Говорим си за толерантност и широки възприятия. Отричаме соченето с пръст. Забраняваме си да се унижаваме, обиждаме и упрекваме един-друг. Осъждаме малтретирането във всичките му форми. Но много често правим точно обратното, и вместо да отстъпим място на човек в неравностойно положение, ние почти буквално го изхвърляме от трамвая.
А колко от тези жертви на нашата безочлива жестокост крият в себе си някакъв, понякога по-слаб, друг път – огромен, плам. Колко измежду подценяваните заради своите физически несъвършенства всъщност са гении. Случвало се е да нарекат талантливия поет „инвалид, който е неспособен да люби жена“, при това с цялата горчива ненавист, която човек е способен да употреби срещу друг човек, защото поетът поради заболяване се придвижва с инвалидна количка. А какво бихме казали за художник без ръце, който упорито продължава да разгръща артистичните си дадености – да си спомним спектакъла „Фантомна болка“ на режисьора Елена Алексиева (Театър 199 „Валентин Стойчев“); вероятно по-жлъчните (и свирепи) измежду нас биха препоръчали на ощетената от съдбата героиня добър гилотинист.
Снимка: Стивън Хокинг
Заслужава си, при това не само пред отрупана трапеза, да се замислим за онази светлинка, която кара гения да се надига на пръсти, да източва врат и да протяга ръце към величието, към блясъка, към успеха – дори когато те стоят физически далеч от него. Онова поле от живота и изкуството, което го кара да забрави своето несъвършенство, е полето на неговата дълбока същност. Там, където недостатъците ще бъдат изличени като маловажни. И от тези усилия да надскочи особеното у себе си, геният ще сътвори плод, който ще захрани човечеството с още малко красота.
При това дори още по-пищна красота. Защото онзи, който познава страданието, е дарен с мъдрост; такава мъдрост, която му позволява да опознае света в неговата болезнена цялост. Той притежава трезва картина на суровата действителност и не е сляп нито за сълзите и раните, нито за очарованието на живота. Той знае. И вижда. И ние можем да вярваме, че онова, което излиза изпод перото, ръцете или устата му, е вярно – не по-малко вярно, отколкото преживяното от нас.
За гения обаче не е лесно да бъде такъв дори когато този гений се радва на отлично физическо и психическо здраве. А когато е лишен от пълноценен живот сред другите, сред удоволствията – като това от ходенето, любенето, виждането, сред истинското – страданието е осезаемо дори с миглите. Онази безмерна самота, онзи болезнен опит, когато желанието среща стена от невъзможности – тъгата би покосила и най-жизнеутвърждаващата четка. А когато останат насаме със себе си, дарените (и ощетените) неизбежно се сблъскват със своите призраци. Защо съм такъв. Защо съм тук. Защо да ме има.
Снимка: Анри дьо Тулуз-Лотрек
Трябва ли обаче да се отнасяме по-благосклонно към тях от съжаление? Не, не, съжалението убива. Или поне може да се каже, че често пъти от плесница боли по-малко, отколкото от милозливост. Може би да мерим таланта според достиженията на космополитните им души, е едно добро решение. И да сме честни във възхищението си.
Нека сега се опитаме да се доближим до великите, но страдащи същества, които дремят у някои от добре познатите на съвременността личности. Помните ли Анри дьо Тулуз-Лотрек – този противоречив и дори скандален, особено за времето си, но оставил много стойностни творби художник? Този любопитен артист със злополучна външност, но жарка душевност, която често прикрива зад бунтарски песнички и хапливи забележки. Ето, за него искам да ви разкажа.
Това, че Лотрек се родил в семейство на аристократи и още с раждането си получил титлата граф, както и куп имоти, ренти и злато, не му дало особено удовлетворение – поне що се отнася до социалния и любовния успех. По пътя си на голям артист той, можем да кажем, носил пълноценен, огромен талант. Но и товарът му не бил малък. Външността, с която природата го надарила, била повече от трудна за харесване. Височината му не била достатъчно забележима, но това, простете, е евфемизъм за много нисък ръст. Краката му били твърде къси, а седалището – прекалено налято. Китките му имали гротескно тясна конструкция, но дланите му били несъразмерно едри на останалите части от тялото. Не бил красив и в лицето – устните му изпъквали досущ като ужилени от пчела; от тях вечно се процеждала слюнка. Често го наричали „уродлив“ или „гном“. И ако не бил бляскавият, дори лукав поглед иззад лъскавото пенсне, можело да се заключи, че в това тяло няма и следа от живот. „Тя загубва ума и дума пред тази огромна кестенява глава, много червено лице с черна брада, мазна, лъскава кожа, нос, който би стигнал за две лица, и каква уста! Уста, която разсича лицето от едната буза до другата, с огромни виолетово-розови, сплеснати и увиснали устни, между които зее страхотен и циничен процеп!“ (Из „Животът на Тулуз-Лотрек“ от Анри Перюшо; превод от френски Никола Георгиев; издателство „Български художник“, 1982 г.)
Характерът му обаче бил лек; Лотрек умеел да общува, макар и предимно чрез иронията. И разбира се – ключова дума тук е самоиронията, която бързо се превърнала в негова отличителна черта. Той знаел, че не е красив, но искал да черпи от дните си и често казвал, че животът е хубав. Неговият път не бил дълъг; рано отишлият си (през 1901 г., на трийсет и седем години) от този свят художник обаче приживе бил изключително плодотворен. Цялата необходимост от наслади (и изобщо живеене) той превръщал в картини, рисунки, плакати и литографии. И докато се надсмивал над собствената си грозота, докато обрисувал със смях своя нестандартен образ, с което веселял и приятелите си, той оставял и едно гаснещо пламъче в ъгълчетата на очите си. Пламъчето на горчивината.
Жените в живота му не били много и повечето от тях били платени. С другите ставал приятел или просто ги рисувал. Това бил неговият начин да присъства. И това „присъствие“ е оставило огромно наследство от артистични свидетелства за живота в Монмартър, в „Мулен Руж“, сред проститутките на Париж, сред клоуните и колоездачите, сред героите от края на 19. век. Разбира се, имал предпочитания – и по-точно към червенокосите дами; една такава го заразила със сифилис. Но в известен смисъл Лотрек притежавал вкус към истинската, неподправена и стойностна красота – не онази на манекенките от големите модни къщи, а тази от улицата, където кипи животът. Въпреки това той не издигал в култ разврата, а просто го наблюдавал и отразявал. Едно безстрастно регистриране вместо преклонение към низините.
„Той, отхвърленият, презреният, намира мястото си при отхвърлените и презрените.“ (Пак там.)
Не се понася лесно такава съдба. „Да пие. Да пие. Той е вечно жаден. Предпочита хубавото и винаги носи в джобовете си индийско орехче, с което ароматизира портвайна си. Но пие и каквото му попадне…“ (в същото издание). Това ще го погуби и той навярно го знае, но явно бездната не го плаши.
Днес най-голямата част от творбите на световноизвестния художник се намира в личния му музей в двореца „Берби“ в Алби, Франция. Негови картини са притежание и на Лувъра, на Кралските музеи на изящните изкуства на Белгия, на частни лица по целия свят. Едно туптящо сърце, завинаги живо.
А сега предлагам да надникнем в художествения свят, така емоционален и красив. Защото какъв би могъл да бъде смисълът от литературата, ако не да ни направи по-благородни във възприятията си. Един бърз поглед – или защо не бавно четене, с наслада и в пълен покой – ни отвежда до литературния герой Мимо, част от романа „Да бди над нея“ от Жан-Батист Андреа, чиято външност не предполага големи подвизи нито в любовта, нито в кариерата. Той обаче е гений – въпреки че животът му, предаден живо и образно в книгата, спокойно би могъл да му лепне прозвища като престъпник, разкалугерен монах и политически беглец.
Той бил нисък. Казвали му „запъртък“ и „джудже“. Но в манастира, в който ще издъхне в края на живота си, обителта, колоните и римските ѝ капители дължат запазеното си състояние на неговия талант. И не само това, а редица величествени скулптури носели отпечатъка на неговото длето.
Кръстен на единствения автор, който според баща му можел да се справи с бремето на скулптурата, Микеланджело Виталиани показал още един признак, че е различен от другите, когато, дванайсетгодишен, вижда – да, именно вижда – гарата в Торино в нейните потресаващи, но и обаятелни военновременни багри. Малкият Мимо, както предпочитал да го наричат, наистина бил малък и такъв щял да си остане; причината за ахондроплазията му близките отнасяли именно към камъка – онзи, който майка му пренасяла наляво и надясно въпреки бременността си, за да помогне на баща му в работата. Впоследствие камъкът щял да му се отблагодари, макар че първата негова скулптура била присвоена от така наречения му чичо, който дори го пребил, преди да я подпише.
Романът ни пренася в Италия. „Там гениите никнат като плевели. Пеем, както убиваме, рисуваме, както лъжем, караме кучетата да препикават стените на църквите.“ Кой не би повярвал, че италианците са хора на слънцето?
Гениалността на скулптор на главния герой Мимо е в пълен синхрон с гениалността му на човек, който устоява на всевъзможни трусове. Но коя е работата на живота му и какво още се случва в този живот, ще откриете сами. Романът, който затрогва до сълзи, е преведен от френски език от Валентина Бояджиева и е издаден от Orange Books. Авторът му Жан-Батист Андреа съвсем нямал планове да печели награди; той искал само да пише. Това не попречва наградата „Гонкур“ за 2023 г. да се промъкне в биографията му.
Още едно ярко доказателство, че несъвършенствата не могат да погубят гения, е съдбата на световноизвестния учен Стивън Хокинг. Той е забележителен физик теоретик, космолог и астрофизик. Преди да навърши трийсет години, става съавтор на математическо доказателство, което допуска съществуването на гравитационна сингулярност във време-пространството на Вселената според Теорията на относителността. Това доказателство подкрепя теорията за Големия взрив.
Само три години по-късно, през 1974 г., комбинирайки законите на гравитацията, Общата теория на относителността, квантовата механика и термодинамиката, той доказва, че черните дупки не са абсолютно черни. Те излъчват енергия под формата на елементарни частици и след изчерпването ѝ избухват. Това явление е наречено лъчение на Хокинг.
Междувременно, на двайсет и една годишна възраст (през 1963 г.), хваща болест на моторните неврони и лекарите казват, че му остават не повече от две години живот.
През годините друг изтъкнат американски учен изобретява компютър, с който Хокинг да си служи без проблем при опитите си да се изкаже с думи. Това бързо се превръща в удобен за учения собствен начин на изразяване.
Интересите му са разностранни, но основните са в областта на космологията, квантовата механика и теорията на струните, като част от теоретичната физика. Има научни предположения за структурата на Вселената, някои от които вече са доказани.
През целия си живот той работи в посока популяризиране на науката, като издава книги и статии, посветени на това. „Кратка история на времето“ (от 1988 г.) му носи световна известност. А в съавторство с дъщеря си е написал три детски романа, в които по достъпен и забавен начин разкрива някои тайни на физиката, времето и Космоса. Участва и във филми, дори в „Стар Трек: Следващото поколение“ играе себе си. Носител е на Ордена на кавалерите на честта и на редица престижни награди.
Несгодите на прогресиращото тежко заболяване, за съжаление, се отразяват на семейния му живот. Два пъти се жени и два пъти се развежда, но това не сломява духа и волята му и Хокинг не спира активната си научноизследователска дейност. С това доказва, че физическите ограничения не са пречка за ума и таланта.
Умира през 2018-а на седемдесет и шест години. Години, пълни с битки, но и с победи. Или как нито една болест, нито друго препятствие не могат да лишат от таланта им големите умове на нашия свят.
Свикнали сме да смятаме, че хората, които имат някакво увреждане или заболяване, са сприхави и озлобени. И това много често е така. Но обикновено се оказва, че геният у тях има нужда просто от подадена ръка. И нека не забравяме, че гений е и майката, която приготвя вечеря за семейството си. Гений е и детето, което спасява котето от набезите на хулигани. Гений е всеки пожарникар, извел възрастни хора от пламъците в жилището им. Гений е всеки, който е опазил – живот или достойнство.
