10 въпроса за Чудомир по случай 10 години Culture Lab
Влизам вътре като Алиса в Заешката дупка, но не пропадам, а се въздигам. Отвън изглежда страшно, забравено, потискащо, сиво. Това е сградата на бившата стокова борса „Зимница“. Студено е и тръпки ме побиват, отнякъде се чува кучешки лай. Така звучи изоставеното минало. Тук вратата се отваря само отвътре, това означава, че си избран, че си поканен, не си случаен.
Посреща ме Чудомир Драгнев – човек, чието име му лепва като ръкавица. Той е стопанинът на сградата, но и неин вдъхновител, изобретател на чудото вътре, майстор на преобразяването и рицар на дързостта. Неслучайно работи с метал и сърце. Всички му викат Чудото – и има защо. Иначе е син на интелектуалци, любопитен и дързък, по-известен в артсредите като стиймпънк гуру.
На 10 ноември, съвсем неслучайно и с пълен апотеоз, навръх рождения му ден, Чудомир и стотиците му приятели и почитатели празнуват 10 години Culture Lab – това, в което старата изоставена борса се е превърнала.
Culture Lab днес е кошер за артисти, които творят, жужат и правят мед, защото изкуството е мед – сладостен, трудоемък и изцелителен. А Чудомир е тяхната пчела майка, закрилник и неуморен труженик на чистото, свободно и независимо изкуство. И не го наричайте underground, защото то е много над земята, то се издига над битовото, пошлото, удобното, субсидираното.
Това е място, което не може да се разкаже, трябва да се изживее. Това е най-голямата галерия за съвременно изкуство в София, която е и дом на над 50 свободни артисти и създатели – от графити художници през скулптори, живописци, кулинари, фотографи, пърформъри, музиканти и още, и още… Какво стои зад всичко това, ще се опитам да разбера, провокирайки Чудомир с десет изстрела в мишената на неговата непробиваема броня (по Гигер), зад която тупти едно огромно кървящо сърце (по Виан).
Чудомир Драгнев – фотограф Анжела Сероп
Здравей, Чудо, започвам директно с въпроса: какво е нужно, за да се превърне една изоставена фабрика в знаково и първо по рода си пространство за свободни артисти, каквото е Culture Lab?
Той:
Нужни са артисти, без нас това е просто изоставена, никому ненужна сграда. „Зимница“ е като митично чудовище, срещу което всеки поотделно трябва да се изправи, да преживее и победи.
Фотограф – Антонио Георгиев-Хаджихристов
Какво ти отне и какво ти даде тази луда идея?
Той:
Всичко, което ми отне, е всъщност в мой плюс. Знаех с какво се захващам и всяка жертва, която се налага да правя, е осъзната. Най-важното за мен е, че имах реална възможност да видя докъде стигат възможностите ми, имам шанса да работя в мащаби, които са немислими за повечето хора.
Как избираш хората, които пускаш под покрива на Culture Lab? Какво е нужно, за да бъдеш свободен артист?
Той:
Има нещо, което слага всички нас под един знаменател – възпитани сме. Сред нас няма високопарни, надути и излишно изтъкващи се личности. Всеки е готов да съдейства за решаването на нечий проблем, без да крие уменията си и да пести от времето си. За да бъдеш „допуснат“, трябва да си преди всичко човек. Това е жив организъм, който сам изхвърля микробите от себе си.
Фотограф – Антонио Георгиев-Хаджихристов
Създават ли се мрежа, контакти, колаборации между „твоите“ артисти?
Той:
Последните години колаборациите между артистите в сградата са ежедневие. Шансът да бъдеш под един покрив с толкова професионалисти, позволява работата върху дадена задача да се извърши от проекта до заснемането на готовия продукт, без да се налага да напускаш сградата.
Кое ти пречи и кое ти помага в менажирането на такова място?
Той:
Това е културен център без аналог в страната ни и вярвам, че самото му съществуване ще бъде пример занапред и за други градове в България.
Ако разгледаме сградата, като всяка една жилищна такава в нея съответно има хора, които дават своя принос мястото да бъде на едно добро ниво, има и такива, чиято пасивност и нежеланиe да бъдат част от процеса, пречат на останалите. Апатията е сериозен проблем не само за нашето пространство, а и за обществото ни като цяло. Помага ми вярата, че нещата могат да бъдат различни, както и удовлетворението от постигнатото през последните години.
Фотограф – Антонио Георгиев-Хаджихристов
Разкажи ми за изгревите тук!
Той:
Аз съм от сутрешните хора и често съм в сградата доста преди слънцето да изгрее. За мен това са златните часове, в които телефонът ми не звъни; часове, в които съм сам с музата си; моменти, в които успявам да извоювам, макар и мъничко, време за себе си за по-светлата част на деня.
Какво – освен очевидното – постигна за тези десет години?
Той:
Научих се да познавам хората. Вече не ми е нужно много време, за да отсея празнодумците от готовите да застанат зад идеите и името си. Натрупах опит, който ще ми е нужен тепърва за реализирането на бъдещи интересни проекти.
Ти си артист, който работи с един от най-трудните материали – желязо. Как успяваш да му вдъхнеш живот?
Той:
Това съм аз и начинът ми на изразяване. Всичко, което се роди в главата ми, минава през сърцето и бива материализирано от ръцете ми. Това са моите откровения и съм щастлив, че все повече хора ги харесват и героите ми успяха да заживеят свой живот в толкова много сърца.
(Тук обръщаме внимание за тези, които не знаят, че Чудомир е автор на любимите метални роботчета, които съществуват като минивариант за подарък, но и големи, качени на най-неочаквани места в града и страната. Wonder-чо е и вдъхновител, и основен герой в книгата нa Марин Трошанов „Чудният нов свят“.)
Фотограф – Антонио Георгиев-Хаджихристов
Какво е нужно, за да може „Железният човек“ (по Оз) да стане човек?
Той:
Човек не се става, човек се раждаш. Сърца имат и хлебарките.
С какво храниш сърцето си? За какво мечтаеш?
Той:
Смятам, че призванието ми е да помагам и да работя за „чуждото“ щастие и благополучие, преди да се погрижа за своето. Обичам да работя с хора от сферата на изкуството и заедно да минаваме през проблемите и неизвестните по пътя си. Мечтая да получа удовлетворение от постигнатото, което все не идва. Но тогава сигурно ще измисля нещо друго, защото човекът е търсещо създание/животно/същество.
Фотограф – Антонио Георгиев-Хаджихристов
