Блаженство е да си невеж, където е лудост да си мъдър.
Томас Грей
В сферата на технологиите съществува терминът early adopters – нарицателно за първите потребители на софтуерния продукт. Това са хората, които първи ще се сдобият с разработката и ще играят с нея. Ще натискат бутони, ще ползват функционалностите, ще разглеждат дизайна, ще чупят и ще намират проблеми. Спомням си, преди 15 години, че социалният експеримент Facebook за първи път се „рендърна“ на екрана ми. Родителите ми бяха против това да имам акаунт, но всичките ми съученици си направиха и затова тайно, без да кажа на нашите, и аз се включих. Възрастовата проверка беше датата на раждане, която поставяш при създаването на акаунта. Една лъжа и си вътре. Добавяш приятели, създаваш си един кръг от познати и започвате да качвате, гледате и прочее. С типичната за децата изненада осъзнах, че и родителите ми имат профили. И просто така цялото ми семейство се озова в позицията, в която милиони семейства се намират сега – потребители на „социална“ мрежа.
Всъщност, ако трябва да сме напълно искрени, Facebook, Instagram, Tik-Tok не са мрежи, а социални таблици, но явно думи като мрежа, медия и платформа звучат по-приемливо. Всеки от нас представлява ред от информация с уникално число за разпознаване, в случай че има друг Александър Косев. Подобно на героите в „Ние“ на Евгений Замятин, всеки от нас е просто номер в „очите“ на алгоритъма. Всяка информация, която качим, всяка снимка, всеки коментар се запазват и се добавят в една огромна купчина, която се появява на екрана при заявка. Това важеше и за чатовете ни допреди последните изисквания за криптиране на комуникацията.
Източник: „Последният ден на Помпей“ – Карл Брюлов (1833 г.)
Поколение „Потребител“
В България стана модерно да си служим с интернет термини като Gen Z, Millenials, Boomers и подобни. Това, което ни сплотява, независимо от ЕГН-то, е, че имаме привилегията да живеем по време на дигиталната технологична революция и в нейния контекст да изпитваме на гърбовете си хубавите и лошите ѝ страни. От наблюденията ми досега социалните таблици носят основно негативи. Не знам дали осъзнаваме, че това дали „постът“ ни ще бъде забелязан не зависи от нас като създатели. Цялото „съдържание“ е разбито на категории и алгоритмите, които го доставят във „фийда“, ви намират за добър приемник. Програми следят колко време се застоявате на нещата, които виждате, дали реагирате, дали цъкате и се „ангажирате“ с дадения пост.
Ако в историята на вашия профил системата види, че сте харесвали видеа в категорията „котки“, ще ви носи повече котки. Това е хубаво, но има и част, за която не се говори. Все повече и повече с годините алгоритмите (поне на Facebook) започват да пробутват примитивно съдържание. Не го наричам така, за да го обидя, а за да съм възможно най-точен. Клиповете, снимките и текстовете активират „животното“ в мозъка ни. Теми като размножаване, хранене, сладки същества, шеги и мемета се радват на далеч повече подкрепа от алгоритмите, които ви доставят нещата, които виждате на екрана. Още от създаването на „лайк“ бутона разработчиците в Meta знаят, чe ако „хакнат“ нашата еволюция, ще „хакнат“ и самите нас. Нуждата от социално признание и одобрение, нуждата от секс и дюдюкане, нуждата да не бъдеш сам са все начини, чрез които социалните таблици ни държат закачени.
Именно по тази причина ставам докачлив, когато чуя да се критикуват децата за това колко време прекарват пред екран. Не защото критиките не са верни, а защото формулирано по този начин, изречението представя проблема като частен за определена група. Истината е, че всички сме пристрастени, даваме пример и изграждаме вкуса на по-младите. Да се генерализира с „тия новите поколения“ скрива факта, че всички сме оплетени в мрежа. Повечето, в това число и възрастните, дори не знаят кой е паякът.
Примерът ви е важен! Голям брой от децата завършват четвърти клас функционално неграмотни. Не могат да четат и да пишат, речникът им обеднява, способностите им да решават проблеми закърняват. Те ли са виновни обаче, или примерът ни? Шведското правителство също забелязва този глобален тренд и ще намали екранното време на учениците в училище, като върне класиката – химикалката и тетрадката.
Мога да се поразровя и да се позова на разни проучвания, които четох, относно закърняващите способности на децата, но аз вярвам в личния подход – в личната наблюдателност. Когато през 2021 г. видях, че съм приет в УНСС, отидох (сам) да подам документите си, да се запиша и да платя за висшето си образование. Гледката пред мен беше обичайната опашка, която се формира пред гише за подаване на документи в България, но имаше нещо странно. Моите бъдещи „колеги“ не можеха да попълнят сами документите си. Докато чакаха, родителите им разписваха бланките, драскаха ЕГН-та и информация от личните карти на децата си.
Радикално мнение от мен – ако не можеш да си попълниш документите, след като си завършил гимназия, не ходи в университета. Не оставяй някой да те записва за университета и да плаща пари, за да останеш дете за по-дълго време! Не го казвам, защото не можеш или за да те обидя, според мен просто не искаш и след 12 години училище… аз те разбирам. Аз се записах в университета, след като работих в чужбина и осъзнах, че искам да се образовам. Отне ми време да стигна до идеята. Много неща от детското ми „аз“ трябваше да умрат, за да взема решението. Трябваше и да поработя, за да си го плащам. При мен беше стъпка, част от моя план, за моето бъдеще, и сега живея с хубавите и лошите страни на този мой избор. Това е по-трудният път, но има една важна награда. И постиженията, и провалите са мои и никой не ги държи над главата ми. Не обвинявам университета, преподавателя, работата или някой друг, когато се издъня. Аз съм се хванал и аз съм виновен, когато изпускам.
Не оставяйте някой друг да налага мисленето си за вашето време. Бъдете любопитни, защото минутите и секундите, които са ви отредени, са най-важната валута и програмистите го знаем.
Илюстрация: Стефан Шмитц
Екранно време
Има си причини социалните таблици да приличат на ротативки. Дърпаш нагоре-надолу или наляво-надясно и нямаш идея какво ще ти се падне. Целта на упражнението е да не изключвате екрана, да гледате, да загубите представа за времето и пространството, да избягате. От истинския свят с неговата трудност, тормоз и несъвършенства. Американците казват, че ако продуктът е безплатен, продуктът си ти – и социалните мрежи не правят изключение. Колкото повече „суайпвате“, толкова повече реклами поглъщате – толкова повече пари за компанията генерирате. Компанията не я интересува какво виждаме между рекламите, стига да не нарушава закона и да ни държи в транса на парите.
Тук и мен математиката ме плаши. Настръхвам, като се замисля колко време съм загубил в безсмислено ровене, постване, лайкване и прочее. В това време можеше да се науча да плета или да правя задно салто, но вместо това съм го прекарал „цъкнат“. Омагьосан като кобра в танца на нулите и единиците.
Practice what you preach/Живей според думите си
Личният опит ме е научил, че всяко пристрастяване е болест и както не можеш да излекуваш бронхит без лечение, така е и с нещата, за които се „закачаме“. Първата стъпка е да признаеш, че си болен, че си носител на заразата – агент на хаоса. Аз със сигурност бих станал страхотен пациент за изследване на заболяването живот зад дигитален прозорец. Когато влязох в гимназията, ми се наложи да живея в София и всичките ми познати, приятели и близки останаха в Шумен. Признавам, че неведнъж, докато се опитвах да се приспособя към новите условия, съм поглеждал със завист и жал през дигиталното прозорче на Facebook. Немалко screen time беше генериран от едно 14-годишно момче в квартирата му на бул. „Мария Луиза“. Приятели, които ми липсваха, момичета, които харесвах, живеех в миналия си живот. Чаках писмо в бутилка, което никога нямаше да дойде, но това чувство за фалшива социалност създава тези игри в главата на всеки. Вместо да се радваш на свободата и да си концентриран в настоящето, завиждаш за липсата на нещата, които виждаш, но не можеш да пипнеш или имаш.
Нещо, което не можем да пипнем и променим, е миналото, а социалните таблици се превръщат в архив. Когато вляза в снимките си, виждам неща, които ми липсват, но никога няма да ги има вече – близки, които починаха, семейства, които няма да бъдат повече заедно, спомени, които вече са изживени и няма да се върнат за втори дубъл. Докато стоят окачени в това уебприложение, приличат на каталог от лични трагедии – постоянно напомняне, че ентропията ще ни излапа всички и всичко, което обичаме. Съкровенията ми заслужават повече от някакъв сървър. Трябва им по-сакрално място в живота ми.
Practice what you preach/живей според думите си означава да не си само на думи. Да живееш спрямо принципите си – да водиш с пример. Покрай писането на този текст съм зает с теглене на снимки. Снимки, които ще ми липсват. В настоящето ще се озоват в истински албум вкъщи. Зает съм и с друго – да питам хората за телефонен номер, за да не загубя контактите си, защото имам мисия.
Илюстрация: Стефан Шмитц
Аз и Тед
Откакто ми предоставиха възможността да пиша за „Стълбата“ и за моите виждания за технологиите – за тяхното влияние и развитие, се шегувам, че лека-полека се превръщам в Тед Казински. Той е известен с вярванията си, че модерната технология ще доведе до катастрофални ефекти над хората и ще стане причина за изчезването ни. Толкова е убеден в тези вярвания, че отприщва вълна от тероризъм под формата на колети бомби, а мишената са хора, свързани с разработката и развитието на информационните технологии. Аз не възнамерявам да наранявам никого, но също както господин Казински съм зает с разработването на една бомба. Тя ще се задейства в точно посочено от мен време, ще събуди компютъра ми, ще отвори браузър и ще започне нужните стъпки да изтрие акаунта ми завинаги. 15 години трупане в социалната таблица ще изчезнат за минути.
Ще се радвам тази програма да не присъства в живота ми. Ще се радвам, че няма да съм свидетел на стадната ни психология. Ще се чувствам свободен от вината за всички достойни каузи, които не съм споделил. Няма да бъда свидетел на масовата апатия и пропаганда, която е завладяла този социален експеримент. Няма да катеря дигитални Вавилонски кули на болни хора, за да мога да си общувам с тях. Някои врати трябва да останат затворени завинаги и тази ще е една от тях за мен. Няма друг начин да се излекуваш от това пристрастяване, освен да кажеш „Сбогом“.
Повечето хора, които срещам и страдат, са просто хора. Дават всичко от себе си. Опитват да преживеят деня. И много от тях приличат на мен.
Антъни Бурдейн
