Влизам в подземно пространство на жилищна сграда, превърнато в офис. Посреща ме висок, едър мъж със сърдечно изражение. Николай Чолаков, президентът на Българската федерация по лакрос, ме въвежда в своето работно място. Още от вратата забелязвам внушителната библиотека зад бюрото му, трофеите по стелажите и подпрените в ъгъла на помещението дървени стикове, а след миг погледът ми пробягва по стените, където разпознавам картини на Джордж Катлин, уловили по неподражаем начин духа на „най-старата индианска игра“. Най-старата, но с едно уточнение – на север от Мексиканския залив. В картините на Катлин виждам това, което е представлявала играта преди 200 години, когато все още е имало свободни индиански територии.
Дървена топка се подхвърляла във въздуха и участниците се втурвали да я хванат със своите мрежести стикове. Отборите наброявали стотици души, понякога цели племенни групи, а игрището можело да се простира на километри разстояние, сред широки полета и гъсти дъбрави. Макар да звучи като отборна игра, първоначално тя е била по-скоро бойна арена, насърчаваща индивидуалните качества на участника. Подаването се считало за израз на боязливост, затова всеки участник се стремял да прояви бързина, сила и мъжество, за да преодолее опонентите си и да вкара гол в противниковата врата с помощта на стика.
Това навярно обяснява защо сред местните жители играта е била позната все под имена, гравитиращи около глаголи, свързани с удряне (например думата багатавай, която на езика на оджибуе означава „те удрят“, гачегуа – „те блъскат бедра“, или ирокезкото деуарадон, която означава „малкия брат на войната“). Представете си тази ранна версия на лакроса като съчетание между ръгби и хокей на лед, но без правила, без шлемове и съдийски свирки. И все пак, не бива да забравяме, че става въпрос за свещена игра. „Всъщност най-свещената и любима на Създателя според индианските народи“, както уточнява и самият Николай.
Джордж Катлин – 1846-1850
Възникнал като церемония сред коренното население на източния бряг на САЩ и района на Великите езера в Канада, лакросът бил основно средство за разрешаване на междукланови и междуплеменни конфликти, ритуал за лекуване и повдигане на духа на болните и не на последно място, игра за каляване на мъжете преди боен поход. Когато йезуитските мисионери стават свидетели на играта още през далечната 1637 г., я кръщават на името на най-видния ѝ елемент – la crosse „пръчката“, с която участниците се борят за топката и която заради характерната си извивка напомня епископски жезъл.
Десетилетия по-късно, с утвърждаването на европейските колонии в Новия свят, играта се сдобива с ясни правила и точен регламент. В началото на XIX век лакросът вече се практикува от повечето европейски заселници в Северна Америка, включително е любим спорт на английските лордове и френските контета. През 1844 г. Олимпийският клуб на Монреал организира среща между отборите на канадските заселници и индианците ирокези, с което се дава началото на утвърждаването на лакроса като национален спорт на новия континент. Първите стъпки към промяната на играта и превръщането ѝ в истински организиран съвременен спорт прави монреалският клуб по лакрос. Зъболекарят Джордж Биърс, считан за „баща на съвременния лакрос“, въвежда правилник, с който регламентира броя на играчите, дължината на терена и на вратарското поле, въвежда гумената топка за игра вместо дървената, предлага подобрена версия на стика, както и утвърждава съвременната лакрос терминология. До 1900 г. има десетки мъжки и женски клубове в Канада, САЩ, Великобритания, Нова Зеландия и Австралия.
Снимка: Отбор Bulgarian Khans
Най-елитните американски висши учебни заведения, обединени в т.нар. Бръшлянова лига, стартират с лакроса като основен спорт заедно с бейзбола. Това е един от най-старите професионални спортове в света“, разказва ми ентусиазирано Николай, който наред с всичко друго е квалифициран познавач на историята на световния спорт. „Днес лакросът е националният летен спорт на Канада, докато хокеят си остава националният зимен спорт. Понастоящем в световен мащаб има над 2 милиона души, практикуващи тази игра, а до 2028 г. се предвижда броят им да нарасне до 4 милиона.“
Докато разглеждам наоколо, Николай бърза да ми покаже своите книжни и предметни скъпоценности. Разказва въодушевено за всяка от тях. Лицето му проблясва в онази живост, която опъргавява човешкото сърце, когато му се удаде възможност да говори за своята лична страст и голяма любов. Накрая ми показва една от най-скъпите си вещи от колекцията. „Ето това е нещо много специално за мен – 90-годишен стик, изработен по стария начин от един дядо от народа на ирокезите. Специален подарък от племето“, казва той и усещам значението, което има този дар за него. Самите ирокези имат водеща историческа роля в утвърждаването на играта на световната сцена. Небезизвестен факт е, че влиянието на тази могъща племенна конфедерация е толкова голямо, че дава името на редица топоними в Северна Америка, включително името на страната Канада (от ирокезката дума „ганада“ със значението „селище“).
Николай Чолаков е бивш състезател по ръгби, строителен предприемач, спортен треньор, съпруг, баща и деен гражданин с редица обществени и спортни инициативи зад гърба си, който преди 20 години става най-младият президент на спортна федерация у нас. При това на спорт, за който почти никой не е чувал дотогава. Питам го как така един двайсетгодишен младеж става президент на федерация, без да има натрупани зад гърба си дивиденти от типа „имам един човек“ или „дете съм на шурея на чичото на шефа“.
И по лицето му прочитам отговора още преди устата да е произвела звукове.
„Със своята детска мечта!“, казва той и продължава. „През далечната 97-а година бяхме на скаутски лагер в Прага и тогава за пръв път се срещнах с игра, която ми представиха под името лакрос. Останах очарован от нея! След като се върнах оттам, тайно се надявах, че някой ще докара играта и в България. Година след година чакане и нищо. В началото на 2005 г., никога няма да забравя, сънувах как по нашата телевизия излъчват репортаж за лакрос. Бях с брат ми вкъщи и го гледахме заедно. Два месеца по-късно случайно се натъквам на репортаж по нашата телевизия, в който наистина се говори за лакрос! Ти да видиш! Дежавю! Онова усещане, че вече си бил свидетел на нещо! И много се ентусиазирах. Казах на нашите, че сънят ми се е сбъднал. Разбира се, това провокира само шеговити коментари. Но аз знаех, че тук се крие нещо по-дълбоко. През 2006 г. мой съученик се върна от Щатите и ми донесе като подарък два лакрос стика с пожеланието да следвам мечтите си. И вече нямаше закъде повече да чакам! Реших сам да стартирам проект за въвеждане на играта у нас. Така на 22 декември 2006 г., в навечерието на коледните празници, официално станах президент на Българската федерация по лакрос.“
Тогава Николай е едва на 21 години. До този момент си няма никаква идея как се става юридическо лице, как се ръководи организация с нестопанска цел, как се попълват и отчитат документи. Рови из интернет, чете, пита, учи се. Баща му е неизменен помощник в този процес. Кани като съучредители семейството си, приятели, съотборници от ръгби отбора. Желанието му е да започне с федерация, под чиято шапка да развие клубове, а после и шампионат. „Започнах отзад напред. Не исках да създам отбор, а след това да се появи някой интересчия и да създаде федерация, за да се възползва. Исках аз по правилния начин да положа основите на този спорт“, разказва ми той.
Тъй като на този етап все още не знае английски език, Николай моли приятели да се свържат и кореспондират с Европейската федерация по лакрос. И така всичко се отприщва. Скоро лакросът се играе в Националната спортна академия, после и в Американския колеж. България провежда първия балкански турнир по лакрос – Sofia Cup (в периода 2010 – 2021 г.). Спортът е приет в редица организации, като от миналата година официално става член и на Българския олимпийски комитет. Днес вече федерацията се състои от 13 отбора, 4 от които се състезават в първенството по Лакрос 6 (Олимпийската версия) – „Мохикани“ (София) (ветераните), „Български ханове“ (София), „София Нинджас“ (София) (най-младият отбор) и „Вълците“ (Своге), (създаден изцяло от хокеисти). Имали са и женски отбор, но се е разпаднал и затова е създал нов – „София Вайлетс“, кръстен в памет на майка му Теменужка.
„Помогнахме и на сърбите, и на турците да тръгнат по пътя. Имаме много участия по малки европейски турнири, където сме извоювали престижни места. Никога не сме завършвали последни. Тази година за пръв път се готвим за участие на европейско първенство. То ще бъде през юли в Полша. Досега не сме били на такъв голям форум поради липса на брой състезатели и най-вече на финанси. Нужна ни е солидна сума, близо 70 хиляди, защото това включва настаняване, храна и пътни разходи за екип от 30 души, а за тези 18 години не сме получили нито стотинка от държавата.“
Голямата болка на Ники е това, че непрекъснато са в търсене на тренировъчни зали и игрища. Не разполагат със собствена база. За момента ползват игрището на „Локомотив“ – София, но и те не знаят докога. Вторият голям проблем е екипировката. Една каска е на стойност 200 – 300 долара, а цената на стика е от порядъка на 100 – 200 долара. Една от основните задачи на Николай като президент на федерацията е да осигурява средства за екипировка. Няма друг спорт у нас, който да предоставя безплатно оборудване на спортистите си, но Николай прави точно това. Много често за целта опира до лични средства, защото държавата отказва да го подкрепи.
Питам го как така успява да развива спорт в държава, която нехае за олимпийските си шампиони, камо ли за останалите по-малки спортове.
„На мускули. На мускули и ентусиазъм. Коства ми много време, пари, нерви, усилия. Всичко сами си правим. Няколко души тласкаме нещата напред. Разчитаме на помощи от чужбина, от частни дарители и публични инициативи. У нас никой не помага на нетрадиционен спорт като този дори когато става въпрос за наистина атрактивен и харесван спорт. Има желание, пишат ни от цяла България. Държавата обаче сякаш не иска да имаме здрави и борбени деца“, тъжно обобщава той в заключение на горчивия си опит с държавните институции.
Забелязал съм, че хора като Николай са от една особена прослойка. Прослойка от инатливи и борбени личности, които се родиха по време на прословутия ни „непреходен преход“. Това са хората въпрекисти. Хората въпрекисти движат нещата в България въпреки държавата, въпреки пречките, банановите кори, административните и фискални препятствия. Въпреки медийната глухота и дори пълното безразличие. Сякаш колкото повече държавата неглижира тези хора и мечтите им, толкова повече пренебрежението ѝ се превръща в гориво за тяхната амбиция и решимост. Една непрестанна игра на нерви и надцакване, в която държавата влиза в ролята на саботьор на мечти, с което не осъзнава, че на практика сама себе си саботира. Изяжда децата си като титана Кронос. Но хората въпрекисти са като онези митични герои, които се опълчват дори и на тоя властелин – Времето, устремени да детронират и неговата титанична власт. Напредничавите хора като Николай са онези, които имат силата и хъса да се борят с титаните, да преобръщат и променят времената. Да, трудните времена създават силни хора, както казва авторът на антиутопичния роман „Тези, които остават“ Г. Майкъл Хопф (а не Чингис хан, Брус Лий или Паулу Коельо, както твърдят социалните мрежи). Хора като Николай са силни не само физически като играчи на терена, а още по-силни метафизически като мечтатели в играта на живота.
Снимка: Тренировка по Лакрос
Често хората въпрекисти изглеждат луди в очите на обществото. Питам го колко пъти са го наричали луд, а той се усмихва и ми казва: „Всеки втори ми го казва. Но човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му. Не мога да се откажа от детската си мечта. Лакросът в България ми е дете. Ако спра сега, ще зарежа нещо, което е било отглеждано в продължение на 18 години“.
Мотивира го не само детската му мечта. На второ място – вече натрупаното уважение в световен мащаб. В Америка, Канада, а и в Западна Европа Българската федерация е дълбоко уважавана за това, което прави. Ники поддържа приятелски отношения с представители на световния лакрос, а също и със старейшините сред народа на ирокезите. Интересът му към коренното население на Америка е мощен двигател за усилията му да върви напред. В момента преговаря за осъществяването на официално побратимяване на Българската федерация по лакрос с тази на ирокезите.
„Лакросът е много различен от останалите спортове. Счита се за един от най-бързите спортове в света. Топката може да лети със скорост над 150 км/ч. Изисква се да хванеш топката, да подадеш, да се пазиш да не ти я вземат, развива всички двигателно-моторни умения. Интелигентен спорт е. Децата много го харесват точно защото е различен от всички останали. Не е нужно да правиш нищо за целта – само да им подадеш стика. „Духът на стика“ сам си върши работата“, казва той с увереността на човек, който многократно е ставал свидетел на тази магия.
„Помагаме на много деца. Сега стартираме адаптивен лакрос, който е за деца със специални потребности, деца с Даун, с аутизъм. Спортът помага много за тяхната психика и физика. Тяхната версия, разбира се, е безконтактна. През март участвахме в спортния празник „Ръка за ръка в спорта“ по покана на няколко организации. Очакваме Дирекцията по спорт и младежки дейности да ни подкрепи.“
Идеята на Ники е да утвърдят спорта сред учениците в държавните училища, като вече има одобрение от няколко учебни заведения в София. Лакросът е приятелски спорт, въпреки че възниква като игра, асоциирана с воинските умения. В него има много спортсменство и взаимоуважение. Николай учи играчите първо на това. Да уважават себе си, да уважават съотборниците, противниците, съдиите, стиковете и топката. Учи ги, че лакросът е една култура на уважението, която възпитава ценности – нещо, от което децата на България имат въпиеща нужда.
„Спортът е най-добрата алтернатива на дигиталната зависимост. Нищо друго не ги увлича така, както физическата дейност. И за разлика от компютърните игри, които просто ти убиват времето, спортът те развива личностно и изгражда характера ти. Спасили сме десетки деца от улицата. Всички младежи, които започнаха през 2009 – 2010, днес са с хубави професии и добри семейства и продължават да тренират лакрос за забавление. Говорим за деца от крайните квартали на София, изложени на вредни влияния като наркотиците, които се измъкнаха от блатото благодарение на играта.“
Мисията на Николай е да помага на обществото. Това е неговият начин. През спорта. Доставя му радост. Не го прави за пари. Напротив, досега той и баща му са вложили лични средства, равняващи се на стойността на един апартамент. Но това, което го кара да продължава напред, е удовлетворението, че прави нещо, с което трайно променя животи. Неведнъж лакросът е спасявал такива.
„Може би затова е свещена игра за индианските народи. Има нещо в нея, което те променя завинаги“, казва Николай, връчвайки ми кутия, от която ми намигва малък символичен стик, каквито ирокезите слагат до възглавницата на своите деца. „Можеш да го дадеш на сина си. Да му дава сили, за да сънува смело и да расте с качествата на воин.“
Тръгвам си от срещата благодарен и вдъхновен от примера на Николай Чолаков. Един от хората въпрекисти, които правят света ни по-добро и смислено място. Напук на държавата саботьор.
Снимка: Лакрос България
