Учителството като кауза и болестта на обществото ни: Как да променим образователната система отвътре?

Всъщност конфликтите в училище се дължат най-вече или на неправомерно превишаване на задълженията на учениците, или на злоупотребата с власт от страна на учителя, което също поставя под въпрос легитимността на собствената му позиция. Арбитърът не само трябва да отсъди къде, как и защо се е осъществило нарушението, но и да наложи някаква санкция. Така спазването на правилата се оказва необходимо именно защото гарантира, че училището като институция би било състоятелно и би осъществявало специфичните си социални функции, а именно да приобщава учениците към различни норми и порядки и да ги интегрира в обществото. 

От тази перспектива не съществува училище без общество, както и общество без училище. В рамките на тази образователна институция се възпроизвежда изцяло моделът на обществото. В нея учениците биват сегрегирани – едни стават артисти, други експерти по двигатели, трети информатици, четвърти хуманитари, пети най-обикновени социални маргинали и потенциални престъпници. От друга страна, училището е място, в което социалните неравенства и разделения също са налични по категоричен начин. Има елитни гимназии, но и ,,цигански“ училища без етнически българи. Има и съществени разлики между социо-икономическия, а оттам и културния произход на учениците (и учителите) в училищата например в центъра на София, както и в тези в квартали като „Люлин“, „Младост“ и „Хаджи Димитър“. Още по-обозрими са различията, ако се сравняват учениците в София с тези в Омуртаг, Лом, Рудозем или в други по-малки населени места.

Оттук можем да заключим, че действително обществото и политиката са част от класната стая и училищното пространство въобще. Те не просто оформят последното такова, каквато е, но и непрекъснато се ,,разиграват“ в него. Това прави възможно прокарването на някои аналогии между училището и политиката. Генерално бихме имали усещане за несправедливост, ако определени депутати по неясни и необосновани причини злоупотребяват с публичните ресурси за това да си назначават частна охрана или да купуват имоти на любовниците си. Именно това е корупцията – тя е злоупотреба с властта, която присвоява публичното и превръща политиката в изцяло частна сфера, т.е. в бизнес. Това нарушава доверието в институциите и държавността именно защото подкопава принципа на справедливост, който гарантира тяхната легитимност. С една друга форма на ,,корупция“ се сблъскваме още като ученици, например когато учителите фаворизират някого просто защото им е симпатичен и пренебрегват тези, които наистина имат интерес и качества. Следователно корупцията винаги работи на принципа, че справедливостта и равенството, произтичащи от спазването на закона и нормативната рамка, могат да се заобиколят, защото ние сме си ,,твои“ и ,,мои“ или ,,наши“. Затова и много често с несправедливост се сблъскваме там, където именно по-висшият орган, заемащ ролята на арбитър, застане зад някого, който е извършил неправда, независимо дали в случая това ще бъде учител, или ученик.

Големият парадокс на образователната ни система е, че докъм единадесети и дванадесети клас тя третира учениците като пластилин или глина, т.е. като някакъв мек материал, който абсолютно пасивно бива оформян от въздействащите му външни фактори. Едва в този по-късен етап ученикът губи своята пасивност и става активен, мислещ, критичен, автономен и способен на саморефлексия и проактивност гражданин. Уви, това е мит. Този скок от абсолютна пасивност към абсолютна активност не само че не е автоматичен, ами е и принципно невъзможен. Тук е и най-яркият пример за взаимодействието между класната стая и политиката – най-големият недъг на нашето общество е пасивността, която прави така, че общите ресурси да бъдат приватизирани от политици, съмнителни бизнесмени и откровени мафиоти с мегаломански представи за ,,Държава“. Тази нагласа към света винаги прехвърля цялата отговорност върху Другия и разчита, че именно някой Друг, обикновено някаква мъжка авторитетна фигура, трябва да се яви в качеството си на Месия, за да осъществи спасението – разбира се, нашата политическа история изобилства с примери за заменянето на един ,,душман“ с друг. Поради това и премахването на една или друга фигура от политическия живот, отстраняването на един или друг учител, директор или дори председател на някой регионален инспекторат не решава проблема, който е структурен и системен и който обвързва и примесва политиката с училището.

Гражданството, активизмът и изобщо участието в някакви политически процеси би следвало да се култивират на още по-ранен етап в училище чрез насърчаването на ученици да се самоорганизират и да се занимават с различни каузи, които са близки до интересите им и около които се сплотяват. Това означава, че образователната система трябва да гарантира някакво пространство за чуваемост на учениците. Тази двуполюсност, която описахме по-горе, не съответства на действителността. Петгодишният ми опит с ученици от осми до дванадесети клас и всичките ми съвместни инициативи с тях във и извън класната стая ми показат, че те са изключително проактивни в това да се осведомяват относно актуални теми, да ги дискутират, изобщо да ги проблематизират и да търсят конструктивни решения. Чуваемостта и подкрепата предполагат и някакво доверие към учителя и институцията, както и това, че гласът на учениците, дори и да бъде критикуван, ще бъде уважен като легитимен. Това включва и приобщаване на социално маргинализираните етнически групи. Уви, в последните две години Министерството на образованието и различни политически партии всъщност, вместо да изпишат вежди, избодоха очи, въвеждайки задължителния предмет Добродетели и религии. В нито един от опитите за провеждане на дискусии, които по правило се случваха post factum, не се чу гласът на учениците и това какви са техните проблеми на дневен ред. Там, където в някои от тези дискусии бяха включени ученици, веднага се появиха опорките, че определени партии си измиват ръцете с тях, в резултат на което просто им се каза: ,,Ние взимаме решение за ваше добро, но не ни интересува вие какво мислите, че е вашето добро“. Липсваше и сериозно говорене относно приобщаването и на маргинализираните етнически групи като ромите от страна както на управляващите, така и на опозицията.

В крайна сметка наличието на едно такова токсично пространство, в което единственият знак, че ти съществуваш, е немотата, произведе смъртта на едно 18-годишно момче. Но това не е първият и единствен случай на тийнейджър, който посяга на живота си след системен тормоз в среда, в която властта се превишава, а онова, което сплотява членовете на общността, е страхът от това може би да загубят някаква твърда позиция или да не бъдат също жертва на тормоз от страна на тези, които са овластени. Това е и най-ужасяващата форма на страх – тази, която води до автоцензура. В крайна сметка училището е място, в което чрез разгръщането на социализацията и натрупването на социални умения се обособява и вътрешният свят на ученика с всичките му сложни емоционални противоречия и натрупвания, дилеми, несигурности и тревоги. Свръхголемите очаквания и изисквания за отлични оценки и безупречно поведение, т.е. сляпо подчинение, водят и до сериозни изкривявания в самооценката на учениците, като по този начин психичното им здраве, което е все още крехко, се превръща в боксова круша на онези, които злоупотребяват със системата и се възползват от нейните недъзи. Учителите също са изключително уязвима група откъм тормоз, който би могъл да дойде от страна на ученици и родители (в някои случаи ползващи се с добрите си отношения с ръководството), както и от страна на училищното ръководство. Учителската професия води до константен бърнаут, стрес, депресивни състояния, нарушения в нормалния ритъм на живот като например липса на сън и пр. 

В училищната среда, за съжаление, ние встъпваме не просто като неприятели, а като врагове. Непрекъснатата война на всеки с всички изтощава, но и дехуманизира. Безразличието, което следва страха и автоцензурата, е единственият спасителен пояс, единственият защитен механизъм за справяне с тази дехуманизация. В общи линии, то представлява едно бягство навътре в себе си, което обаче не може да се случва безкрайно – рано или късно то взима жертви. Неговите жертви са онези, които искат промяна, чуваемост, уважение, признаване и справедливост – неща, които системата отхвърля, макар и те да са нейните основополагащи принципи. От друга страна, именно върху тях би следвало да стъпват обществото и политиката, чиято основа е онова общо благо, засягащо всеки един поотделно и всички нас заедно.

След като обрисувах картина, която до голяма степен се е превърнала в една тъжна очевидност, а заедно с нея очертах и някои основни понятия като власт и политика, които отнесох към същността на педагогиката и образованието, бих искал да дам няколко примера за полезни и смислени практики, чрез които като учител в последните пет години активно се съпротивлявам заедно със своите ученици срещу този ,,нагон към смъртта“, овладял обществото и образователната ни система. Редно е като философ не само да дам коректна диагноза и да обоснова причините за ,,болестта“ ни, а и да предложа на читателя и възможни решения или, иначе казано, някаква изпробвана терапия. С това се надявам да провокирам, но и да вдъхновя читателите и най-вече онези, които са все още ученици, студенти, но и също тези, които са или възнамеряват да бъдат учители. Ще се огранича до няколко примера.

През 2021-ва година основах извънкласен клуб по интереси, който се казва ,,Работилница за философски идеи“ – в него участваха ученици от целия гимназиален етап. В рамките на четири години успяхме да посетим най-различни културни събития, сред които изложби, публични лекции и дискусии, философски уъркшопове, летни школи, конкурси за ученическо кино и пр. В училище са ни гостували най-различни гост-лектори, като самият формат на този кръжок беше такъв, че дискусиите бяха напълно отворени към темите, вълнуващи учениците, т.е. те сами ги предлагаха и имаха възможността да модерират дискусиите към тях. По този начин водещ бе принципът на равенство – макар и аз да съм учителят и организаторът, в крайна сметка в самите дискусии аз не заемах привилегирована позиция, което от своя страна овластяваше учениците да са по-критични към мен, а заедно с това и да са по-смели в критиките си едни към други. Същевременно модераторската позиция, която беше на ротативен принцип, също предполагаше равенство и изискваше внимателно синтезиране на гледните точки и извеждането на общи позиции и решения. 

Понастоящем изцяло по инициатива на учениците, въпреки че аз вече не преподавам в това училище, кръжокът продължава да съществува, и то активно, доколкото, по моя информация, техните срещи са ежеседмични, а освен това експериментират и с нови подходи във воденето на дискусии. Единственото ми обяснение защо това се оказа устойчив и дълготраен проект, макар и аз да не съм вече техен учител, е, че те припознаха това пространство, в което можеха да се чувстват като общност от различни и автономни личности, които могат да общуват и интерактират едни с други свободно. В това пространство те намериха чуваемост за нещата, които действително ги вълнуват. Затова и за тях то се превърна в кауза – тя направи възможно това тези тийнейджъри да се самоорганизират и да я отстоят в рамките на една институция, която принципно гледа с подозрение и враждебност на такъв тип ученическа самоинициатива.

Друг успешен проект в същото училище беше конкурсът ,,Ученици срещу учители“. Целта му беше да срещне учениците и учителите в друга светлина, в която изпъкват повече пресечни точки, отколкото разделителни линии, и в която обединяващото е нещо позитивно, а не омразата едни към други и към дехуманизиращата ни среда. Конкурентният принцип беше замислен с идеята да покаже, че и учениците могат да бъдат или наравно, или дори по-добри от учителите си в някои неща. Категориите бяха поезия, проза, рисуване, пеене, свирене на инструмент, викторина за знания, спорт, като за някои от тях имахме и външни гости към журитата. 

По отношение на темата за психичното здраве с учениците в осми клас имахме няколко изложби, в които те разказват за различни психични болести и състояния, като в по-горните класове провеждахме беседи с различни лектори. Учителската позиция е особена – много често ние трябва да заемем ролята на втори родители, психолози и доверени приятели. Освен да ме питат дали да се съберат с гаджето, с което са скъсали, ученици са споделяли с мен и неща, които не биха споделили нито с родителите си, нито с други съученици, нито с другите учители, като например това, че имат и крият различната си сексуална ориентация. Това вероятно се случи, защото през цялото това време аз удържах пространство, в което има чуваемост, емпатия, уважение и доверие, без и за момент да се компрометират границите, отделящи ученика и учителя. 

Именно от тази перспектива в училището, в което съм отскоро и където преподавам гражданско образование, когато дискутираме теми като корупцията, едно от условията е учениците задължително да произведат решения спрямо дадените от тях примери и казуси. По този начин се фокусираме върху конструктивното и позитивното, както и върху смисъла от заемането на активна позиция. Въпросът, който постоянно им задавам, когато се появи тази тема, е дали човек трябва да следва максимата ,,Наведена глава сабя не я сече“, или е необходимо да поеме някакъв риск, що се отнася до осветляването на корупционните практики.

В дискусиите стигаме заедно до извода, че първата форма на овластяване е да се назовават нещата с истинските им имена. Стремежът към живот в истината, който е и стремежът на философията, е в основата на това да живеем в по-добро и справедливо общество, в което млади хора като Билгин Алишев все пак имат някакво бъдеще. Това момче, което можеше да бъде вдъхновяващ пример за много други, се превърна в тъжна статистика. Нашата борба в класната стая трябва да продължава именно заради всички онези, които са безгласни и заслужават един по-добър живот. Учителстването не е просто професия, а кауза. То трябва да бъде светлината, която разсейва мрака на безразличието, което ни е обзело.