеят е изненадващо откритие дори за мен – външната тревна площ изобилства от монументални статуи на вождовете Ленин, Георги Димитров, Тодор Живков, Сталин, бюстове на Людмила Живкова и Мара Малеева, статуи и композиции на трудоваци, герои на труда и войници – символите на изкуството от ерата на социализма и основен инструмент на пропагандата на властта. 

„Какво ви доведе тук?“, питам аржентинците с голямо любопитство. И те се втурват да разказват, че им е толкова интересно всичко от близкото минало, но с изненада откриват, че българите не са много щастливи да разказват за това. Всичко им представлява интерес – култът към личността на вождовете, мащабите на изкуството като сгради, статуи, градско планиране, стилистиката на плакатите и визуалните изкуства. Едва за 3 дни в София, не им стига времето да видят всичко, което е ново и вълнуващо за тях, и в следващо пътуване планират да видят паметника „Бузлуджа“. И никак не е случайно – впечатляващата сграда гордо застава начело на не една класация от типа на 10 топмистериозни сгради в Европа или Топ 10 изоставени места по света. 

Впрочем по тази линия България е много харесвана, защото има изобилие от изоставени села, крепости, паметници и фабрики. А явлението урбекс туризъм – туризъм по изоставени местности – направо ни изстрелва на върха заради комбинацията от красива природа и мистика. Разбира се, интернет много помага за популяризирането на обекти като Бузлуджа, но туристите, стичащи се на върха, остават разочаровани, че паметникът е затворен, а вече има и дигитална система за охрана, която не допуска влизането от съображения за сигурност. Паметникът впрочем е все така обаятелен и нито през зимата, нито през лятото спира потокът от хора. Тъкмо напротив – при все липсата на обществен транспорт до върха, посетителите пристигат с коли от цял свят само за да се снимат на мястото. И не спорим, че освен футуристичната чиния, местността предлага неповторима гледка на север и на юг.

Т.нар. „комунистически стил“ туризъм е изключителна ниша, която може да се разработва през 4-те сезона и привлича най-разнообразен тип хора. Кратка справка от Музея на изкуството от периода на социализма в София показва, че най-много са посетителите от Гърция, Румъния, Франция, САЩ, скандинавските страни, през последните години и от Китай. И ако китайците трудно можем да ги впечатлим с нещо толкова тежко комунистическо, то западняците направо припадат по петолъчки, сърпове и чукове. Искат да видят подземни тунели и бункери, да посещават затвори от типа на Белене (по подобие на лагерите Аушвиц и Освиенцим), да се качват до върхове и паметници и търсят как да се докоснат до соцстила от 70-те и 80-те. Има търсене и на соцстил заведения с кожени кресла в полумрака на червени плюшени завеси, кристални полилеи и снимки на комунистическите лидери на стената. Времеубежище, ще си помислите. И ще сте много прави.

Това, което за нас е някаква забравена история, лишена от блясък и слава, то за туристите това е цяло съкровище и с готовност разказват на приятелите си новото изживяване. Чуждестранните туристи се впечатляват от брутализма и са запознати с архитектурните му достояния. Не са малко и тези, които търсят паметника „1300 години България“, който беше демонтиран през 2017-а от парковото пространство пред НДК. Но паметника вече го няма и следите му се губят – има слухове, че е складиран в депо край София или пък, че е върнат разглобен на автора си арх. Старчев.