Разбира се, те не са от вчера. Винаги е било трудно да се разговаря така, че диалогът да не е поредица от редуващи се монолози. С подобни думи Сергей Аверинцев започва една своя студия за Платоновите „Диалози“, отбелязвайки, че репликите на събеседниците са като билярдни топки. Те се докосват и отблъскват, но никога не се взаимопроникват. Наричаме ги диалози, но не бива да забравяме, че диалогичността е само привидност.
Днес проблемите, пред които е поставено общуването, са далеч по-сериозни. Защото трудно бихме могли да стигнем до общ извод, ако не започнем разговора от общоприета предпоставка. Някой би казал, че искаме ли хляб, трябва през зимата да вали сняг. „Само че аз се занимавам с асфалтополагане“, би отговорил втори. „И ако вали, ще остана гладен.“ Друг ще признае, че е дистрибутор на пшеница от Аржентина и че колкото е по-лоша реколтата у нас, толкова повече ще спечели. Трети ще тренира лека атлетика и лошото време ще му пречи да се подготви за важно състезание. Струва ми се, че е лесно да се изброят немалко подобни примери. Не в това е проблемът.
Драмата е, че ако за „прости“ природни факти не можем да намерим консенсус, то ще е далеч по-сложно да се разберем за опосредствани от културата/културите реалности. „Васил Левски е национален герой“, припряно (но и категорично) ще възрази някой. „Но не и ако си турчин“, ще отвърне събеседникът му и ще добави, че от гледна точка на днешните политически стандарти Левски и Ботев са терористи.
Снимка: „Етюд-и-те на София“. Фотограф: Иван Шишиев
Излишно е да насочвам разговора към по-частни теми. Вредни или полезни са ваксините? А социалните мрежи? А спортът и абортите (какво странно благозвучие)? А хранителните добавки и леките дроги… Явно светът не е еднозначен. И нито една от реалностите в него не е. Ала не това е страшното. Страшно е, че в свят, в който Бог го няма, няма истина и всичко е позволено. Позволено е да се лъже. И тогава лъжата ще е не лъжа, а интелектуален ресурс. Ще е алтернативна методология. Ще е добавена реалност. Или, казано простичко, ще е друга визия. Ще е нещо съвсем безобидно, ще е като поглед през прозореца. Ще е като детски смях. Като пролетна разходка. И вече никой няма да знае разликата между неистина и лъжа, между художествена измислица и измама.
Случаят с пиесата на Бърнард Шоу и сценките пред Народния театър го доказват. Преди стотина години Честъртън е усетил, че подобни недоразумения са симптоматични. Не защото Шоу е слаб писател, а защото атеизмът му има силата да превръща реалността в тресавище. Там всяка ценност е като блато, в което колкото по-сигурно и по-уверено вървиш, толкова по-необратимо затъваш. Затова, подобно на Борхес, и аз вярвам в интуициите на Честъртън. Много от тях са провокирани от диалога му с Бърнард Шоу и ако човек има повече време и се вчете в „Ортодоксия“, „Вечният човек“ или „Кълбо и кръст“, няма как да не намери мощ и очарование в аргументите му. Нещо повече – ще ги обикне и ще им повярва.
Снимка: „Етюд-и-те на София“. Фотограф: Иван Шишиев
Тъй както самият аз (бидейки също свещеник) вярвам в логиката на отец Браун. Защото съм убеден, че неговото юродиво мълчание може да бъде добра предпоставка за начало на един истински диалог. Отец Браун си позволява да бъде победен. Той не държи нито да е прав, нито да е умник! И не на последно място, той следва традиция, която е по-голяма от самия него. Защото – в лицето на Порфирий Петрович (детектива от „Престъпление и наказание“) – има своите учители и принадлежи някому.
Не знам защо свързах проблема за диалога с двама детективски персонажи. Може би защото (шофьорите го констатират непрекъснато) при нас всеки разговор ескалира и почти винаги води към престъпление. Изхождайки от догмата за собствената си непогрешимост, ние (буквално на всяка крачка) се срещаме с други хора, които изповядват същото.
Тръгваме, уж по рицарски, да защитаваме истината. Без и за миг да ни хрумне, че слагаме знак за равенство между Истината и собствените си илюзии. Не подозираме, че нашата отмъстителност не е справедливост; че е жестокост, породена от страх и малодушие. За да се получи леснообясним парадокс. Колкото повече ред внасяме в Системата, толкова повече увеличаваме анархията, хаоса и безредието в нея (което е нелош повод да си спомним за Кен Киси и за старшата сестра от „Полет над кукувиче гнездо“).
Снимка: „Етюд-и-те на София“. Фотограф: Иван Шишиев
Като че ли това ще бъде голямото предизвикателство пред втората четвърт на XXІ век. Човек ще живее в йерархии, извън които ще е съвършено безпомощен. Мис Рачид извън психиатрията ще е никоя. Подобно на полковника извън армията или на професора извън университета. Затова, когато е на работа, всеки ще мачка тези, над които има власт да се разпорежда. Друг шанс да бъде някой, не съществува. А що се отнася до диалога, той окончателно ще изчезне. По-нискостоящият ще има правото да каже: „Тъй вярно! Слушам!“. И това ще му се вмени като труд, заради който ще му плащат. Ще получава заплата! Ще си купува забавления и няма да полудява… Защото… не бива да се полудява! Та нали всички трябва да са доволни и щастливи.
Доколкото си спомням, така завършваше една от повестите на Достоевски. Там всички – доволни и щастливи – строят двореца на всемирната хармония. И след като го построяват, се хващат за ръце и се хвърлят в морските бездни.
Снимка: „Етюд-и-те на София“. Фотограф: Иван Шишиев