Описвана като божествена сила и шепот в ухото на твореца, музата е онова присъствие, което позволява на идеята да надживее собствения си творец. Тя е зов към миналото и песен за бъдещето; тя е неудържимо движение, изконен импулс и неутолимо любопитство към съзиданието. Античните поети я призовават в строфите си, бохемите я търсят в абсента, сюрреалистите – в сънищата, защото тя знае нещо, до което творецът не може да достигне сам. Тя отваря канал между човешкото и необозримото – паметта, истината и съдбата. Неслучайно думите „муза“, „музика“ и „музей“ произлизат от един и същ древен свят на значения, защото тя е на кръстопътя между знанието, творчеството и паметта.
Когато музата е въплътена в човек, често я свеждаме до пасивен обект на съзерцание: красива жена, седнала пред статива на художника. В същината си обаче вдъхновителката не е празен съд, в който творецът налива смисъл. Често тя е жена с вкус и чувствителност, които я отличават. Индивидуалност, която разширява границите на нашата сетивност и принуждава възприятието да създаде нови контексти. Може би затова жените, които са пренаписали каноните на изкуството и са научили света да вижда с нови очи, не са плод на божествена симетрия или безупречен морал. Те са били „грозни“, смущаващи и брутално автентични.
Още през XVIII век Едмънд Бърк забелязва, че най-силното естетическо преживяване рядко се ражда от стерилната хармония или мимолетното удоволствие. Съществува друго, много по-интимно състояние – смесица от страстно привличане и първичен страх, дистанция и копнеж, ужас и екстаз. Това е среща с Възвишеното, толкова мащабно и неконтролируемо, че съзнанието ни не може да го овладее. Грозната муза обитава точно този мистичен допир до необятното – тя не приспива погледа, а го пленява. Затова и привличането към нея никога не е безопасно и често граничи с мания.
Маркиза Луиза Казати с хрътка, портрет от Джовани Болдини. Източник: Wikipedia
Такъв е случаят с маркиза Луиза Казати – най-богатия сирак в Италия. Перверзна, театрална и саморазрушителна в своята автентичност, тя се разхожда из мъгливите улици на нощна Венеция с гепарди на диамантени каишки и живи змии около врата си. Болезнено слаба и прекалено висока, с коси рижи като пламък и очи – зелени, очертани с черен каял до бездънни, демонични кухини. Образът на Казати е бил незабравим за съвременниците ѝ. Жан Кокто отбелязва, че тя сякаш съзнателно е опустошила естествената си красота, за да сътвори своя сюрреалистичен образ. Родена е в безмерно богатство, което пресушава до дъно, за да изживее живота си чрез мотото „Искам да съм живо произведение на изкуството“. През 1930 г. пресата я описва като най-предизвикателната жена в Европа, а някои източници твърдят, че е жената с най-много портрети след Клеопатра и Дева Мария.
Луиза Казати, фотографирана от Ман Рей, 1922 г. © 2003 Man Ray Trust / ARS, NY / ADAGP, Paris. Източник: The New Yorker
Модата заема ключова роля в легендарния образ на маркизата. Велики модни дизайнери като Пол Поаре, Мариано Фортуни, Жан Пакен и Елза Скиапарели я виждат като неизчерпаем източник на вдъхновение, а художници и сценографи от кръга на Ballets Russes откриват в образа ѝ иконата на авангарда. Казати е известна с влеченията си към окултните практики и Ориента. Появява се на партита в черно, покрита с астрологични знаци и паунови пера, носи тюрбани, копринени шалвари и рокли с вградени електрически крушки. Сякаш човешкото тяло не е достатъчно, за да побере въображението ѝ. Пионер в перформативното изкуство, маркизата украсява градината си със стъклени цветя от Мурано, а прислужниците ѝ са боядисани от глава до пети в златен прах. Неслучайно Казати омагьосва Джовани Болдини, Кес ван Донген, Ромейн Брукс и Ман Рей. Границата между муза и творец непрестанно се размива. Болдини ли създава Казати, когато я превръща в огнен вихър върху платното, или Казати предварително създава съществото, което Болдини „прерисува“? Ман Рей ли изобретява призрачния ѝ образ във фотографиите си, или само улавя сюрреализма, който маркизата вече е превърнала в начин на живот? В чуждата странност разпознаваме собствената си забранена територия. Онова, което сме дисциплинирали, изгладили, скрили, за да можем да бъдем приемливи. В досега с грозното, с „порочното“ и забраненото в другия, творецът се докосва до забраненото в самия себе си – до онова тъмно, сурово ядро, което не си позволява да зърне в ежедневния живот. И колкото повече приема от ексцентричната смелост на своята муза, толкова повече отваря пространството на собствената си душа.
Маркиза Луиза Казати завършва живота си в пълна бедност и самота в Лондон. Въпреки банкрута си тя остава вярна на своето верую до самия край. Рови из кофите за смет, търсейки изхвърлени панделки, пера и парчета плат, с които да сглобява нови екстравагантни тоалети, а малкото си останали пари влага в бели гардении. За някои това може да звучи като лудост, но в свят на неустойчиви идентичности, изградени от трендове и неутолимата жажда да бъдеш харесван на всяка цена, Казати напомня, че автентичността е безсмъртна. Смъртта не може да отнеме и вдъхновението, което маркизата пробужда в творческите умове десетилетия след смъртта си. Нейният образ продължава да се възражда в колекциите на големи модни къщи и дизайнери като Диор, Лагерфелд, Маккуин, а самото име на марката Marchesa е избрано в нейна чест. Луиза Казати изпреварва времето си, а житейската ѝ философия продължава да звучи актуално и днес: „Да бъдеш различен, означава да бъдеш сам“.
Луиза Казати като модна икона, в костюм „Кралицата на светлината“ от Леон Бакст, Париж, 1922 г. Източник: Wikipedia
Всяка епоха произвежда тела, лица, поведения и желания, които обявява за прекалени: прекалено остри, прекалено сексуални, прекалено слаби… Естетическият конформизъм диктува кое е красиво и тихо разпределя правото да бъдеш гледан. Така някои хора преобразяват себе си в името на одобрението, а други принуждават света да разшири представата си за красиво.
Ман Рей (1890–1976), „Маркиза Казати“, 1935 г. Източник: Sotheby’s
Такъв е случаят с Роси де Палма.
За конвенционалния поглед лицето ѝ лесно би могло да се разглежда като необичайно, дори грозно. Но за твореца именно несъвършенството се превръща във форма на изкуство. Острият профил, големият нос, асиметричните очи и почти кубистичната геометрия на лицето ѝ напомнят образ, който Пикасо би могъл да разчлени и събере отново върху платното.
Роси де Палма, фотография: Рувен Афанадор. Източник: ruvenafanador.com
Роси де Палма израства като артистична фигура в средата на La Movida Madrileña. Това е контракултурният взрив на Мадрид след смъртта на диктатора Франко, който превръща провокацията, сексуалната свобода, кича и радикалната индивидуалност в нов език на изкуството. Именно в това общество, задаващо новата демократична визия на Испания, Роси ще срещне кинолегендата Педро Алмодовар в нощен бар през 80-те и това ще постави началото на едно от най-разпознаваемите творчески партньорства в съвременното испанско кино. С ролите си в Законът на желанието, Жени на ръба на нервна криза, Кика, Цветето на моята тайна и др. Роси де Палма се превръща в символ на абсолютна автентичност. Алмодовар не се опитва да омекоти необичайните ѝ черти, напротив, камерата му ги засилва. Според него асиметрията в лицето на Роси е фотогенична, странността ѝ – характерна, а всичко, което конвенционалният поглед би нарекъл недостатък – в неговия поглед е присъствие.
Роси де Палма, фотография: Рувен Афанадор. Източник: ruvenafanador.com
Същото разпознава и Жан-Пол Готие. След като вижда Де Палма на големия екран, той я привлича в собствения си визуален свят, като я превръща в една от дългогодишните си музи. Готие, който винаги се противопоставя на стандартизираната женственост, намира в Роси личност, която променя самия смисъл на дрехата. Роси дефилира също за Тиери Мюглер, участва в Prêt-à-Porter на Робърт Олтман и в Too Funky на Джордж Майкъл; по-късно MAC Cosmetics създава колекция, вдъхновена от нейния образ. През 2015 г. Роси е част от основното жури на кинофестивала в Кан. Лице, което някога би могло да бъде отхвърлено като отклонение от нормата, постепенно се превръща в международно разпознаваема икона.
Понякога музата е човекът, за когото все още няма категория.
Когато артистът намери такава вдъхновителка, той извършва двоен акт: едновременно отхвърля и приема. Отхвърля изкуствения канон на симетрията и приема суровата природа; отхвърля фалшивите изисквания на света и приема автентичния човек. Артистът показва на света защо греши. И му разкрива, че грозотата е красота, която все още не разбираме.
Роси де Палма, фотография: Рувен Афанадор. Източник: ruvenafanador.com
Музата от своя страна може да разпознае великия талант още в зародиш, изваждайки артиста от периферията на творческата гилдия, за да го постави в центъра на обществения разговор. Малцина въплъщават тази друга власт на музата така ярко, както Изабела Блоу – модна редакторка, стилистка, ексцентричка, покровителка и една от най-необикновените фигури на британската мода от края на XX век. Изабела Блоу е аристократка без пари, но с необикновена дарба.
Александър Маккуин и Изабела Блоу, „Burning Down the House“, 1996 г. Фотография: Дейвид Лашапел. Източник: Christie’s
Тя притежава гениалното, почти безпогрешно око на визионер, което разпознава великия талант сред морето от посредственост. Започва кариерата си в Ню Йорк като асистентка на Анна Уинтър в американския Vogue, а след това като редактор и моден директор на британските издания Tatler, British Vogue и The Sunday Times Style. Жената, до чието име винаги стоят най-популярните и нашумели млади дизайнери, сама определя ролята си с брутална и самоиронична откровеност, наричайки себе си свинята, която намира трюфели. Сред талантите, които открива и подкрепя в самото начало на творческите им кариери, са Филип Трейси, Хюсеин Чалаян, моделите Стела Тенант и Софи Дал.
Изабела Блоу. Фотография: Сноудън / Trunk Archive. Източник: Vogue
Най-съдбовната ѝ среща идва през 1992 г., когато на дипломното ревю на Central Saint Martins вижда колекцията Jack the Ripper Stalks His Victims на никому известния студент Лий Маккуин. Докато други са шокирани от мрака, насилието и агресивната образност в колекцията му, Блоу вижда бъдещето. Тя разпознава изключителната техническа виртуозност и радикалното въображение зад силуетите и определя работата му като симбиоза между саботаж и традиция. Купува цялата колекция на вноски, настоява той да използва името Александър вместо Лий, носи дрехите му, говори за него и го въвежда в средите, до които трудно би достигнал сам. Изабела Блоу се превръща едновременно в негов покровител, съучастник, модел и муза. Връзката им обаче е повече от творческо сътрудничество, защото надскача пола, сексуалността и маниакалната амбиция. Те са сродни души, предназначени непрестанно да се връщат един към друг, а създаденото от тях е необходимо за света, защото той винаги е гладен за онова, което го разтърсва, и винаги е различен след труса. Само за четири години Александър Маккуин се превръща в глобална сензация. Блоу го нарича дива птица с добър силует, а Givenchy отправя към него покана, която ще бележи повратната точка във взаимоотношенията им.
Изабела Блоу. Източник: Vanity Fair
Едва на 27 години Маккуин става новият главен дизайнер на Givenchy. Това стремително изкачване, разбира се, принадлежи преди всичко на необикновения му талант, но в ранната му история Изабела е навсякъде. Филип Трейси по-късно ще каже, че когато попаднеш във фокуса на Изабела, тя те кара да вярваш, че си способен на всичко. Затова историята ѝ поставя неудобния въпрос как се измерва приносът на човека, който първи е разпознал таланта ти, лансирал го е, дал му е увереност, вдъхновение, контакти и видимост. Когато Маккуин се превръща в световна звезда, самата Изабела все по-болезнено усеща, че огромното ѝ символно влияние рядко се превръща в професионална власт или финансова сигурност. С назначението на Александър в Givenchy Блоу очаква отношенията им да придобият и професионална форма – да има място до него, роля, заплащане, признание. Това обаче не се случва. Напротив, следва още по-болезнен момент през 2000 г., когато Gucci Group придобива мажоритарен дял в компанията Alexander McQueen – сделка, за чието осъществяване е помогнала самата Изабела, но дори в новата структура за нея отново няма място. По-късно приятелката ѝ Дафни Гинес ще обобщи горчиво парадокса: „Всички получиха договори, а Изабела – рокля“.
Блоу се вдига на крака и продължава да работи, да създава образи и да бъде едно от най-разпознаваемите лица на модата. Тя е гений, който вдъхновява други гении. Но зад театралната ексцентричност Изабела се бори с тежка депресия, с финансови затруднения и болезнено чувство, че е помогнала да бъдат изградени чужди светове, без да успее да намери сигурно кътче за себе си. На съветите да опита да се преоткрие или да следва правилото fake it till you make it, тя отвръща: Не мога! Не мога да се преструвам, мога да бъда единствено себе си. Огорчена и сама, тя отнема живота си на 48 години след отравяне с паракват. Пет месеца по-късно Маккуин и Филип Трейси посвещават на нея едно от най-емоционалните ревюта в историята, озаглавено La Dame Bleue. В онази вечер светът на модата най-сетне изгражда олтар за своята виртуозна муза и икона. Само че тя вече не е там, за да го види.
Изабела Блоу. Източник: Vanity Fair
По-малко от три години след нея, през февруари 2010 г., Александър Маккуин ще остави кратка бележка в скицника си: „Моля, грижете се за кучетата ми. Съжалявам. Обичам ви“, ще вземе свръхдоза приспивателни и ще се обеси в гардероба си. Тази последователност на събитията лесно изкушава към романтичния мит, че двамата с Изабела не са могли да съществуват един без друг, но действителността може би е по-жестока и по-човешка. И двамата са изключително талантливи, и двамата познават огромния натиск на една безмилостна индустрия, която превръща чувствителността в спектакъл, а таланта – в ресурс за експлоатация. И двамата преживяват тежки лични кризи, в които са сами.
Изабела Блоу. Източник: Vanity Fair
Изабела Блоу казва, че музата не може да бъде купена, защото прилича на любовна връзка, и историята ѝ с Маккуин показва колко висока може да бъде цената на тази любов. Музата не е притурка към гения. Понякога тя е негов откривател – човекът, който го вижда, когато всички останали отвръщат поглед. Музата е онзи човек, който те връща към себе си, когато се изгубиш в бездната на собствените си несигурности. Който ти вдъхва смелост да станеш онова, което още не си. Светът обаче често обожава произведението и потъпква създателите му. Затова „грозните музи“ носят красива душевност, а единственото грозно в животите им е погледът, който умее да извлече вдъхновението от тях, но не и да ги обича, приеме и обгрижи.
