Въпрос на желание е да вдигнем припадналото ни изкуство от пода на националните ценности. Въпрос на интелект е да разберем колко главна трябва да бъде ролята му в обществения спектакъл. Въпрос на бъдеще е това да се случи, преди да сме потънали в блатото на забравата. Въпрос на култура, въпрос на революция.

През 2022 г. България отчита „най-голям годишен спад“ на работещи в културата сред страните от ЕС. През 2023 г. почти 73% от българите не са посетили библиотека, а близо 63% – театър. Между 20 – 30% искат достъп до култура, но не могат да си го позволят. 43% не са отворили книга през последната година. Делът на финансиране за култура у нас е около 0,5% от БВП, което е значително по-ниско от средното за Централна и Източна Европа (между 0,8% и 1,3%). 

Голяма част от изкуството у нас остава извън статистиката. Налични са данни за институционалните структури, които по никакъв начин не са представителни нито за броя на ангажираните в сферата, нито за доходите, които получават. Защото за независимия сектор и за индивидуалните артисти никой нищо не знае. Те са група „бунтари“, които правят изкуство на своя отговорност и нерядко – за своя сметка. 

През 2022 г. Ирландия стартира първи по рода си културен експеримент – Basic income for the arts

Проблемите, които водят до тези данни, и онези, които произлизат от тях, са няколко. На първо място, държавата няма ясна, целенасочена и последователна политика към културния сектор. Това ограничава авторското и качественото изкуство. Ограничава и достъпа на публиката до него, което е другият проблем, но и същевременно следствие от хаоса в системата. Разпределението на културния живот е неравномерно, което ощетява малките населени места, където кризата се наблюдава още на ниво образование. Но именно присъствието на културен живот би допринесло за подобряване на интереса и мотивацията. Има дълбоки доказателства, че същото би се случило, ако в учебната програма присъстват часове по изкуство, които запознават учениците с историята и различните стилове в музиката, театъра, изобразителното изкуство, киното. Това отдавна се случва в десетки държави по света. Но у нас – не. И това е зародишът на големия проблем, който расте с всяко ново поколение и става все по-голям с всяко следващо. 

Не че у нас не се прави култура, не че няма качествено изкуство и не че няма добри артисти. Но до широката аудитория преобладаващо стигат едни и същи имена, което ограничава мирогледа на публиката до техните произведения. И което е малка част от пазара на култура. А достъпът до непопулярните, самостоятелните, нишови и бутикови артисти е съществен колкото за живота и качеството в сектора, толкова и за нуждите и възпитанието на обществото във високи и валидни критерии. Монополът върху вниманието отнема не само разнообразието, но и способността да се разпознава стойност отвъд познатото. И именно тук търсим институциите, които да извадят авторското изкуство от режима на самооцеляване и да поощрят зрителите към него. 

Колко са професионалистите у нас по сектори? Колко от артистите и културните дейци се издържат само с доходи от свои произведения и колко от тях „доработват“ допълнително или основно на друго място? Каква е разликата в приходите между независим артист и такъв на държавна заплата? Каква част от парите им са по линия на комерсиални (или по-честното – нискокачествени) проекти и каква – от авторски произведения? Колко често една работа има нужда от предварително лично финансиране и оправдава ли се инвестицията впоследствие? Как всичко това се отразява на оригиналната, авторска производителност и нейната стойност? Как стандартът на живот и финансовата сигурност на артистите повлияват не само стандарта в изкуството, но и достъпа на публиката до него? 

Източник – Unsplash

Без отговори на тези въпроси е трудно да се произведат работещи политики в услуга на културата. Онова, което знаем със сигурност обаче, не се нуждае от доказателства. Това е и причината за този текст – проблемът, че не разполагаме с абсолютно никаква статистика и данни за развитието на културата и изкуството в България, но въпреки това знаем и виждаме какво се случва. Малко са творците, които могат да живеят достойно с доходите от своето истинско изкуство, повечето имат по 2 – 3 – 4 работи или правят компромиси с качеството и условията на ангажиментите, за да покриват основни нужди. Онези, които все пак избират призванието си въпреки всичко, се борят с действителността повече, отколкото се вдъхновяват и произвеждат. 

„Музикант къща не храни“ е проклятието, което застига артистите на Балканите. И в Африка. И в Близкия изток. Можем да кажем, че общото между всички посочени е бедност, политически натиск, цензура, несигурност, емигриращи творци. В държавите с бедна икономика средствата от бюджета отиват за спешни нужди, а културата и изкуството придобиват статут на лукс. Ниското финансиране на културния сектор предполага участие на населението в културния живот с 3 – 5 пъти по-ниско от това в богатите страни. Образованието в тези държави не създава стратегии и не инвестира в подготовката на професионалисти в сферата на изкуствата, защото пазарът на труда има по-належащи нужди. А онези, които все пак не могат да живеят, без да творят, емигрират към развитите икономики, като оставят страните си още по-обезкървени откъм качествена култура. За съжаление, това означава и обезкървени въобще. Защото бедността убива изкуството, но е вярно и обратното – липсата на изкуство задълбочава бедността. 

ЮНЕСКО нарежда културата сред основните човешки права. Без достъп до произведения и качествени източници на информация, обществата попадат в капана на манипулацията, популизма и дори – агресията. Доброто изкуство допринася за подобряване на критичното мислене и развитието на гражданско общество. Помага и за развитието на идентичността и дори психическата устойчивост в несигурни времена на стрес, катаклизми и конфликти. Приходите от качествена култура започват да идват не само по пряка линия на производството и разпространението, но и стимулират сфери като туризъм, иновации, образование и дори бизнес. Качественото изкуство създава вкус, изгражда критерии и предпазва от посредствените идеи и послания на масовата култура. Ако едно историческо събитие не присъства в произведенията на една страна, то не се припознава от нацията като съществено. Не на последно място – изкуството подобрява способността ни да чувстваме и разбираме околните. Тоест бедността убива културата, но изкуството може да я спаси. 

Източник – The Guardian

И да – световната история има своите примери.
След Втората световна война Италия е срината. Икономиката е в дълбока криза, големи градове са напълно разрушени, разделението в обществото изглежда непреодолимо. Само за 10 години страната се превръща в символ на културно възраждане и светът започва да говори за „италианското чудо“. Икономическият възход и културният разцвет са взаимосвързани – производството осигурява ресурси за културата, а постиженията в сферата на изкуството оказват пряко влияние върху качеството и световния успех на италианските продукти. Политическият елит разбира, че единственият начин да възстанови съсипаната държава и достойнството на своя народ, е да се събуди неговата културна памет. И това се случва по един особено честен и въздействащ начин. Ражда се неореализмът като последен пирон в ковчега на фашизма и пропагандата. Филмите, които показват на света изстрадалата, но силна Италия, остават в историята на изкуството, променят световното кино и слагат начало на модерния реализъм. 

Ценно е да знаем, че България също може да се учи от себе си. След Освобождението страната ни започва нов живот без финансова сила и опит във вече установения международен ред. Ако има нещо, което е възродило самосъзнанието, самочувствието и духовността на обществото, то това е работата на писатели и поети, които създават шедьоври, продукт не на държавна политика и средства, а на духовна мощ и идеалистично вдъхновение. България – без традиции и ресурс в държавните институции – успява да преодолее кризите, да съхрани националната идентичност и да създаде интелектуален елит, който да продължи делото на културата и образованието в следващите десетилетия. Всичко това – благодарение на писателите – посланици на свободата, независимостта и патриотизма. 

Примерите от миналото могат да се приемат за неприложими в днешния свят, но културната революция, която връща една държава обратно в редиците на световната значимост, няма нужда от специално време, място или възможности. Нужно е само осъзнаване за спасителното значение на изкуството за обществото и държавността. 

Пример за това от новата световна история е Южна Корея. „Халю“, или „корейската вълна“, е термин за светкавичното и масово разпространение и популяризация на корейската култура. Говорим за музика, кино, сериали, козметика, мода. Този световен феномен е плод на ясен план и целенасочена работа, която започва от 90-те години на 20. век след азиатската финансова криза и края на правителствената цензура. Южна Корея има нужда от сериозен източник на доходи, „продуктово позициониране“ пред света. След успеха на филма Jurassic Park през 1993 г. южнокорейски анализатори изчисляват, че приходите му надхвърлят тези от продажбата на 1,5 милиона автомобила Hyundai. Това вдъхновява стратегическото решение: да се инвестира системно в културната индустрия. Правителството решава да промени представата за Азия в световната поп култура. Милиони се инвестират в качествени произведения, които съчетават традиция и съвременност, а резултатът е милиарди, които се вливат в туристическите и икономическите структури. 

Разбира се, пълномащабните действия с амбиции за глобално покритие не са единственият начин за културен подем. Много по-малки, но постоянни и целенасочени действия могат да превърнат културния сектор в печеливш отрасъл от общонационално значение. 

Особено сполучлив е иновативният пример на Ирландия. През 2022 г. страната стартира първи по рода си културен експеримент – Basic income for the arts. 2000 артисти получават гарантиран базов доход от 325 евро на седмица в продължение на три години. Условието, на което отговарят одобрените за пилотната програма, е да са доказани артисти – с декларирани доходи от продажба на произведения, членство в професионална организация или рецензии. Причината за старт на програмата са последствията от пандемията за културния сектор и стимулиране на производителността и качеството. Но анализът на тригодишния пробен период категорично доказа ползотворния ефект от подобни стимули както за артистите, така и за приходите в културния сектор. 

  • За всяко 1 евро публични средства, инвестирани в проекта, обществото е получило 1.39 евро в замяна.
  • Участието на публиката в изкуството е донесло почти 17 милиона евро въз основа на оценките за готовност за плащане за култура. 
  • Като най-голяма социална полза се определят подобренията в психическото благополучие, допринесли с почти 80 милиона евро за общите ползи.
  • Доходите на артистите в програмата са се увеличили средно с над 500 евро на месец. 

Неслучайно Министерството на културата нарича този проект успешна инвестиция в икономиката на страната. И неслучайно от просто експеримент той прераства в държавна политика с още по-голям обхват от 2026 година.  

Източник – pixabay

Във Франция присъства практиката Intermittents du spectacle (прекъснати спектакли). Това е уникален статут за професионалисти в сферата на изкуствата и развлеченията, чиято заетост е ненормирана и най-често е свързана с проекти за определен период от време. Творците, които отговарят на условието да са отработили минимален брой часове за определено време, получават доходи в периодите си на неактивност. 

В Германия съществува Künstlersozialkasse (KSK) – социален фонд за самостоятелните артисти и журналисти, който покрива половината от здравните и пенсионните осигуровки на професионалистите. ДДС за културните събития е намалено до 7% вместо стандартните 19%, а за дарители и меценати има данъчни облекчения. 

В Мексико от 1993 година насам успешно функционира Националната система на творците на изкуство (SNCA). Програмата е на Министерството на културата, която предоставя финансови стимули в подкрепа на артистите и културното наследство на страната. През годините тази политика е помогнала за развитието на кариерата на изключителни творци. Стипендиите се отпускат за срок до три години, като по този начин одобрените могат да се посветят изключително на работата си в дисциплини като литература, визуални изкуства, музика, кино и архитектура. Всяка година 200 кандидати, навършили 35 години, се избират чрез номинации въз основа на качеството на техните произведения и проекти.

Това са част от непопулярните практики, които успешно са подкрепили културния ресурс на страните. В голяма част от развитите икономики утвърдената стратегия залага на грантове и проекти за финансиране на артистите на принципа на родния Национален фонд „Култура“. С разликата, че средствата са много по-големи, критериите – по-ясни, а прозрачността – приоритет. Разпространена практика са и данъчните облекчения и преференции за дарители и меценати. 

Особен принос за отношението на обществото към културата и изграждането на високи естетически критерии има присъствието на изкуствата в учебната програма. 

Във Финландия изкуствата са включени като част от учебната програма още от началното училище. Освен това обучението акцентира върху творческия процес, културното разбиране и междупредметните връзки – история и изкуство, музика и математика и т.н. В по-горните класове към предметите се добавят драма и медийно изкуство. А чрез системата basic education in the arts/taiteen perusopetus напълно безплатно учениците имат възможност да обогатят своите знания според интересите си след часовете. Програмата включва визуални изкуства, музика, театър, танц, архитектура и др.

Във Франция музика и изобразително изкуство се изучават от първи до края на 9. клас. Часовете се водят от специализирани преподаватели по изкуства (не от общи педагози), а оценяването не е по техника, а по креативност и разбиране. От 2015 година за всички ученици в средното и гимназиалното образование е задължителен предметът История на изкуствата. Посещенията на галерии и музеи са задължителни. 

В Италия ранното обучение също започва с музика и изобразително изкуство, но освен творческото изразяване и сензорното изследване, преподавателите наблягат на интердисциплинарни проекти, които свързват тези предмети с науката и културното наследство. И тук горните класове задължително изучават История на изкуствата.

В Норвегия предметът Arts and Crafts (Kunst og håndverk) е задължителен от 1. до 10. клас. Включва визуални изкуства, дизайн, архитектура и дори дигитални медии. Музиката също е задължителен предмет до края на основното образование.

Примерите са наистина много и не се ограничават само до нашия континент, а изследванията са категорични. Училища с интегрирани артпрограми имат 20 – 30% по-високи резултати на тестове, по-нисък процент на ученици, отпадащи от системата, и по-висока ангажираност на родителите. Програмите по изкуства повишават желанието на децата да учат, тяхната мотивация, усещането „мога да се изразя“, което води до по-стабилна ангажираност с училището, а оттам и до по-добри академични резултати по останалите предмети. Излишно е да казвам, че поставянето на подобна основа създава едно поколение от осъзнати и ангажирани граждани. 

Примерите показват, че има какво да се направи. Практиката – че у нас никой не иска. Ние сме корабокрушенци. Бедстваме на остров без ценности и духовност. Културата ни е все по-далечен сал в открито море. И ако спешно не започнем да строим кораб на спасението, ни очаква забрава. 

Не трябва да гориш книги, за да унищожиш културата. Трябва само да накараш хората да спрат да ги четат.

Рей Бредбъри