Има един почти комичен, но всъщност страшен момент в спомените на Александър Балабанов, основателя на Катедрата по класическа филология в СУ „Св. Климент Охридски“, който е описан в автобиографичната му книга „И аз на тоя свят“. На тогавашния турски граничен пункт Зибевче, на път за родния му град Щип, го спират за проверка. Не му проверяват само паспорта и багажа обаче.
– Какви са тия книги? Защо ги носиш? – пита го турският юзбашия, опасан с дълга и остра сабя.
– Книги за науката ми! – отговаря Балабанов.
– Какво пише в тия книги?
– За старите времена.
– Не можем да ги пуснем. Ще ги изгорим! – заплашва го турчинът.
– Но няма нищо лошо в тях. Ето, вижте, това е латински речник от Мюлман. Вътре има само думи – обяснява му българският литературовед.
– Какви думи?
– Латински. А това е история на латинската и гръцката литература, разправя за работи отпреди пет хиляди години… – убеждава го нашият учен. – А освен това, както виждате, всяка книга носи и печата на турския консул в Лайпциг!
– А френски речник имаш ли? – пита го троснато турският граничар.
– Да, имам.
– Има ли в него думата liberté?
– Има я, да. Ето я!
– Слушай, айол – започва по-меко и човешки турчинът. – Аз не знам друго, а само турски. Ти си добро момче. Няма да ми причиняваш беля на главата. Ние имаме заповед да не пускаме думата liberté зад граница. Тая дума е лоша, значи „разврат“, едепсизлък! Я дай да залича това проклето „либерте“, пък ти си гледай работата…
И така Балабанов и турският юзбашия заличават думата, както и няколко други подобни. След време българският писател споделя, че е решил да разкаже за случката, защото подозира, че един ден, когато бъде наследен, потомците му има да се чудят защо определени думи като liberté са така ожесточено задраскани в дядовия речник.
Източник: „Свободата води народа“ (La Liberté, художник – Йожен Дьолакроа, 1830г.
Тази сцена е малка, почти битова, но е и готов урок по политическа философия: властта се страхува не толкова от книгите, колкото от определени думи вътре в тях. Защото думите са най-достъпната форма на революция. Думите струват колкото въздуха, който издишаш, ала могат да прескачат държавни граници и още по-лошо – да преместват цели граници в нечия глава.
Сабята на юзбашията е истинска и откровена. Тя е заплаха, съвсем видима за окото. Думата liberté обаче е по-коварна за властта, защото не заплашва тялото, а смисловия ред. Когато една дума назове нещо неудобно, нещо, което режимът не иска да се вижда или чува, тя започва да работи като семе. Може да „падне“ в нечий ум, да покълне като въпрос, да даде плод като сравнение и опасна асоциация, да роди виц, шега или карикатура. И там, сред сравненията и асоциациите, вицовете и карикатурите, започват притесненията на властта: че свободата може да се появи без организирани и оповестени митинги, без конкретни партии и лидери. Само чрез изречение и образ, покълнали в почвата на вътрешната свобода. Не можеш да арестуваш една метафора. Не можеш да забраниш сравнение. Можеш да изгориш книга, но не можеш да изгориш начина, по който една дума докосва нечия мисъл. Можеш да изтриеш неудобна страница във Фейсбук, но не можеш да изтриеш истината, факта, както и не можеш да забраниш на същата тази истина да се върне под друга форма, с друг глас и на друго място. Властта винаги си въобразява, че като заличи надписа, е унищожила и смисъла му. Но цензурата не е победа над словото, а признание за страх от него. Дори безстрашният Наполеон споделя, че „повече се страхува от три вестника, отколкото от стотици хиляди щикове“.
Това, което прави една дума неудобна, е способността ѝ да предлага алтернативи. Всяка власт, която се крепи на страх, мрази алтернативите. Тя иска света като еднопосочна улица, по която може да вървиш, но само натам, където ти позволява табелата.
Затова неудобните думи обикновено са от няколко вида:
- Думи, които обещават друг обществен договор – като например свобода, правова държава, избор, автономия, равноправие.
- Думи, които назовават престъплението: корупция, репресия, цензура, произвол, изтезание.
- Думи, които събират хората в „ние“: протест, бойкот, стачка, неподчинение, солидарност.
- Думи, които разобличават официалния мит: опорка, пропаганда, фалшификация, двойни стандарти.
- Думи, които дават име на отнетото: достойнство, истина, памет.
Източник: Banksy – Spy Booth През 2014г. Банкси рисува трима агенти в шлифери в Челтнъм (близо до централата на британското разузнаване.
Най-страшни за властта не са ругатните по неин адрес (тя и бездруго е привикнала на тях), защото в крайна сметка обидата може да се отмие и да се пренебрегне. Далеч по-опасни са точните, истинни назовавания, защото те разобличават и оставят дълбока мисловна диря. Вдълбават се в съзнанието и прокарват нови улеи на мисълта. Улеи, които имат потенциала да се превърнат в идейни реки с мощен граждански дебит на недоволство.
Първата техника на всяка цензура е да прекръсти думата, да подмени реалността. Балабановият юзбашия не казва, че „това е забранено“, а по-хитрото „това значи друго“. Превежда liberté като „разврат“, тоест превръща свободата в морално падение и така оправдава заличаването ѝ като възпитателна мярка. Това на практика е вечната технология на властта – да подмени смисъла, за да подмени морала, да преоблече лъжата в истина, а истината в лъжа. Така свободата и демократичността започват да бъдат определяни като „свободия“, критиката се превръща в „хейт“, несъгласието става „враждебност“, съмнението – „предателство“, а поддръжникът на известна сатирична страница във Фейсбук се издига до достоен за издирване от прокуратурата, та чак и от ГДБОП „престъпник“ и „подстрекател“.
Когато властта успее да компрометира думата морално, после е лесно да компрометира и човека, който я използва, защото тя вече не се явява в позицията на водещ спорове с него, а слага мнимата маска на лекуващо лице, което казва на всеослушание, че поправя провинилия се за негово добро, докато на практика чисто и просто наказва или репресира неудобния. Това е най-опасната цензура: онази, която се представя като обществена грижа. Когато големи писатели и лексикографи като Пиер Буаст твърдят, че „насилието е дясната ръка на политиката, а хитростта – лявата“, едва ли е без основание.
Факт е, че хората могат да мислят и без думата. Могат да я усещат в себе си като емоция, като форма на гняв, гнет или негодувание срещу отнета справедливост. Но думата прави мисълта преносима и споделима, заразна и съответно опасна. Придава форма на чувството и превръща доскоро смътното и мъгляво усещане в нещо конкретно, ясно и видимо. Нещо, за което действието може да се захване като ръка за дръжка на нож. И когато властта прави опити да изтрива думи, тя го прави с ясното съзнание, че няма да успее да премахне автоматично мислите от тях, но ще се опита да върне определени думи до състояние на аморфност, смътност, неизразеност и забрава. Да превърне понятията в шепот или тишина наместо в изречения. Така цензурата печели време, а времето е валутата на всеки репресивен апарат.
Тук идва голямото съвременно усложнение, защото днес не само държави и режими правят думите неудобни. Правят ги и цели общности, НПО-та, корпорации, алгоритми, институции, социални мрежи, кампании на възмущението. Понякога уж е облечено в добра причина, защото определени думи, свързани с расата, пола и сексуалността, са били оръжие срещу човешкото достойнство. Друг път обаче механизмът се разширява и се превръща в инстинкт, нашепващ ни измамното решение, че ако една дума създава дискомфорт в обществото, трябва да я забраним и дискомфортът ще изчезне.
Това е изкушение, което прилича на хигиена, но често е интелектуална стерилизация. Премахваме симптома (неприятното чувство), без да лекуваме причината (реалния конфликт, неравенството, несправедливостта, дискриминацията). Получаваме общество, което изглежда възпитано и е все по-неспособно да говори честно, открито, свободно и конкретно и което на всичкото отгоре е станало толкова стерилно и обидчиво в общуването си, че е забравило колко здравословно е за него да умее да се надсмива над собствените си недостатъци. Точно тук политкоректността може да стане нов тип цензура. Няма нищо лошо в това да бъдеш внимателен с думите, но твърде лесно е една покана за по-точен и внимателен език да се издигне до заповед за правилно мислене. Когато например един речник започне да се чисти от думи не заради омраза, а заради риск от погрешното им тълкуване. Когато страхът от етикет става по-голям от желанието за истина – тогава юзбашията от граничен пункт Зибевче се е върнал сред нас, но вече под формата на продуцентска къща, конкурс за песен, национална медия и др. И вече не държи сабя, а „рапорт“, „процедура“, „комисия“, „кампания“, „медийно посрамване“.
Сатирата е особено ценна, защото е специална форма на словесна контрабанда. Тя пренася забраненото, неудобното или недоизказаното през границата на нормата, но го прави с усмивка, която обезоръжава пазачите. Сатирата казва неща, които директната реч често не може да си позволи, защото тя лесно бива обвинявана в „агресия“ или „неблагоприличие“. А смехът е уникален с това, че хем е мек и невинен, хем в същото време е безкомпромисен. Нито се извинява, нито моли за разрешение, а в същото време може да бъде унищожителен в точността си.
Сатирата прави няколко неща, които са истински кошмар за всяка власт, жадна за контрол, и всяко праволинейно общество, стегнато в поведенчески рамки. Първо, разбива официалния език. Властта живее с клишета от типа на „стабилност“, „ред“, „устойчивост“, „традиционни ценности“. Сатирикът взема тези думи и ги показва като театрален реквизит – кухи, лъскави и заменими. Сатирикът не се свени да каже на висок глас, че политикът е „двуного животно, което служи на бога по такъв начин, че да не оскърбява и дявола“ (отново Буаст). Сатирата, на второ място, връща истинските значения. Когато някой ти каже, че liberté значи „разврат“, сатирикът просто рисува юзбашия, който трепери от „голото тяло“ на речник. И всички разбират абсурда. Смехът е контрапревод. Не на последно място, сатирата разпределя посоката на страха. Ако обичайно страхът тече от властта към човека, в сатиричния свят страхът се връща към властта, а нищо не плаши така авторитарния ум, както това да изглежда смешен и несериозен, защото това го кара да губи легитимност пред самия себе си, а така и пред целия социум.
Свободното общество не е онова, в което никой не се обижда, защото никой не смее да назовава нещата такива, каквито са, а онова, в което никой не си позволява да действа като граничар над чуждия речник – нито държавата със сабя, нито тълпата с камъни, нито модата с морални присъди. Свободата на словото в крайна сметка е кислородът на съвременното демократично общество. Всички други права залиняват без него.
Днешният свят е свят на непрекъснат информационен поток, на глобални кризи, на политически манипулации, на корпоративни интереси и технологични инструменти, които могат както да информират, така и да заблуждават. Именно затова никога не е било по-важно да съществуват свободни гласове – журналисти, анализатори, интелектуалци, граждани – които да проверяват, да оспорват и да осветяват. Свободата на словото не гарантира, че винаги ще чуваме истината, но гарантира, че истината има шанс да се пребори с лъжата, защото точно тя е онзи механизъм, чрез който гражданите изобличават злоупотребата и напомнят на властта, че тя не е господар, а временен управител.
Свободата на словото не е удобство. Тя не е право да слушаме само онова, което ни харесва. Тъкмо обратното – нейната стойност проличава най-силно, когато допуска и неприятни, остри, критични, дори дразнещи мнения. Общество, което търпи само безопасни думи, не е свободно общество. То е общество, което постепенно заменя живия обществен разговор с протокол, а истината – с одобрена версия на действителността. Там, където всички говорят еднакво, обикновено никой не говори свободно.
Историята достатъчно ясно е показала, че първият инстинкт на всяка власт, която иска да се освободи от гражданския контрол, е да посегне към думите: чрез натиск, зависими медии, икономическо задушаване, чрез подмяна на смисъла и внушаване на страх. Но целта е една и съща – да се намали пространството, в което човек може да говори свободно, да пита неудобно и да назовава нещата с истинските им имена. Защото когато думите бъдат уплашени, скоро след тях се уплашват и хората.
Балабанов ни оставя простото правило, че когато властта започне да се страхува от една дума, тя вече се страхува от самата истина. А когато започне да заличава думи, тя вече се опитва да заличи и алтернативите за бъдеще.
Свободата не е „разврат“, макар и за мнозина това значение да е по-угодно от оригиналното. Развратът, напомня ни големият Кристиан Таков, всъщност идва от малките компромиси и от ежедневността на злото. От неговото непротивостоене и прикриването с него. Когато властта успее да подмени до такава степен думите, че и гражданите започнат да „маскират страха си като разумност, алчността си – като предвидливост, а безчестието си – с изкусна аргументация“.
Свободата започва не само с поставянето на барикади на ключови места, но с разгръщането на речници, в които никой не е посмял да зачеркне liberté. Или с поне един сатирик, карикатурист и хуморист, който дори когато думата е зачеркната, пак успява да я произнесе така, че всички да я чуят.
