Трудните времена раждат силни хора. Силните хора раждат лесни времена. Лесните времена раждат слаби хора. Слабите хора раждат трудни времена.
Those Who Remain, G. Michael Hopf
Глобалните политически, икономически и социални събития в последните 6 години „пробудиха“ (макар и малко по-бавно от необходимото) в обществата нов порив за търсене на справедливост и по-добър живот, задвижван основно от представители на поколенията Gen Z и Millennials. Само по себе си е съвсем нормално предходното изречение да пробужда смях и скептицизъм у някои от читателите, основно заради съчетанието на изрази като „търсене на справедливост“ с модерната поколенческа типология, която сякаш постави много ясни граници между хората, не толкова според ценностите или социалната позиция, колкото според година на раждане и предпочитан комуникационен канал. И макар понякога тази типология да ни се струва чужда и абсурдна, заради наложилите се чуждоезични наименования като Gen Z и Millennials и тяхната прекомерна употреба от маркетингова гледна точка, действителността е, че обществата винаги са търсели начини да осмислят историческите си преломи чрез поколенията – „поколението на войната“, „децата на прехода“, „шестдесетарите“ и т.н.
Погледнато от историческа гледна точка, нищо ново не се случва на световната сцена и както всеки любител на хуманитарната наука знае – миналото често се повтаря в настоящето. Макар през последните месеци интернет пространството да се обогати с най-различни и често двупосочни мнения за надигащата се не само у нас, но и в световен план Gen Z революция, активността и човешката принадлежност на младото поколение са факт и бяха доказани неколкократно сред всички, които имаха интереса и желанието да ги видят (в зависимост от коя страна на интернет се намира човек). Поколението, което години наред бе „заклеймявано“ като мързеливо и глупаво, излезе и постави граници на иначе действително високото си търпение и необичайни нива на толерантност, породени от израстването в технологично доминиращ свят и непрестанен достъп до всякакъв вид информация. Протести с активно присъствие на будни млади хора заляха не само страната и Европа, но и целия свят, а гражданите в държави като Непал изпревариха българите в мечтата да видят правителството си свалено, и то по доста смел начин. Но както посочихме по-горе – цивилизационният път е постлан с протести на млади и будни хора, които затвърждават вековното твърдение, че бъдещето зависи от младите. Техните мотиви за гражданско участие и принадлежност са ясни, макар и често да бъдат оспорвани от предшестващите ги поколения.
Но ако масово младите са носили в себе си този стремеж за промяна през вековете, кога в действителност идва моментът, в който този буден дух започва да отстъпва място на примирението, а идеалите – на прагматизма? Дали това е неизбежен етап от личното израстване, свързан с възрастта, отговорностите и нуждата от стабилност, или по-скоро резултат от постепенното вписване в същите системи, срещу които някога сме протестирали?
Източник: М.К. Ешер – Относителност (1953г.)
В началото на XX век започват да се появяват теории за поколенията и тяхното поведение, базирани основно върху работата на социолога Карл Манхайм, който изследва как историческите събития оформят съзнанието и преживяванията на хората в рамките на определена възрастова група. Според неговите изследвания поколенията не се определят само от биологичната линия, а са резултат от социални влияния и споделен опит през годините на израстване. Историческите събития и тяхното значение за благосъстоянието на обществата играят ключова роля в изграждането на идентичността на дадено поколение.
В края на века се ражда и друга психоисторическа теория, която пък полага основите на разбиранията за връзката на историческите събития с повтарящите се поколенчески архетипи. Поколенческата теория на Щраус–Хау (Уилям Щраус – историк и драматург; Нийл Хау – икономист и демограф, започват съвместната си работа в края на 80-те години – Бел. ред.) разглежда въпроса: „Защо големите кризи и социални трансформации в историята сякаш се повтарят на интервали от едно човешко поколение?“. В изследването си те стигат до заключението, че историята на западния свят се развива циклично (saeculum), а не линейно и обхваща приблизително 80 – 90 години – колкото един по-дълъг човешки живот. Според авторите всеки saeculum е разделен на четири различни фази, всяка около 20 – 25 години, които определят състоянието, в което обществото се намира:
- High (Подем);
- Awakening (Пробуждане);
- Unraveling (Разплитане/Разпад);
- Crisis (Криза).
Всяка от тези фази обхваща исторически процеси, вече добре познати на обществения модел. Първата фаза (Подем) настъпва след голяма криза, която мобилизира институциите, правейки ги по-силни, а индивидуализма – по-слаб. Обществото е уверено в посоката, в която иска да се развива колективно, макар че онези извън доминиращия обществен център често се чувстват потиснати от конформизма.
Втората фаза (Пробуждане) започва постепенно да обръща процесите от първия цикъл на подем и да поставя отново индивидa в центъра, атакувайки институциите в името на личната и духовна автономия. Хората започват да се уморяват от социалната дисциплина и започват да търсят възвръщане на усещането за „самосъзнание“ и „лична автентичност“. Младите активисти гледат назад към предходния подем като към епоха на културна и духовна бедност.
Третият етап (Разплитане/Разпад) може да бъде определен като коренна противоположност на първия. Периодът на „пробуждане“ е вече окончателно отслабил институциите и подкопал доверието в тях, а индивидуализмът процъфтява, поставяйки на фокус личните приоритети, нужди и желания пред колективните. И по съвсем естествен път, след всеки период на разпад, идва непосредствено следващата го криза – четвъртият и неизбежен етап на saeculum-a. Това е епоха на разрушение, често включваща война или революция, при която институционалният живот бива разрушен и впоследствие възстановен в отговор на възприета заплаха за оцеляването на нацията. След кризата гражданският авторитет се възражда, културното изразяване се насочва към общностни цели, а хората започват да възприемат себе си като част от по-голяма общност.
Авторите на теорията стигат до заключението, че цикълът на обратите е непосредствено задвижван от поколенческата смяна и с навлизането на всяко поколение в следващата житейска фаза общественото настроение и поведение се променят дотолкова, че да предизвикат нов обрат. Историческите събития оформят поколенията в детството и ранната зрялост, а впоследствие, като родители и лидери в средна и напреднала възраст, самите поколения на свой ред оформят историята.
Но какви точно процеси и лични мотиви стоят зад изборите и реакциите на поколенията, когато те преминават през тези фази, и защо именно младите се оказват катализаторът на всяка нова трансформация? Едва ли има еднозначен отговор на този въпрос, но на база изследването на Щраус и Хау, което поставя историческите събития в основата на формирането на поколенията и тяхното съзнание, можем да приемем, че „будният дух“ не е просто структурна характеристика, а естествена реакция на историческия и обществен натиск.
Източник: „Сънят на разума ражда чудовища“ – Франсиско Гоя
Новите поколения изграждат своята морална рамка в момент, в който светът около тях изглежда нестабилен, несправедлив или в криза, която младият човек не просто наблюдава, а в която израства. Съвсем естествено тук би възникнал въпросът за прехода между „подем“ и „пробуждане“ и защо обществото би тръгнало да променя система, която веднъж вече се е оказала успешна по отношение на овладяването на криза и съхраняването на нацията? И на пръв поглед действително „подемът“ изглежда като най-желания резултат на състоянието на едно общество – стабилност, силни институции, икономически растеж и колективна свързаност. Институциите са консолидирани, има силно чувство за обща цел и колективната дисциплина се възприема като необходима. Поколението, преживяло кризата, цени сигурността повече от всичко и опитва да я запази за бъдещото такова. Това създава по-благоприятни условия за живот за подрастващите – те не преживяват страха от криза и започват да приемат сигурността за даденост. За тях дисциплината не е форма на спасение, а ограничение, което възпира естествените процеси на личностно развитие, породени от естествена човешка амбиция.
Именно това би могло да бъде причината младите често да се превръщат в носители на най-острата критика към съществуващия ред. Те имат най-дълъг хоризонт пред себе си, най-малко натрупани зависимости и най-слаба институционална обвързаност. Рискът за тях е поносим, защото залогът е бъдещето им. В тази фаза от живота индивидуалната енергия, естествено, се насочва към промяна, а не към съхранение. Кога обаче настъпва процесът на трансформация на този импулс и защо? Според някои социологически изследвания пикът на гражданската и протестна активност настъпва около 20-ата и 25-ата годишнина на индивида. Едва десетилетие по-късно обаче част от най-активните представители на съответното поколение често се превръщат в критици на новите протестни движения, защитници на статуквото или просто оставят борбата на онези, които идват след тях.
Психологически причините за това са ясни – с навлизането в зрелостта индивидът започва да носи в себе си по-голямо чувство за отговорност – икономическа, семейна и институционална. Той вече не е само наблюдател, а участник в системата и обществената структура. Сложността на решенията и рискът от тях стават по-осъзнати, компромисите – неизбежни, а стабилността – все по-ценна. Но в основата стоят и някои психически и биологични процеси. Индивидът не е създаден да живее в постоянна форма на протест и борба, а структурите имат нужда от стабилност, а не от непрестанна съпротива.
Това обаче не означава загуба на идеали. Будният дух не умира с възрастта, а просто променя формата си. Борбата и бунтът в младостта често се превръщат в реформи в зрелостта, а промяната става новото статукво. Но следващото поколение вижда проблем в това статукво и цикълът започва отново. И тук идва още една съществена истина, която често се пропуска в романтичния разказ за революционната младост: нито една трансформация не възниква в празно пространство. Младите могат да бъдат искрата, но горивото е натрупано от предходните поколения. Институциите, образованието, политическите модели, дори самият език на протеста са изграждани десетилетия преди новият цикъл да достигне своята кулминация.
Без основите, положени от предходните поколения, младите не биха имали нито инструментите, нито опита, нито историческата рамка, в която да формулират своето недоволство. Всяка революция стъпва върху наследство – дори когато се опитва да го отрече.
Будният дух не се ражда от криза, богатство или спокойствие. Той живее в младостта, формира се и се променя чрез нея и носи свобода, хоризонт и гориво, което захранва готовността да се рискува. Историята показва, че младите винаги стоят в началото на новите цикли, изразявайки недоволство, критика и жажда за промяна. С времето този дух не изчезва, а се трансформира: от протест към реформа, от енергия към управление, от лична автентичност към колективна памет. И в този непрекъснат ритъм на подем, пробуждане, разпад и криза може би се крие отговорът на вечния въпрос: будният дух живее толкова дълго, колкото обществото продължава да търси справедливост, смисъл и свобода.
