Срещат се на едно от онези Cave Wave партита или на Summer Underground. Тя е kinda chick. Завършила е ПР и връзки с обществеността в Софийския университет, след елитната софийска гимназия. Може би Испанската, може би Първа английска. Работи във фирма за дигитален маркетинг с добра репутация. Той е от онези мъже, за които на двайсет и осем вече не казват „момче“. Завършил е Немската гимназия, после архитектура в УАСГ, с един Erasmus в Берлин, който продължава да се появява в разговорите му по-често, отколкото би признал. Работи в добро архитектурно студио, взима достатъчно, за да не проверява цената на втория коктейл, но още не достатъчно, за да си купи апартамент. Кара колело, когато времето позволява, има абонамент за Spotify, Letterboxd профил и мнение за градската среда. Не ходи „на дискотека“. Ходи на събития. Първите три години живеят под наем на „Шишман“. Имат приятели за кино, приятели за ски, приятели за петък вечер и приятели, на които можеш да звъннеш в сряда в единайсет. Ходят на откривания, концерти и рождени дни на хора, които познават бегло, но харесват истински. Пътуват често и достатъчно евтино, за да го наричат спонтанно. Той ѝ предлага брак в Лисабон. Женят се следващото лято на брега на морето – малка бутикова сватба. След една година купуват първия си апартамент – с ипотека, разбира се. На трийсет и две тя ражда първото им дете. Мейв. Имат хубава количка, кошара от скандинавска марка и три различни слинга. Имат и родители наблизо, приятели с деца, две прилични заплати и усещането, че са направили нещата горе-долу както трябва.
„Обществото се интересува от човека само доколкото той е доходоносен. Младите знаят това.“ Симон дьо Бовоар, „Старостта“, 1970
Източник: Портрет на Симон дьо Бовоар, Източник: Magnifisonz
Има един сравнително кратък период от човешкия живот, в който обществото изглежда напълно сигурно какво да прави с нас. Някъде между детската градина и пенсията ставаме работна сила, данъкоплатци, потребители, избиратели, клиенти, служители, работодатели. С една дума – полезни.
Преди това сме още деца. След това сме твърде стари.
И сякаш и в двата края на живота започваме да създаваме известен дискомфорт на системата. Трябва някой да се грижи за нас. Заемаме място. Струваме пари. Не произвеждаме достатъчно. Не плащаме достатъчно данъци. Нуждаем се от детски градини или от социални услуги, от педиатри или от гериатри, от достъпна среда, от чуждо време, внимание и грижа.
Разбира се, никой няма да напише в държавен документ, че децата и възрастните са излишните хора на България. Напротив – езикът на институциите е пълен с „приоритети“, „грижа“, „активно стареене“, „бъдещето на децата“ и „солидарност между поколенията“.
Но има един друг език, който е далеч по-трудно да бъде фалшифициран: ще се наложи ли родителите на Мейв да сменят адреса си, за да бъдат одобрени за детска градина? Ще плащат ли допълнително на частна детска болница, защото липсва държавна такава? Ще трябва ли единият родител, най-често бащата, да започне втора работа и да се лиши от общуване с дъщеря си, за да покрива разходите за катерене, тенис, танци, рисуване, пеене? Това е българската действителност, а не художествена литература.
В края на 2025 г. населението на България е 6 423 207 души. През същата година са родени 50 241 живи деца – с 6% по-малко спрямо предходната. България от години говори за демографска криза, за изчезването на нацията, за необходимостта да се ражда повече. Само че между тревогата, че децата са малко, и условията, които предлагаме на вече родените, има неприятно противоречие.
През 2025 г. 33,1% от децата в България са били в риск от бедност или от социално изключване. Това е вторият най-висок дял в Европейския съюз след Испания, където показателят е 33,8%. Така се оказва, че България едновременно няма достатъчно деца и не успява да осигури достатъчно добър живот на значителна част от тези, които има. Рискът не е разпределен равномерно: най-лесно надолу пропадат семействата с един родител и многодетните, а бедността на родителите почти неизбежно се превръща в ограничени възможности и за наследниците им.
Източник: Сали Ман, New Mothers, 1989, от серията Immediate Family, Източник: Houk Gallery
Това противоречие не свършва с детството.
В другия край на живота ще стоят родителите на Мейв, които десетилетия са били точно онова, което икономиката е искала от тях: работили са, плащали са данъци и осигуровки, отглеждали са следващото поколение, произвеждали са. После един ден ще се пенсионират и административната им характеристика ще се промени почти мигновено. От производители ще се превърнат в разход. И езикът започва да го издава.
Говорим за „тежест върху пенсионната система“, за разходи за здравеопазване, за застаряващо население. Всички тези понятия имат своето напълно легитимно място в икономиката и демографията. Проблемът започва, когато икономическият речник постепенно се превърне в обществен морал и започнем да гледаме на човека през същата таблица.
Световната здравна организация има дума за част от този проблем – ейджизъм: стереотипи, предразсъдъци и дискриминация, основани на възрастта. И той не засяга само старите. СЗО изрично посочва, че ейджизмът може да започне още в детството и че засяга хората от различни възрастови групи. Един от всеки двама души в света проявява ейджистки нагласи към възрастните хора. Това вече не е въпрос на възпитание в трамвая. Възрастовата дискриминация има измерими последици. Тя е свързана с по-лошо физическо и психично здраве, по-ниско качество на живот, социална изолация и самота. Проблемът съвсем не е само български.
Източник: Юлиян Табаков, „Старост I“, 2007, Източник: Open Art Files
Европа остарява. Всъщност светът остарява. По данни на Световната здравна организация през 2023 г. хората на възраст 60 и повече години в света са били 1,1 милиарда. До 2030 г. броят им се очаква да достигне 1,4 милиарда, а до 2050 г. – 2,1 милиарда, или приблизително един на всеки петима души на планетата. Следователно въпросът какво правим с хората след края на професионалния им живот престава да бъде социална периферия. Той постепенно се превръща в един от централните въпроси на XXI век. Цената не е само морална. Когато някой престане да работи, започваме подозрително бързо да говорим за него в минало време – какво е правил, какъв е бил, какво е дал. Все едно настоящето му е някакъв административен остатък. Само че човекът продължава да бъде там. Със страховете си, желанията, скуката, суетата, любовта си, но и с познанието, с опита си.
Мейв, искам да поговорим.
Знам, че бързаш да живееш, но моля те, отдели ми минутка.
Знам, че още от тийнеджърка искаш да бъдеш финансово независима, да имаш собствен апартамент, своя кола.
Знам, че от родителите ти си се научила да се оправяш сама. Ти си борбено и достойно момиче.
Но също така знам, че малката Мейв е имала нужда от една ръка, за да проходи, от отговор на стотиците си въпроси, за да проговори, от авторитет, за да разбере правилата на заобикалящия я свят. И ако се замислиш, и твоят баща, и твоята майка, и твоите баба и дядо ще имат нужда от твоята ръка, твоята реч и твоя съвет в сбогуването си със света. Нали именно това наричаме „старост“.
Европейската социална държава традиционно се опитва да прехвърли част от грижата от семейството към институциите – чрез пенсии, социални услуги, здравни системи, дневни центрове, домашна грижа. Това има огромно предимство: човекът не би трябвало да бъде оставен изцяло на милостта, финансовите възможности или наличието на близки. Вярно е, институцията може да осигури храна, отопление и лекарства. Много по-трудно може да ти даде илюзията, че някой има нужда от теб. Няма да забравя баща ми, който две седмици след операцията на 84-годишната ми баба Дани си я взе вкъщи с думите: „Не мога да гледам това повече, ще си я взема у дома“. Баща ми, който имаше неизкоренимото семейно верую, наследено от дядо Влади: „Деца, не искам да съм ви в тежест“.
Източник: Миърл Ладерман Юкелис, Washing/Tracks/Maintenance, 1973, пърформанс, Източник: Medium
СЗО определя самотата и социалната изолация като важни социални детерминанти на здравето. По последни нейни оценки около 11,8% от възрастните хора в света изпитват самота, а приблизително една четвърт са социално изолирани. Защото нито семейството може да замести социалната държава, нито социалната държава може да замести семейството и общността.
Същото важи и за децата.
Можем да построим детска градина, но това не означава автоматично, че сме построили общество, в което Мейв има глас. Можем да плащаме детски помощи, без да приемаме децата като пълноправни участници в обществения живот. Можем непрекъснато да повтаряме, че „децата са бъдещето“, и точно с тази добронамерена фраза да пропуснем очевидното: те са и настоящето. Както старите хора не са миналото.
Източник: Кристиан Болтански, инсталация, Източник: Sotheby’s
„Човек не губи друг живот освен онзи, който в момента живее. Нито живее друго освен този, който в момента губи. Защото човек не може да изгуби нито миналото, нито бъдещето. Защото как може да отнемеш на човек нещо, което не притежава?“
Марк Аврелий, „Към себе си“, прев. Силвия Желева
Между детето и възрастният седи образът на подобното. Хората в така наречената трудоспособна възраст – и за кратко имаме привилегията да си въобразяваме, че сме независими. Че не се нуждаем от никого. Че заслужаваме мястото си, защото работим. Че грижата е нещо, което се полага на другите.
Либералният идеал за самодостатъчния човек е доста удобна илюзия.
Всеки човек, който има късмета да живее достатъчно дълго, ще напусне трудоспособната възраст. А всеки човек, който днес е в нея, е влязъл в света напълно зависим от грижата на други хора. Може би затова начинът, по който едно общество се отнася към децата и старите си хора, казва за него повече от отношението му към силните, здравите и продуктивните.
И може би тук е най-неудобното сходство между началото и края на живота: и в двата случая някой друг решава вместо теб. Решава къде ще бъдеш, какво е добро за теб, от какво имаш нужда, какво можеш и какво не можеш. Има нещо особено жестоко в общество, което едновременно се страхува от намаляващото население и гледа на зависимостта като на дефект. Защото човекът е зависим през огромна част от живота си. Самодостатъчният човек е по-скоро политическа и икономическа фантазия, отколкото реално човешко състояние.
Мейв ще порасне. Родителите ѝ ще остареят. Ние също. Няма нищо страшно. Нали?