През януари 1889 година Оскар Уайлд публикува в списанието The Nineteenth Century диалог, в който млад човек на име Вивиан чете на приятеля си Сирил статия със заглавие „Упадъкът на лъжата“ и обявява, че литературата на епохата умира от прекалена правдивост. Романистите са станали счетоводители на факти, природата е зле осветена сценография с повтарящи се залези и – това е прочутото изречение – самата природа имитира изкуството далеч повече, отколкото изкуството имитира нея. Лондонската мъгла, твърди Вивиан, не е съществувала, преди импресионистите да я нарисуват, след тях тя се появява навсякъде и вече никой не може да я разкара. Формата на есето е първата лъжа в него. Уайлд оставя тезите си на герой, който сам признава, че пише за списание и позира като теоретик, така че никой да не може да го хване натясно. Сирил през цялото време иска да излезе на терасата, което е може би най-човешката реплика в цялата история на естетизма. Лъжата, която Вивиан защитава, е „разказването на красиви неистини“ и способността на човека да създаде свят, вместо да го документира. Тя е в упадък, защото публиката иска протоколи и изкуството, явно засрамено, е започнало да ги доставя.

Източник: Илия Бешков, „Царят из Европа“, Източник: Bulgarianhistory.org

Сирил и Вивиан не са измислени имена. Така се казват синовете на Уайлд. Сирил е на три години, Вивиан на две, когато баща им ги настанява в библиотеката и ги кара да спорят за Балзак. Това е подробност, която биографите отбелязват мимоходом, а тя е ключът към цялото есе. Уайлд, който по същото време пише приказки и точно за синовете му са „Щастливият принц“ и „Себелюбивият великан“, дава ролите на защитник и скептик на двама души, които още не могат да четат, тоест на двете единствени същества в дома си, за които думата и нещото са едно и също. Детството е възрастта, в която лъжата е първото изкуство. Детето, което разказва как е видяло тигър в градината, не мами никого. То упражнява способността, от която по-късно ще излязат и ще се развият романите, научните хипотези и надеждите за смислено бъдеще. Възрастните наричат това „фантазия“ и го възпитават и опитомяват така, че да си ходи и да отпадне от човешкия ум. „Упадъкът на лъжата“, прочетен през имената на героите му, е защита на детското пред лицето на протокола и на способността да казваш, че нещо е буквално така, както е, преди светът да ти е обяснил как е всъщност. И тук е първата, най-тиха енантиодромия (каква дума само) в текста. Диалогът е фикция, населена с реални деца. Животът е влязъл в изкуството през задната врата на кръщелното свидетелство, преди изкуството да е успяло да обяви, че животът го имитира.

Източник: Оскар Уайлд, фотографиран от Наполеон Сарони, ок. 1882, Източник: Library of Congress

Три десетилетия по-късно, в „Психологически типове“ (1921), Карл Густав Юнг, швейцарският психиатър и някогашен ученик на Фройд, връща в обращение думата на Хераклит „енантиодромия“, което буквално значи „бягане към противоположното“, и я превръща в закон на психичния живот, неизбежен ин и ян на душевността. Когато една нагласа стане крайно едностранчива, в несъзнаваното се натрупва равна по сила противоположна нагласа, която в определен момент пробива и обръща посоката. „Пътят нагоре и пътят надолу са един и същ“, казва Хераклит. Юнг добавя, че колкото по-упорито държим на единия, толкова по-сигурно се озоваваме на другия път. Примерите му са драматургични, макар библейски или биографични. Савел, който по пътя за Дамаск става Павел. Ницше, който възпява Дионис и свършва в неговите ръце. Бихме добавили Просвещението, което ражда терора на гилотината и всеки човек, който на четиресет е обявил война на всичко, което е бил на двайсет. (Говоря и за себе си, поне донякъде.)
Уайлд умира през 1900 година, когато Юнг е още студент и не е чел нищо от него, но пише енантиодромично по конструкция. Всеки негов парадокс е миниатюрна енантиодромия. Афоризмите са му изречения, които тръгват от общото място и стигат до неговата противоположност, преди читателят да е успял да възрази. „Истината в изкуството е онази, чиято противоположност също е истина“, гласи финалът на „Истината на маските“. Уайлд е усетил, че реализмът е достигнал ръба на едностранчивостта и махалото ще се върне, „Упадъкът на лъжата“ е диагноза, написана в мига преди обръщането. И така и става, само трябва да се отгърнат Кафка, Джойс, Маркес, Борхес – списъкът е дълъг.

Източник: Корица на юлския брой на Lippincott’s Monthly Magazine, 1890, Източник: Wikipedia

Най-голямата ирония в цялата история е, че човекът, обявил живота за имитатор на изкуството, доказва тезата си със собствения си живот, и то по най-лошия възможен начин. През април 1895-а, в съдебната зала на Олд Бейли, адвокатът Едуард Карсън чете на глас пасажи от „Портретът на Дориан Грей“ и от предговора към него като улики. Изкуството, което по Уайлд „не изразява нищо освен себе си“, е възприето буквално и превърнато в самопризнание. Маската е свалена от хора, които не вярват в маски. Струва си да помним и какво стои зад иронията. Сирил и Вивиан, героите от библиотеката, получават новата си фамилия Холанд и им е забранено да произнасят старата. Момчетата, на които е обяснено, че красивата неистина е по-висша от факта, израстват с един-единствен грижливо пазен факт, който не бива да се изрича.
Сирил загива на фронта през 1915-а. Вивиан ще прекара живота си в документиране, бунт, изпълнен с обич срещу бащата. Неговата книга „Син на Оскар Уайлд“ (1954) е реалистичен роман за човек, който презира реалистичните романи, написани от героя на диалога, който в него е на страната на лъжата. Енантиодромията минава през кръвта. Констанс, съпругата, умира три години след процеса. Уайлд си отива на четиресет и шест в евтин парижки хотел, шегувайки се с тапетите. Обратът в самия Уайлд се случва в затвора. Уайлд пише De Profundis, после „Балада за Редингската тъмница“, „всеки убива това, което обича“. Естетът става изповедник, лъжецът се превръща в документалист на страданието, човекът на парадокса става човек на простото изречение. „Дай на човека маска и той ще ти каже истината“, беше писал Уайлд в „Критикът като художник“. Юнг ще нарече същата маска „персона“ и ще предупреди, че който се слее с нея докрай, подготвя бунта на онова, което е скрил зад нея. Портретът в мансардата на Дориан е точно този механизъм, нарисуван преди да бъде описан.

Източник: Сирил Уайлд с майка си Констанс, 1889, Източник: Wikipedia

Уайлд не е сам. Той е най-остроумният в една дълга и доста шумна редица. Платон изгонва поетите от идеалната държава именно като лъжци. Уайлд е преобърнатият Платон, който ги връща по същата причина и с още по-малко търпение към държавата. Бодлер във „Възхвала на грима“ (1863) обявява природата за лош съветник и изкуственото за морален избор и Уайлд взема оттам почти цялата си аргументация за зле осветените залези. Юисманс в „Наопаки“ (1884) създава Дез Есент, който предпочита изкуствените цветя пред живите и е важно да се каже, че „отровната книга“, която Дориан чете, е точно тази. Ницше, който пише в същите години, дава най-строгата версия за истината, която е „подвижна армия от метафори“ и изкуството ни е дадено, за да не загинем от нея. Фернандо Песоа, португалският поет, разпределил себе си между няколко десетки измислени псевдонима, автори с биографии и почерци, ще напише, че „поетът е преструван“, което е „Упадъкът на лъжата“, сведен до един стих. През 1940-а Борхес в „Тльон, Укбар, Orbis Tertius“ буквализира лондонската мъгла, когато тайно общество съчинява енциклопедия на несъществуваща планета, предмети от тази планета започват да се появяват в реалния свят и накрая „реалността отстъпва“. Умберто Еко прави сходно нещо в „Махалото на Фуко“ със сбъдващите се конспирации, а в момента параноичната проза на Томас Пинчън не звучи по никакъв начин фикционално. 

Източник: Пармиджанино, „Автопортрет в изпъкнало огледало“ (Self-Portrait in a Convex Mirror), ок. 1523–1524, Kunsthistorisches Museum, Виена

В българската литература тази редица има свои представители, които рядко се четат в такава компания. „На Острова на блажените“ (1910) на Пенчо Славейков е антология на несъществуващи поети с портрети и биографии. Най-уайлдовската книга, писана на български, лъжа, която казва за българското литературно поле повече от всички правдиви истории за него. Бай Ганьо на Алеко Константинов е обратният случай. Бай Ганьо, който излиза от книгата през 1895-а и оттогава страната го имитира с усърдие, което би трогнало Вивиан и би ужасило Алеко. Верблюдите на Радичков се появяват в северозападните села, след като той ги е измислил, и до днес никой не е успял да ги изгони. Константин Павлов пази иронията като единствената форма на истина, която социализмът не успя да национализира. Георги Марков, авторът на „Задочни репортажи за България“, е убит на лондонски мост с отровен чадър. Животът тук имитира шпионския роман толкова добросъвестно, че самият роман изглежда неубедителен. Зад всяко от тези имена има биография, платена в пълен размер, и това е нещото, което най-лесно се забравя, когато говорим за тъй наречената игра с истината. Енантиодромията на цялата линия е ясна. Държавата, която обявява лъжата си за единствена истина, ражда литература, която казва истината единствено чрез измислица. Тъжен Уайлдов афоризъм.

Източник: Вивиан Уайлд, 1891, на петгодишна възраст, Източник: Wikipedia

Визуалните изкуства дават на тезата на Уайлд най-буквалните ѝ илюстрации, защото там мъглата може да се види. През 1878 година Джон Ръскин, най-влиятелният критик на епохата, пише за една нощна картина на Уистлър, че художникът хвърля кофа боя в лицето на публиката. Уистлър го съди, печели обезщетение и фалира. Половин век по-късно Магрит рисува лула и написва под нея „Това не е лула“ (1929). Изречението е лъжа и същевременно единствената истина в картината, защото това наистина е платно и няма никаква истинска лула. През март 2023-та милиони хора виждат папа Франциск в бяло пухено яке „Баленсиага“ и му вярват, макар образът да е генериран от алгоритъм по искане на човек без художествено образование и без особено намерение, който по-късно обяснява, че бил взел гъби. Природата отново имитира изкуството, този път без художник. Тук е една от най-чистите енантиодромии на века. Фотографията, родена като свидетел и доказателство, свършва като най-лесното средство за лъжа. Колкото по-фотографски достоверен е образът, толкова по-малко доказва.

Източник: Марсел Дюшан, L.H.O.O.Q., 1919, Източник: Wikipedia

Уайлд се е боял от свят, задушаван от факти. Ние живеем в неговата противоположност и точно това би трябвало да ни накара да го препрочетем. „Постистина“ стана дума на годината на Оксфордския речник през 2016-а, „алтернативни факти“ е официална реплика от Белия дом през 2017-а и за съжаление, дълбоките фалшификати вече не се нуждаят от студио. И все пак Уайлд би настоял, че упадъкът на лъжата продължава. Хари Франкфурт, американският философ, направи в „За глупостите“ (2005) едно разграничение, което липсва на съвременния дебат. Лъжецът все още уважава истината, защото я познава и я крие. Безразличният към нея говори само за да произведе ефект. Днешната лъжа е от втория вид. Няма композиция, липсва стил, няма никаква дързост и е произвеждана на килограм и обозначавана с точната дума slop.
Тя е упадъкът на лъжата в буквалния смисъл на Вивиан. Лъжа, която е загубила изкуството, и това би било смешно, ако зад всеки такъв текст не стоеше някой, който му е повярвал. Хана Арент предупреди в „Истина и политика“ (1967), че организираната лъжа е опасна с това, че разрушава усета за реалност и че идеалният поданик на тоталитарната власт е онзи, за когото разликата между факт и фикция вече не съществува.
Войната в Украйна се води повече от четири години под името „специална операция“. Езикът е първата жертва, както винаги, този път без дори усилието евфемизмът да звучи като изречение. Това е живяно и доказано на практика и по времето на нацизма, и по времето на социализма.
Енантиодромията на Просвещението е пълна, защото епохата, обещала прозрачност чрез информация, произведе най-непрозрачния свят, създаде култа към автентичното, където риалити форматът е фейк, инфлуенсърската изповед е монетизирана и да бъдеш себе си е тотална инсценировка, без значение дали с филтър, или не. Така и култът към проверката роди конспирацията, защото който проверява всичко, накрая не вярва на нищо.

Източник: Пере Борел дел Казо, Escaping Criticism (Huyendo de la crítica), 1874, Колекция Banco de España

В България животът имитира изкуството с особено старание, макар и това да е по-скоро доста лошо и пошло изкуство. Думата „преход“, която трийсет и седем години назовава състояние без изход, е лъжа, която дори не се опитва да бъде красива, и въпреки това цяло поколение израсна вътре в нея като в единствената налична къща.
Влизането в еврозоната от 1 януари 2026 година беше съпътствано от лавина от неистини, че „ще ви вземат спестяванията“, че „ще ни продадат“, срещу която официалната кампания отговаряше в същия жанр с обратен знак. Едните лъжеха за апокалипсиса, другите за рая и никой не намери за нужно да говори с граматиката на аргумента.
Плагиатстваните дисертации и купените дипломи са упадъкът на лъжата в най-унизителната му форма. Лъжа, която преписва и лъже без грам въображение.
Уайлд би казал, че българската публична лъжа е реалистичен роман. Тя копира живота, при това зле. Енантиодромичната ѝ противоположност също е тук. В културата, която при това положение единствено чрез измислицата успява да каже нещо вярно. И в публиката, която, преситена от фалшификати, отново търси театъра, поезията и гласа на живо, тоест формите, които не крият, че са форми на измислицата, и не се срамуват от това.

Източник: Корнелис Норбертус Гисбрехтс, The Reverse of a Framed Painting, 1670, Statens Museum for Kunst, Копенхаген

И тъкмо това е важното днес. Уайлд прави разграничение, което цялата дигитална култура се преструва, че не забелязва. Между красивата неистина и обикновената измама има разлика по род, защото фикцията обявява, че е фикция. Лъжата обявява, че е факт. Правото на изкуството да лъже зависи от това фактът да бъде защитен. Вивиан може да презира правителствените доклади само защото те съществуват и някой ги е написал честно. Уайлд без реализма, срещу който се бунтува, би бил маниерист и маниеризмът е точно това, което произвеждат днешните машини за образи. Лъжа без съпротивление, мъгла без Лондон под нея.
Второто, което Юнг добавя, е предупреждение срещу всяка едностранчивост, включително срещу собствената, тази на просветителите, на проверяващите фактите, на критиците, включително и едностранчивостта на автора на този текст. Който е напълно сигурен, подготвя своята противоположност. Който вярва само на фактите, ще бъде излъган от първия, който ги имитира. Който вярва само на въображението, ще се събуди в съдебна зала, където му четат романа като показания и самопризнания.
Третото засяга самата критика, професията на второто четене. Да четеш „Дориан Грей“ като улика, е престъплението на Карсън. Да го четеш само като изкуство за изкуството, е слепота за факта, че книгата наистина е погълнала автора си. Между тези две четения е единственото, което си струва да се нарича критика, и то е трудно, защото изисква да държиш едновременно маската и лицето, без да свеждаш едното до другото, и да помниш, че под маската има човек, който диша, боли го, страда, радва се.

Източник: Караваджо, The Cardsharps, ок. 1594–1595, Kimbell Art Museum

„Истината рядко е чиста и никога проста“, казва Алджърнън в „Колко е важно да бъдеш сериозен“. Репликата е написана от човек, който след няколко месеца ще бъде осъден заради простите истини на други хора. В свят, в който всеки има право на своя истина и никой на своя красива лъжа, задачата на литературата, на театъра и на критиката е да върне на лъжата достойнството на форма и на факта достойнството на съпротива. Двете деца в библиотеката са вече на сто и четиресет години и продължават да спорят, единият за терасата, другият за Балзак, и ние все още не знаем кой е прав, което е най-добрата новина за литературата. Мъглата над Лондон и над София отново е там и тук, гъста и убедителна. И трябва да се съпротивляваме, като я рисуваме и пишем за нея. Особено днес и тук.