Искам заедно да се върнем на едно специално за теб място. Там, където не искаше да бъдеш. Знам, че е неприятно, затова нека го направим заедно, а после аз ще ти разкажа за моето и за още много такива места, ситуации и хора, които не си принадлежат, но срещата им е променила съдбата.
Спомни си за миг – ароматите, цветовете, другия… чувствата. Колко време продължи? Кога стана непоносимо? Как реши да си тръгнеш? Помниш ли как се чувстваше? Помниш. Тази задушаваща прегръдка не се забравя. В Италия дори си има име – наричат я „Маланима“ – загадъчно страдание, връхлитащо хората, когато те чувстват, че са на място, на което не искат да бъдат.
Аз бях на 12, когато разбрах какво е маланима. Кандидатствах в училище, в което ми бяха казали, че няма шанс да вляза. Днес знам, че най-сигурният начин да избягаш от себе си е да доказваш стойността си пред някого (и въпреки това понякога все още го правя). Помня следващите 7 години от живота си с непрестанни болести и бягства. През една част от времето си вадех фалшиви медицински бележки, а през друга – лежах в болницата и докторите се опитваха да ме възстановят. Но беше трудно, защото маланима не се лекува с антибиотици.
Има нещо много тъжно-красиво в осъзнаването, че всеки от нас пази подобна история, че тя е част от човешкия път. Но и че също част от него е дързостта да разрушим ограниченията, които ни спират от онова, което искаме.
Дебютният роман на италианската писателка Розита Манугуера е като компас за изгубени души. Нежно, търпеливо и с усмивка ни подава ръка от мястото, където не искаме да бъдем, и осветява пътя до бленуваната цел.
„Маланима“ (изд. Orange Books, 2026) е роман за болката, с която животът ни принуждава да се върнем към себе си. За ограниченията, които рушим, и границите, които поставяме – понякога от смелост, а понякога от страх. За възможностите, които гледат в нас дори когато ние не виждаме себе си. За онези, които ни обичат дори когато ние самите не се обичаме. И за съдбата, която знае точно кога да се намеси, за да получим своя личен изгрев след дългата нощ.
„Стълбата“ е първата българска медия, за която Розита Манугуера даде интервю. Тази ексклузивна среща за мен беше повече от разговор. От една страна, защото съм убедена колко съкровено вълнение стои зад издаването на първата книга за един писател, а от друга, защото вече знаех, че зад жизнеутвърждаващата художествена история се крие личната съдба на авторката.
„Маланима“ е медалът, който Розита дава на себе си и на всички, които са победили в собствената си битка между „искам да си тръгна“ и „не мога да избягам“, във войната между задължението и свободата. Една история „не за цената на избора, а за последствията от това да не направиш такъв“.
Снимка: Розита Манугуера © Feltrinelli editore
Самата тя е ветеран от този вътрешен конфликт.
Дълги години аз виждах моя остров, Фавиняна, като място, от което трябва да избягам. Сякаш той стоеше между мен и всичко, което исках. Да живееш на малък остров, често означава да пътуваш само за да достигнеш възможности, които са даденост за другите.
Героите в „Маланима“ са ограничени от остров, но всички добре знаем, че може никога да не си стъпвал на подобно място и въпреки това да си отличник в невъзможността да мръднеш, да избягаш или да промениш. И тук няма място за критика или вина. Това е животът. Или както казва Розита: Това е да си човек. Не мисля, че винаги можем да изберем мигновено. Но си дължим честността да разпознаем посоката, в която нашето най-съкровено същество вече се движи.
Лесно е да развяваме знамето, че всеки има избор или че свободата е лично решение и състояние на духа. Но кажете това на едно дете, което не е получило образование поради бедност. Или на жена, която трябва сама да отглежда децата си. Или на болен. Преди да се запитаме дали сме свободни, би трябвало да разберем дали имаме избор. Понякога това, което изглежда като лично решение, е просто последствие от обстоятелствата, които не сме избрали за себе си. Вярвам, че истинската свобода започва там, където можеш наистина да избереш – дали да си тръгнеш, или да останеш.
Но „Маланима“ прави много повече за читателя от това да посочва недъзите на действителността: учи ни какво да правим дори когато не разполагаме със свободата си и изглежда, че нямаме избор. Дори в тези моменти ние пак можем да намерим причини за благодарност и смисъл – в хората, които обичаме, в тихата красота на природата, в мечтите, заради които събираме сила и смелост.
Защото верният отговор невинаги е „бягство“. Оставането също е изкуство, което изисква умения. Понякога бунтът не е срещу мястото, а срещу ограничението. И от нас се иска много търпение, за да усетим автентичната нужда на душата си. Да си дадем време, за да чуем вътрешния глас и да помогнем на принадлежността и свободата да сключат примирие. Силното чувство за принадлежност не ограничава свободата ни. То ни дава увереност да изследваме света, без да губим себе си. Силните корени не пречат на дървото да расте, а правят възможно развитието му.
И тук няма грешен избор, съществува само изборът, който ни позволява да останем верни на себе си. Момент, който не бива да идеализираме, защото както всичко в живота, е нетраен в присъствието си. И все пак си струва както трудностите, така и чакането, защото това е единственият начин да осъществим дълбоките си копнежи и потенциал.
Героите в „Маланима“ са ограничени от остров, но не и в мечтите си, ограничени от очакванията на общността, но не и в стремежа на духа си. Те носят мъдростта на смирението, което само едно неизбежно положение може да възпита у нас, и притежават дързостта на промяната, която отново само то може да възпламени. Това са жени, които отказват да останат, които не могат да се примирят, които плащат цената на свободата си. Това са мъже на дълга, стоицизма и достойнството. Хора, които ни учат, че можем да отстоим себе си дори на края на света, дори ако всички са срещу нас. И че всеки миг е нов шанс да променим съдбата. По този начин виждаме как неравният старт не е присъда за възможностите, които можем да създадем сами и които ни е приготвил животът. Трябва само да се заредим с търпение и вяра. Или, както ни учи „Маланима“: да опознаем „анатомията на очакването“, да помним, че „високите вълни обезкуражават неопитните моряци“ и да не позволяваме „ролите, които изпълняваме в живота си, да станат по-важни от самоличността ни“.
Пред „Стълбата“ Розита Манугуера сподели личната си история, вдъхновила книгата за свобода и принадлежност. Роман, който присъства като необходим разговор за мястото ни в света, мъдростта, която носим дълбоко в себе си, и утехата, че няма правилни и грешни решения, когато избира сърцето.
Художник на корицата: Люба Халева
Каква е разликата между граница и ограничение?
Тя:
Границата е избор, който правим, за да защитим нещо важно за нас, а ограничението стеснява нашия хоризонт още преди да сме имали възможността за избор. Често мислим за свободата като възможност да взимаме самостоятелни решения. Но преди да се запитаме дали сме свободни, би трябвало да разберем дали имаме избор. В „Маланима“ островът ни напомня, че географията влияе на живота. Не всички се раждаме с равен достъп до образование и еднакви възможности за бъдещето и понякога това, което изглежда като личен избор, е просто следствие от обстоятелства, които не зависят от нас. Вярвам, че истинската свобода започва там, където можеш наистина да решиш – дали да си тръгнеш, или да останеш. Ако можем да реализираме само едно от двете, не можем да говорим за пълна свобода.
А кога поставяме граници от смелост и кога от страх?
Тя:
Мисля, че смелост е, когато границите, които поставяме, ни позволяват да останем верни на себе си. Страх е, когато ги използваме като извинение, за да избегнем живота, от който знаем, че имаме нужда. За мен „Маланима“ не е роман за цената на избора, а за последствията от това да не направиш такъв. Но животът рядко е толкова прост. Не можем винаги да вземем вярното решение на момента. Понякога отговорност, любов, болест или обстоятелства налагат да търпим ситуации, които не отразяват същността ни. Това е да си човек. Важното е да не се преструваме, че напрежението не съществува. За мен маланима като състояние започва, когато загубим представа за причините за нашето нещастие, когато заменим необходимостта с идентичност и забравим, че животът, който водим, вече не ни принадлежи. Не мисля, че винаги можем да изберем мигновено, но мисля, че си дължим честността да разпознаем посоката, в която нашето най-съкровено същество вече се движи.
В романа островът, на който живеят всички, е важна метафора. Моята асоциация е, че сърцето ни е този остров, който пазим от стихиите на живота, където приютяваме хора, приятели, любими, пускаме ги да си тръгнат, посрещаме ги отново… и всички тези истории остават завинаги в сърцето, докато ревностно се опитваме да опазим него и запазим тях – близо ли съм до вашия остров с тази идея?
Тя:
Харесва ми тази интерпретация, защото показва, че романът е започнал диалог с читателя: това е най-големият подарък, който един автор може да получи. И да, мисля, че островът може да бъде сравнен със сърцето: място, което пази спомени, посреща хора, сбогува се и приютява следите, които оставят след себе си. Но за мен островът е и като корените на дърво. Силните корени не пречат на дървото да расте, а правят възможно развитието му – колкото по-дълбоко се спускат в земята, толкова по-високо към небето се издигат клоните.
По същия начин – силното чувство за принадлежност не ограничава свободата ни. То ни дава увереност да изследваме света, без да губим себе си. Островът е и метафора за юношеството – времето, когато нашите избори започват да оформят възрастните, които ще бъдем един ден. Да живееш на остров, означава постоянно да преговаряш връзката между принадлежност и свобода. Морето те пази, но и те разделя от всичко друго в света. Това ме научи, че всеки хоризонт е едновременно обещание и въпрос. Може би заради това толкова много хора са привлечени от островите с надеждата, че едно приключение ще ги промени. Но аз не вярвам, че местата имат силата да ни променят. Те могат да отворят врата, да разкрият нещо, което още не сме видели в себе си, но ние можем да прекрачим прага само когато сме готови.
Ограниченията на малката общност срещу заплахите в голямото общество – кое е по-опасно за свободната жена?
Тя:
Не мисля, че свободата зависи от размера на общността, в която живеем. Малко село или голям град – и двете могат да се превърнат в зони на свобода или ограничения. Опасностите просто приемат различни форми. В малката общност хората могат да решат кой си още преди сам да си се опознал, а в голямата можеш да останеш анонимен, но това невинаги е свобода, защото понякога анонимността е равностойна на това просто да останеш незабелязан.
Най-голямата опасност е не размерът на мястото, а моментът, в който спираме да се разпознаваме един друг като човешки същества с уникални животи и истории. Всяка форма на насилие става много по-лесна, когато хората са сведени до категории, етикети или са просто безлични. Заради това не вярвам, че жената става по-свободна само ако се премести от малкото в голямото населено място или обратното. Тя трябва да може да живее свободно, сигурно и пълноценно навсякъде. Истинското предизвикателство не е да променим мащабите, а начинът, по който хората се виждат и разпознават.
Трябва ли да избираме между корените и свободата си? И когато това се наложи – кой е верният избор?
Тя:
Не мисля, че би трябвало да избираме. В един идеален свят те се подкрепят взаимно. Нашите корени би трябвало да ни дават сили да растем, а не да ни пречат. Но животът рядко е идеален. Понякога сме принудени да избираме. Много хора си тръгват не защото искат да напуснат мястото, което обичат, а защото там не могат да изградят живота, за който мечтаят. Няма един универсален правилен избор. Съществува само изборът, който ни позволява да останем верни на себе си. Истинската трагедия не е дали ще си тръгнем, или ще останем, а е да живеем в свят, където хората са принудени да избират между принадлежност и възможност.
Кога сте изпитвали маланима?
Тя:
Дълги години аз виждах моя остров, Фавиняна, като място, от което трябва да избягам. Сякаш той стоеше между мен и всичко, което исках. Да живееш на малък остров, често означава да пътуваш дълго само за да достигнеш възможности, които са даденост за другите. Като много от младите островитяни аз прекарвах голяма част извън дома си, за да уча: първо в гимназия, а после и в университет.
Иронично – с времето опознах другите места много по-добре от моето родно. Толкова много усилия положих, за да напусна, че пропуснах урока как се остава. Малко след като се дипломирах, се завърнах на острова. Започна пандемията. За първи път животът за мен се забави достатъчно, за да мога да погледна Фавиняна не като място, което искам да напусна, а като територия, към която принадлежа. И точно толкова силно, както някога мечтаех да си тръгна, се влюбих в острова. А после животът отново ме призова на път. Исках да уча творческо писане и за пореден път напуснах Сицилия. Но това беше първият път, в който си тръгвах с натежало сърце. Дотогава при сбогуване винаги бях радостна заради мястото, към което поемам, а този път чувствах, че се разделям с нещо, което обичам. Така осъзнах, че маланима не е просто носталгия, a състоянието между копнежа да останеш и необходимостта да тръгнеш.
За много сицилианци това е просто част от пътя на образованието. Ние често напускаме не защото не обичаме родното си място, а защото обучението, работата или дори нуждата от здравеопазване ни принуждават да отидем другаде. Много рано научваме, че в някакъв момент сбогуването ще бъде неизбежно.
Избрах думата маланима, защото това преживяване, този опит, заслужава свое собствено име. Той е много дълбоко вкоренен в сицилианската история, но открих, че е познат и на други места. Срещала съм хора от малки градчета, отдалечени райони и различни страни, които разпознават същата емоция. Думата е сицилианска, но чувството е универсално.
Кое е обратното на маланима?
Тя:
Не мисля, че маланима има истинска противоположност. За мен това не е болест, която може да се излекува. Но ако трябва да си представя обратното, бих го нарекла „хармония“: редкият момент, в който нашите избори, ценности и живот се движат в една посока. Когато наистина се свържем с място, човек или спомен, изчезва нуждата да се вкопчваме в него. Където и да ни отведе животът, ние го носим със себе си, защото то вече е част от онези, които сме. Не мисля, че някой може да живее в това състояние завинаги. Животът постоянно се променя, ние също. Но тези моменти ни напомнят, че принадлежността не е свързана само с мястото, а и с онова, което носим вътре в нас.
