За малкия човек – онзи с умели ръце и прямо сърце, и затова великан – всяка власт е бедствие. И едните, и другите, и нашите, и вашите, всички те сеят страх и зло. За онзи, за когото нивата и няколкото глътки ракия вечер, очите на любимата и смехът на децата са животът, за него управляващите са приготвили капан от вятър и шума. За човека, вярвал във войната като единствено спасение, а после повярвал и в мира и справедливостта като рай на земята, за него месечината се смее глухо. И една пушка е насочила дулото си към смирения му поглед.
Ала доста правдоподобно и вълнуващо е разказана тази история в „Под месечината, огромна като тиква“ („Жанет 45“, 2025 г.; редактор Николай Терзийски).
В своята „сиротна и изоставена“ земя през 1891 г. се ражда Стоимен, когото най-често ще наричат Стою. Той е главен герой в „Под месечината, огромна като тиква“ и още като дете ще загуби баща си и брат си. По онова време властимащите колят, бесят и жигосват с нажежено желязо, например при разпит. Още по-страшното е, че потиснатите българи често не са единни. Предателства, ожесточено съревнование и алчност гризат, както червей ябълка, плътта на българския героизъм.
В романа е намесен и самият Пейо Яворов, когото братът на Стою среща приживе в софийската кръчма, където имигрантите разискват македонския въпрос. „Един път се улучи на масата с някакъв тъмнолик младеж, дълъг, попрегърбен, с тънък врат, с черни и гъсти вежди и изпод тях – с едни особени, посвоему незабравими и големи очи, които като че ли преливаха от неясна тъга и копнеж по нещо, което самият им притежател сякаш знаеше предварително, че никога не ще намери“, пише Боян Йорданов. Яворов се бори с перо в ръка през цялото време, докато проблемът за низвергнатата македонска земя вълнува обществеността. По-късно той се запознава с Гоце Делчев и става професионален революционер, израствайки и до убеден борец за присъединяване на Македония към България. През този период почти нищо друго не вълнува поета.
Източник: Боян Йорданов бе отличен за своя нов роман – Под месечината
Но да се върнем на Стою и романа, в който той е главен герой. Житието му, с неговите коя от коя по-драматична (и понякога кървава) история, се редува с размишленията, които прави, вече като старец, в един-единствен ден, докато обитава колибата си в планината, на пръв поглед напълно сам, ако не броим кучето. В тези кратки глави, които наподобяват импресии – със своята ефирност, и епитафии – с тежестта на изводите, до които героят стига, понякога също има редуване: на изповедта от първо лице със страничното, обективно наблюдаване на действията на възрастния вече Стою. Лаконичен, обран, тежък – старият човек е на вододела между смирението и оттеглянето. Всред цялата самотническа картина двете образуват цялост и са еднакво издържани: човекът и неговият ангел се припокриват в обща действителност. И вече цялото знание за живота и смъртта е в ръцете на Стою.
Езикът, на който е написан „Под месечината, огромна като тиква“, е чист и ясен; само от време на време се прокрадва по някоя заемка от турския език и македонския диалект. Наблюдаваме непринудено и увлекателно разказване – както заради изобилието от обрати, така и заради ясната конструкция на изреченията, прямото назоваване на събитията и пестеливото използване на епитети и възклицания. Наративът обаче ни предизвиква да затаим дъх и да поемем звъна на поредния извикващ възхищение отглас от историята.
„Тези иначе малко отнесени хора, предимно селяни, мислещи повече за нивата и животните си, в които имаше и дребно хитруване, и наивно самохвалство, и общо взето, нищо кой знае какво значително и героично, сега в натежалите си от вода и кал шинели се превръщаха в безпощадна стена от варварска ярост, с векове стаявана под маската на покорство.“
Източник: „Възлюбените“ от Боян Йорданов, Жанет 45
Това е войната – а тя не е игра. Или ако е игра, войната е най-зверската, кръвожадна и пъклена игра от всички. По време на война щиковете разкъсват маската на покорството и малодушието. В нея някои губят очите си, други краката си, а трети остават в калта. Стою ще преживее всичко това – по време на Балканската война той ще се бие за своята Македония и ще спечели своите тежки рани. Неусетно войната ще премине и в т.нар. Междусъюзническа. След това ще дойде и Първата световна – или Голямата война, а с нея ще дойдат и много смърт, и много загуби. След няколко десетилетия България ще уседне в лоното на социализма, където да се осланяш на Бог, е престъпление.
Обаче добре знаем, че всяка правдива история се нуждае от любовна линия. И тук, разбира се, я има – дори повече, по-наситено и ярко, отколкото в някои традиционно приети за любовни романи. Любовта тук е първата, истинската, голямата – но е загубена, изплъзнала се изпод ръцете. Тя е всекидневната, насъщната, спътница за пътя напред през годините – но не е съвършена и като че ли ѝ липсват големите бури. Тя е забранената, плътската, сластната – но е рискована за живота. Тя е порочна, но и чиста; тръпка по цялото тяло и обич към душата на другия. Заради нея ядем бой, но и ни възпитава. Тя ни кара да се вгледаме в себе си, да се запитаме „защо съм тук“, понякога да правим глупости. Да се смеем и да тичаме напред. Да хванем пътя към смъртта, но да знаем, че ще се върнем – за Нея. Тя е любовта на нашия живот и ни води през годините, като мени своя образ, но продължава да ни изгаря. Тя е първата причина да сме тук. И когато край нас е най-тъмно и страшно, тя ни носи мисълта за любимия човек, за това как ще се върнем при него, ще стоплим с дъха си дланите му, ще опрем устни в мокрите му бузи.
Домашна и възвишена. Делнична и величествена. Спасение или погубване. Дълг и награда. Величана или хулена. Тя невинаги има красиви очи, но ѝ е дадено да преобразява човека.
Първият роман на автора пък ни връща до времето на Паисий Хилендарски, когато, знаем, бездуховността на българите е поголовна. Нашият народ живее в оскъдица – ако има какво да сложи на масата, а често това са само хляб и сирене, той е доволен. Не, може би не точно доволен – доволни от това скромно угощение са само смирените християни, които носят в гърдите си дълбока вяра в собствената си мисия на тази земя и знаят, че пълният търбух пречи на напредъка.
Във „Възлюбените“ от Боян Йорданов (отново от издателство „Жанет 45“, 2022 г., с редактор покойния вече Христо Карастоянов) на младите мъже също им се живее свободно (макар и да не съзнават какво точно означава свободата); и те искат да носят главите си гордо изправени и да взимат най-хубавите моми за съпруги. Но най-често отрано са изпращани по нивите или по поляните с овцете. И писмеността, духовното богатство и познанието остават доста встрани. Но се намират смели момци и сред тях; най-смелото, което поемат на плещите си обаче, е да изровят скрито в земята имане, да участват в спасяването на булка, пожелана от османлия, или да построят черква, по-висока от джамията в селото. Въпреки че това не звучи като нещо твърде малко или ненужно, перипетиите, гладът и боят са доста повече, а нерядко се случва и нечия българска глава да бъде отсечена.
Източник: Под месечината, огромна като тиква“, Боян Йорданов, Издателство Жанет 45
Велко, главният герой от „Възлюбените“, обаче не се убоява – и тук вече проличава автентичният български говор от XVII век ; „убоявам се“ е израз, който, заедно с останалите специфични части на речта, образуват амалгама от архаизми, в която читателят потъва, сякаш се е проектирал в онова време – та не се убоява да се бори за своето. Негов дълг остава да се грижи за сестра си, след като загубват баща си – и той го прави; за брат си – и тук Велко не изневерява на чувството си за отговорност.
Самият отец Паисий се появява в романа и „прави впечатляваща роля“, както биха казали хората от киното. Той е калугерът, който осуетява пладнешки обир насред пътя през един проход в Балкана, само със словото и пламтящия израз на лицето си. Неговата книга е малка, но предизвиква родолюбив пламък в зажаднелите за въздигане българи, които успяват да се докоснат до съдържанието ѝ. При това, без да провокира бунтове – а просто чрез посяване на любов към познанието.
„Доброто добро сее и добро жъне.“ Това е емблематично изречение от романа на Боян Йорданов, който е човеколюбива и мъдра книга; топла е и приляга на сърцето като брашно в паница, което скоро ще стане на хляб. Защото повеят на доброто трябва да идва от всяка книга; мисията на всяка книга изпървом е да сее добро. И от думите в нея да се носи любов – точно както е при „Възлюбените“.
Доброто и любовта обаче не са просто поставени всред главите от книгата, насред обичайното ежедневно усилие да се живее. Те не са праволинейно представени, наложени или насадени. В тяхно име героите се борят и тази битка трае всеки ден. Дали с глада, или с лошотията, борбата продължава и денем, и нощем. „Гледаш го отдалече – дребен като мравучка, превит над ралото, бетер ченгел някакъв, удря от яд, удря здраво, че довечера пак ще тури на добичето и то пак ще яде, а на него самия кой ще му тури и ще има ли какво?“ Действително, делникът притиска човека като похлупак, под който линеят всякакви мечти и амбиции. Робът е роб и в душата си – и това важи за по-голямата част от населението. Но в сърцето на нашия праотец е заложено, и в това се състои голямата идея на романа, да бъде добър. Да бъде човек. Да говори и да мисли благо. Да отъпква пътеката си и през това време да гледа нагоре, към Бога. Ето защо суровият и понякога дори жесток живот не съкрушава, а изгражда у човека вяра и любов. И доброто ще бъде ожънато, ако човекът остане човек.
Къде е мястото на любовта, онази, която те превежда през реките и билата, дава ти пълнота и те извисява до небето? Тя, разбира се, е въплътена в хубавите девойки, в добрите жени, в силните майки. Тя е заложена в раждането и е цел на развитието на човека: да се задоми, да създаде потомство, да се погрижи за щастието на ближния. Женската енергия е свещена, а ласките на жената са издигнати почти до сакралност. Знае се, че без любов не може да се живее. Старите хора и днес казват, че всеки трябва да си намери еша; не е случайно това вярване и всеки, който върви през живота сам, го научава, макар и с известна болка.
„Добре де, джанъм, защо кога всички, от най-простата мачка до най-великия султан, всички това търсят – топлинката и милуванието, – защо му е толкоз злобата на тоя свет? Трудно ли се те дават, или се лесно към тях привиква?“, разсъждава Велко, докато се приготвя да посрещне нощта в сламата. Сам, с една котка и парче сух хляб.
Една нова идея ще осмисли съществуването му – тази за посвещаването на буквите. Словото е светлина, духовен и морален коректив. Научиш ли се да търсиш истината в книгите, проглеждаш като с още един чифт очи. Със силата на словото може да бъде предотвратена, а и прекратена всяка война. То е спасение в трудни, непрогледни години. Затова героят Велко поема по дирите на словото и книгите. Като по-буден по природа от съвременниците си, той осъзнава, че само просветеният ще оцелее и че само грамотният ще получи криле, с които да се откъсне от лошотията. „Добрата книга – книгата, дето с обич ти дума – те кара да мислиш и питаш“, се казва в романа.
Ето какво още сподели с нас писателят.
Сюжетът на „Под месечината, огромна като тиква“, за който получихте наградата „Хеликон“, ни отвежда до едно мъжко приятелство, което претърпява сериозни обрати – също както и личността на двамата приятели. Любовта ли е по-важната, вечната, крепящата, или приятелството?
Той:
Много труден въпрос. И неминуемо ни поставя в позицията на консуматори – един вид кое би било по-изгодно за нас. И все пак си мисля, че любовта е първоизточникът. Разсъждавайки в библейски категории, без нея не е възможно и приятелството, защото казано е: „Никой няма любов по-голяма от тая – да положи душата си за своите приятели“. Иначе, в нашите човешки измерения добре знаем, че и едното, и другото могат да бъдат еднакво краткотрайни и разочароващи, дори водещи до отчаяние. Но истинската любов е непобедима и преобразуваща сила. Бих казал бяла сила, която твори светли дела и създава приятелства.
Пишете без патос, но с човеколюбие. Кога патриотизмът става опасен и как Вие като писател съумявате да се опазите от залитане в тази посока?
Той:
Не мисля, че патриотизмът може да бъде опасен. Някои псевдопатриотични изяви могат да бъдат по-скоро смешни, отколкото опасни. Но като цяло патриотизмът е хубаво нещо и не разбирам защо трябва да се плаша от него. Ето например аз съм българин и не бих искал да бъда друг. Това не означава, че съм сляп и че не виждам в какво се е превърнала моята България. Но това ме кара да я обичам още повече – като грижа за възрастен и болен родител.
Образите на Стою и на Велко, а също и на останалите герои, са живописни и запомнящи се. Ако трябва да ни издадете писателската тайна, нека попитам – кое Ви помогна да изградите тези образи?
Той:
Едно от нещата, което помага, е това, че съм интроверт. Тежко е да си интроверт и не е много печелившо качество за живота. Но за писането много помага. В повечето случаи по-интересно ми е да слушам и да наблюдавам, да запомням характери, лица и конкретни реакции. Другото много важно нещо е жизненият опит. Без него нищо не става. Бил съм в различни ситуации, преживял съм доста неща, видял съм две и двеста. Това развива и емоционалната интелигентност. Вижте колко тайни Ви разкрих!
Какво мислите за превратното тълкуване на историята? Днес фактите звучат по един начин, а в друго време – по съвсем различен.
Той:
Винаги ще бъде така. Дори и за най-добронамерения свидетел е трудно да бъде обективен. Попитайте трима души, видели една и съща случка, и те ще ви разкажат различни неща. На един му е направило впечатление едно, на друг – друго. Един наблюдава ситуацията отляво, друг – отдясно. Всеки рисува картината със своите си бои. Затова гледам да събера възможно най-много различни гледни точки и така си съставям собствена представа. Но истината е, че няма абсолютна обективност. Да не говорим за случаите, в които историята се използва за пропаганда. За мен това е отвратително. Аз съм човек на точните науки – поне това съм учил и това работя, и не бих си позволил да използвам художествената литература, за да правя пропаганда. Моята емоция и моята гледна точка са там, разбира се, но това е съвършено честна позиция и предварително договорено с читателя условие.
В романа „Възлюбените“ става ясно, че словото може да бъде дело на живота за част от героите. Възможно ли е днес словото да получи такова пълнокръвно посвещаване, от една страна, и от друга – може ли то да бъде следвано редом до други призвания?
Той:
„Възлюбените“ описва време, в което на словото са се радвали като на първите спасителни капки дъжд след продължително засушаване. Словото тогава е било много по-ценно и затова е напълно нормално да е имало хора, които са се посвещавали изцяло на него, оставяйки на заден план своите насъщни нужди. Жаждата за слово е била неистова. Мисля, че тези хора са имали пълното съзнание за значимостта на своето дело – да творят и разнасят словото с чисто идеалистични цели. И колкото по-оскъдно, по-трудно и по-опасно е всичко това, и колкото по-висока е цената на хартията, толкова по-ценно става то. Прониквало е много по-лесно в човешките мозъци – точно както напуканата от суша земя поглъща водата. Това днес не е възможно. Ние сме преситени от слово и най-естественото, което се случва, е неговото обезценяване. Изобилието му, вместо да ни отвори сетивата в различни посоки, ни прави още по-невъзприемчиви. Също както продължителната употреба на високи дози лекарство води до понижаване чувствителността на рецепторите като компенсаторен механизъм. Но има и друго – голяма част от генерираното слово в днешно време има комерсиално-пропагандна цел. Това лесно се долавя, а то е отблъскващо.
Относно въпроса Ви, както го разбирам, дали е възможно призванието да се твори слово да е следвано от други призвания, надявам се да е възможно. Не всички писатели са журналисти или филолози, за щастие, това не е задължително условие.
