Изкуството е въпрос на живот и смърт – Брус Нюман
1974 година, Неапол. Маса със 76 предмета за болка и за удоволствие. Роза, палто и камшик. Мед и бръснарско ножче. Чаша вода и пистолет с един куршум. Млада жена на двайсет и три в центъра на галерия. Инструкцията: „Аз съм предмет. Можеш да използваш всичко от масата върху мен. Поемам цялата отговорност – дори да ме убиеш. Имаш шест часа“.
Намираме се в началото на пърформанса Rhythm 0, който в рамките на половин ден ще разобличи какво стои под наложената цивилизованост, която крепи обществото. Негов автор е Марина Абрамович – пионер, провокатор и за мнозина най-значимият артист на нашето време. В продължение на десетилетия инструментът на нейното изкуство е собствената ѝ плът, с която тя ще показва на света, че физическата издръжливост е отражение на психическата крайност.
До финала на Rhythm 0 галерията ще се превърне в олтар на забранени мистерии. Абрамович е поставена върху масата като на жертвеник. Някой е забил нож между краката ѝ. Друг е разрязал дрехите ѝ с ножица. Тялото ѝ е оголено и надрано от бодлите на розата и бръснарското ножче. Пулсът барабани в ушите ѝ, гърдите ѝ избутват ритмично. Боли я, но къде? На шията ѝ има порезна рана – един мъж я е срязал, за да пие от кръвта ѝ. Страх я е, но от кого? От очите на другия, който е опрял дулото на пистолета в слепоочието ѝ и поставя собствения ѝ пръст на спусъка. Поемам цялата отговорност – дори да ме убиеш. И някъде там, в ада, който за някои е освобождение, галеристът обявява, че шестте часа са изтекли. Жената се изправя – полугола, окървавена и разплакана. С разтреперени крачки тръгва към публиката. Хората, които преди броени минути са имали физическа власт над нея, отстъпват ужасени назад, а сетне побягват към изхода в хаотична навалица. Марина Абрамович вече не е предмет.
И това неизбежно води до въпроса: ако тялото не е достатъчно, тогава какво е необходимо, за да видим другия като човек? Жак Лакан пише, че човешкото съзнание и желание са неизбежно структурирани от Другия. В Rhythm 0 „другият“ е огледалният образ, върху когото тълпата проектира своите импулси, но същевременно той е и Големият Друг – институционалната и социалната рамка на изкуството, която първоначално допуска насилието, а накрая кара субекта да се сблъска с последиците от собственото си желание.
Можем да вярваме, че сме смели, докато нищо не ни заплашва, че сме морални, докато има наказание, че имаме доверие, докато няма какво да загубим. Това е лесната игра на съвест. Но тестът за истинската ни същност е встъпването в другата страна на убежденията ни. Ако някой ми позволи да го нараня, преставам ли да нося отговорност за причиненото? Разрешението отменя ли тежестта на моята съвест? Без сценарий, само с позволение Rhythm 0 показва, че истинският морал се проявява именно когато забраната изчезне. Затова крайностите увеличават цената на избора.
Източник: Марина Абрамович, Rhythm 0, 1974. Източник: Solomon R. Guggenheim Museum
Марина Абрамович поставя и въпроса за същността на тялото, а може би изобщо на Аз-а. Казваме „моето тяло“, използвайки притежателна форма, и все пак не сме отделни от него, защото в интензивността на чувствата се сливаме в едно. Казваме „боли ме“ и това вече е единение на материята със съзнанието. И може би именно затова въпросът за тялото неизбежно води до въпроса за смъртта: ако съм тялото си, какво означава краят на тялото за края на мен? Марина Абрамович търси отговорите в страданието, като дори заявява, че „болката е вратата към тайните“. Според нея там човек може да се освободи от обичайните категории, чрез които разбира себе си и света. До голяма степен това е основата на перформативното изкуство. За разлика от театъра, то няма буквално повторение, тъй като се формира от конкретния момент, среда, настроение и посетители. Затова всеки път краят е непредсказуем, а понякога може дори да се окаже ново начало.
Средата на ноември 1975 г., телевизионната програма NL2 в Амстердам. Марина Абрамович лежи гола върху кръст от ледени блокове, а над нея духа горещ калорифер. Изрязала е петолъчка върху корема си, погълнала е килограм мед и бутилка вино и се е самобичувала до припадък. Разпъната между огън и лед, кървящата ѝ рана гори от топлината, докато гърбът ѝ замръзва върху леда. Публиката е шокирана и настоява действието да спре. Тогава от тълпата пристъпва мъжка фигура, чието лице е наполовина мъжко и наполовина женско – гримирано с тежък макиаж. Името му е Франк Уве Лайзипен, по-известен като Улай – фотограф, перформативен артист и голямата любов на Марина Абрамович, който в онзи ден ще се погрижи за раните ѝ и ще преплете съдбата си с нейната. Години по-късно Абрамович ще опише първата им среща като „мигновено разпознаване на някой изгубен“.
Източник: Марина Абрамович и Улай, Rest Energy, 1980. Източник: MoMA
В следващите 12 години тя и Улай ще революционизират жанра на пърформанса, вкарвайки в него темата за радикалната връзка между двама души. Те съществуват като „двуглаво тяло“, сливайки живот, любов и творчество, за да превърнат отношенията си в съзнателен проект за заличаване на индивидуалността в името на обща художествена идентичност. Затова в ранните им произведения постоянно се появяват симетрията, повторението и зависимостта. Двете тела са поставени едно срещу друго или едно чрез друго. Те се сблъскват. Дишат един през друг. Връзват косите си. Споделят виковете си и държат сърцата си на прицел.
В тази екстремна симбиоза се раждат знакови произведения като Relation in Space, в което многократно сблъскват голите си тела с все по-висока скорост, демонстрирайки опита на мъжката и женската енергия да създадат трето начало. После идва Breathing In/Breathing Out, в което двамата ще притискат устите си, за да дишат въздуха, издишан от другия. Така стигат физическия предел на задушаването и колабират. Следват произведения, в които си разменят шамари, споделят крясъците си, обикалят безброй часове в кръг с ван и балансират опънат лък със стрела, която е насочена директно към сърцето на Абрамович.
Сякаш всичките им произведения искат да ни кажат, че любовта е ценна, защото не е идеална, защото не е безопасна дори. Да търсим близост и споделеност, да се сливаме в еротиката и да се индивидуализираме в живота, е естествена потребност на душата. Проблемът по-скоро е в дозата, в смяната на фокуса, в развращаването на любовта в мания, защото докато романтизираме възклицания като „не мога да живея без теб“, произведения като Breathing In/Breathing Out задават далеч по-сериозния въпрос: а можеш ли да живееш само чрез мен? Центърът на тези съвместни творби обаче почти винаги е ориентиран във взаимодействието, а не в индивида. Така Rest Energy не е просто сцена на мъж, който рискува да прониже сърцето на любимата със стрела. Напротив, композицията е взаимозависима, защото залага на баланса, създаден между двете тела. Едно движение, една загуба на концентрация, една незначителна промяна в равновесието и любовта може да стане убийство. Доверието има смисъл само когато другият действително може да ни нарани. Често самата динамика между двама души (начинът, по който се привличат, страхуват, по който се нуждаят един от друг, по който усилват взаимните си зависимости) може да произведе поведение, което никой от тях не би проявил самостоятелно. Именно там, между отдаването и завладяването, между автономията и близостта, човек се учи да бъде с другия, без да го поглъща и без да изчезва в него. Любовта сама по себе си е безболезнена, но връзката е мястото, в което се учим да минаваме през раната, конфликта и страха от загуба, без да унищожаваме онова, което ни свързва. И макар изкуството да пророкува края на една унищожителна динамика, Марина и Улай не съумяват да удържат връзката си.
Източник: Марина Абрамович и Улай, Breathing In / Breathing Out, 1977. Източник: Art21
След раздялата Абрамович постепенно се обръща от отношенията между две живи тела към онова, от което никое тяло не може да избяга – времето, паметта и смъртта. В следващите години тя все по-често използва образите на костта, скелета и следата; на остатъка от тленното. В Cleaning the Mirror, Balkan Baroque и Nude with Skeleton костната система се превръща в двойник на живото тяло, в негово бъдеще, което износва в себе си. Костите са остатъчен материал на живота, но също така са част от него, както всяко издишане е следа на смъртта след вдишването. Тялото в този контекст може да се възприеме като събирателната точка на две крайности – живот и смърт, памет и преходност, а в най-мащабния ѝ късен проект Balkan Erotic Epic от 2026 г. – и като средна точка между сексуалност и свещеност. Така например в една от сцените на творбата група жени повдигат полите си и разкриват вулвите си към небето – жест, който показва, че една и съща част от тялото може да бъде обект на удоволствие, но и символ, чрез който човекът общува с природата, божественото и самия живот. Еросът изглежда противоположен на смъртта, защото е свързан със зачатието и продължаването на живота, но точно затова непрекъснато напомня и за неговата преходност. Животът започва със секса и завършва в смъртта. Затова плодородието и смъртността не са противоположни сили, а части от един и същ цикъл. Тялото, което желае, е тялото в своята най-голяма жизненост и едновременно тялото, което носи в себе си знанието, че е временно.
Източник: Марина Абрамович, Nude with Skeleton, 2002. Източник: MoMA
Ако времето беше безкрайно, изборът би имал по-малка стойност, срещите биха могли винаги да се отлагат, любовта винаги да бъде повторена, загубата никога да не бъде окончателна. Тъкмо краят остойностява начина, по който решаваме остатъка от живота си. При Абрамович не стига смъртта да бъде концепция, тя трябва да бъде почувствана телесно, за да я разбере и за да се пребори със страха си от нея. Затова в изкуството си тя я доближава, носи я, гледа в очите ѝ, измива тялото ѝ и може би накрая се сприятелява с нея. С всяка следваща творба от легендарната си кариера Абрамович приближава човека към онова, от което обикновено отвръща поглед, но не за да го обсеби от смъртта, а за да го върне към съзнанието за живота.
Източник: Марина Абрамович, Thomas Lips, 1975. Източник: Arthive
Навярно затова изкуството на Абрамович остава толкова силно десетилетия след първите ѝ радикални жестове. Тя не се опира на крайността, за да шокира, а защото пределът прави видимо онова, което умереният живот често прикрива. Крайността има силата да унищожи илюзиите, които комфортът позволява да поддържаме; може да разшири съзнанието, но може и да го стесни до единствена обсебваща идея. Тъкмо затова страданието само по себе си не е истина, както и болката сама по себе си не е познание. Смисълът възниква едва когато преминаването през предела ни върне с по-ясно съзнание за това, което не искаме да изгубим. Мярката не се намира чрез бягство от крайностите, а чрез познаването им.
Източник: Марина Абрамович, Women Massaging Breasts, от серията Balkan Erotic Epic, 2005, Сърбия © Marina Abramović. Courtesy of the Marina Abramović Archives.
Понякога единственият начин да се освободим от страха не е да вдигнем още по-високи стени около сърцата си или да се затворим в непробиваема крепост, а да приемем, че не можем да премахнем риска от любовта, смъртта от живота, уязвимостта от доверието, другостта от близостта. Тъкмо там се намира вратата към тайните, за която говори Абрамович. Не че болката ни прави непременно по-мъдри, а че само когато опознаем двете страни на живота, можем да изберем как да го изживеем.