„Живея от изкуството, живея от любовта“
„Обичам книгите Ви, обичам думите Ви… и Ви обичам.“ Така започна разговорът ми с Ерик-Еманюел Шмит. Не планирах подобно начало. Бях подготвила по-професионални изречения, но има хора, пред които не можеш да бъдеш друг освен истински. Маските изчезват и оставаш гол и бос, по сърце и душа. Шмит е съвременно чудо в литературата. Носител е на древна мъдрост и прогресивна мисъл. Може да бъде разбран и тълкуван както от децата, така и от високите интелектуалци. Но преди всичко Ерик-Еманюел има хуманна мисия. Любов, свобода, връзка с корените и природата – тези идеали озвучават нежно всяка негова история и превъзпитават съвременния човек. Или по-скоро го връщат към истинската му същност, към забравената му истина… Към „Изгубеният рай“, както се казва първият роман от поредицата „Пътуване през времето“ – осем книги, които разказват историята на човечеството през вечните болка и наслада от това да си любим, да си син, да си родител, през древния конфликт за власт и надмощие, през стремежа към разбиране на света, Бог и науката. Говорим за тези неща. За трагедията и красотата в това да си човек, за мъдростта в осъзнаването, че най-големите проблеми нямат решение, и за най-съкровеното кътче в сърцето на автора – дъщеря му.
Източник: Ерик-Еманюел Шмит, Личен архив
Една от причините да сте отново в България е световната премиера на представлението „Ария на съперницата“ – история за конфликта между артиста и личността. Кой от тях всъщност определя успеха?
Той:
Мисля, че успехът винаги е мистерия. Като писател аз съм авторът на моите книги, но не съм авторът на моя успех. Него го прави публиката. Фактът, че Мария Калас е имала такъв триумф, е бил свързан с гения ѝ, но и с контекста на времето. Може би днес тя не би била възприета по същия начин, не и в този свят. Успехът разказва историята не само на артиста, но и на обществото, в което той съществува.
А защо, когато говорим за талант и слава, задължително трябва да има конфликт? Не е ли възможно един голям артист да бъде в мир със себе си?
Той:
Една от най-известните арии в операта е Vissi d’arte, vissi d’amore, означава „Живея от изкуството, живея от любовта“. Ето тук е конфликтът. Докато е в артистичното си амплоа, Мария Калас няма никакъв личен живот. А когато се влюбва, спира да пее. Другият образ в пиесата – Карлота, решава да има пълноценен живот, тя е обичана и обичаща жена, но не е велик артист и страда от това.
Това е трагедия.
Той:
Трагедия е. Това е нашата трагедия. Аз също го усещам в себе си. Борбата между това каква част от мен да дам на хората, които обичам, на моето дете, и каква част – на моето изкуство, за да бъда отдаден и да създам възможно най-красивия текст. Това е постоянният конфликт в живота ми.
И как се справяте с него?
Той:
Не съм сигурен, че се справям. Понякога е катастрофа за сметка на семейството ми, друг път е катастрофа за сметка на изкуството. Конфликтът между живота и изкуството е вечен.
Източник: Ерик-Еманюел Шмит, Личен архив
Между живота и изкуството, между любовта и живота или между любовта и призванието?
Той:
Да… Тук някъде можем да търсим и помирението. Защото да бъдеш артист, е нещо любовно, изкуството е форма на любов. Да си артист, означава да изразяваш любовта към живота, любовта към красотата. Но в ежедневието конфликтът е неизбежен. Моята дъщеря се прибира от училище и тогава трябва да спра да пиша, защото я обичам, тя обича мен и ние обожаваме да прекараме време заедно. Обаче понякога първо трябва да довърша страницата, защото тя се нуждае от мен. А това е трудно, защото знам, че и дъщеря ми се нуждае от мен…
И какво правите тогава?
Той:
Отивам при дъщеря си. И всъщност съм много щастлив, че имам този конфликт в живота си. Това означава, че съм жив, че съм артист и че съм баща. Но е много трудно, всеки ден е борба.
Източник: Ерик-Еманюел Шмит, Личен архив
В „Пътуване през времето“ разказвате историята на човечеството през нейните най-важни етапи и всичко, което обяснява световната динамика и структура от древността до днес. Има ли момент, в който човечеството е могло да избере друг път?
Той:
Ключовата дума тук е „граница“. В нашата история границите се движат от селото към града, след това към нещо още по-голямо и накрая обособяват държавата. Въпросът, който си задавам, е: възможно ли е някога този процес да се разшири до границите на Земята. Това е моята голяма мечта – да се превърнем в единно човечество. Но не мисля, че това ще се осъществи.
Защо?
Той:
Защото човекът има нужда от идентичност, за да знае какво го отличава от останалите. Затова не вярвам, че някога ще се откажем от границите на идентичността.
Конфликтите са между индивидуалностите или между доброто и злото?
Той:
Харесва ми вашият въпрос. Не мисля, че има битка между доброто и злото, между индивидуалностите е. Хората са съгласни за това какво е добро и лошо. В сърцето на всяка религия има идентична дефиниция по въпроса. Проблемът е във факта, че хората имат нужда от принадлежност към група, която да се противопоставя на друга група.
Конфликтът започва вътре в нас?
Той:
Така е. Конфликтът е в нас и започва там, преди да дойде отвън.
И тогава кое е по-важно – мирът или свободата?
Той:
Свободата. Любовта е свобода, животът е свобода. Важно е каква е цената за мира. Ако в замяна на мир трябва да станем роби, нямаме нужда от него. Мирът трябва да бъде причина за свободата. Разбира се, понякога свободата е начин да избягаме от правилата. Важно е да направим свободата и правилата свързани и взаимно удобни.
Източник: Ерик-Еманюел Шмит, Личен архив
Защо предприехте „Пътуване през времето“?
Той:
За да разбера как е възможно да живееш в свят като днешния. Това е въпрос – както детски, така и философски – защо, как? Избрах да напиша роман, защото той ми позволява да търся повече, отколкото бих могъл в историческа книга или в социологически труд. Художествената литература ми дава възможността да пресъздам нов свят, да се потопя в личния живот на нашите предци, да представя древните времена по един ярък и жив начин, чувствено, с дух и душа. На историците е забранено да правят това, само ние, писателите, можем. Освен това историците винаги разказват за бедствия. Аз исках да разкажа и истории за щастието.
Но не е ли човешката история низ от катастрофи? Дори в медиите сме приели, че новината трябва да бъде някое извънредно лошо събитие, защо?
Той:
Защото е по-лесно. Френският поет Виктор Юго е казал: „По-лесно е да чуеш шумът от дървото, което пада, отколкото звукът от гората, която расте“. Лесно е и е зрелищно. Ние обичаме зрелището. Затова исках да разкажа как нашите родоначалници са били щастливи по времето на неолита или в Египет. Исках да премахна дистанцията между нас и тях.
В кой етап от човешката история бихте спрели и защо?
Той:
Не смятах неолита за особено привлекателен, но докато пишех първата книга от поредицата, искрено се удивих. Бях истински щастлив да се потопя в онези времена, където всичко е имало душа – тревата, реката, облакът. Човекът е бил просто част от природата. Затова го нарекох „Изгубеният рай“ – защото днес нямаме това усещане.
Загубили сме част от себе си?
Той:
Да. И мисля, че някои от менталните заболявания са свързани с това, че сме напуснали анимистичния свят, в който всичко има дух и душа, и сега живеем само в материалния. Докато пишех книгата, бях много щастлив и в епохата на Египет. Там нямаше разлика между човек и животно, статуите бяха от камък и в същото време – истински богове. Всичко беше смесено, хибридно. Бях много щастлива да спра и в Атина – 4. и 5. век преди новата ера. Това вече беше моето време.
Тогава възниква демокрацията…
Той:
Демокрацията и театърът. И философията. Това е моето време, да.
Защо нито една от тези велики цивилизации не просъществува?
Той:
Причините за залеза на всяка една от тях са различни, но проблемът винаги е бил вътре в цивилизацията. Историята казва, че външни сили са довели до гибелта на Египет, че външен натиск е победил гърците, но основният проблем е бил в самите империи. Египетската цивилизация е просъществувала повече от 3000 години – тя е най-голямата в историята на света. И къде е бил проблемът? Не са имали дума за „изобретение“! Имали са дума само за „откритие“. Идеята за технология, наука и прогрес не е съществувала в тази цивилизация. И когато конкурентните народи са изобретили колелото, колесниците и новите оръжия – инвазията е станала възможна.
Повтаряме ли тези грешки и сега?
Той:
Да, повтаряме грешките на Римската империя. Каква е била основната причина за краха ѝ? Прекалено много елити и прекалена фрустрация срещу елита. Ставаме свидетели на свиването на средната класа. А какво прави едно общество здраво? Това, че средната класа е огромен процент от обществото.
Не беше ли една от целите на демокрацията да реши тези проблеми?
Той:
Демокрацията сама по себе си не е достатъчна. За да съществува демокрация, трябва у хората да има желание за демокрация. Днешните политици предпочитат да триумфират със своите идеи, което в много случаи е в ущърб на демокрацията. Като ситуациите, в които се правят карикатури на противника, отправят се обиди, упражнява се насилие – вербално и дори физическо. Например някой се опита да убие Тръмп. Но това действие е провокирано от начина, по който Тръмп обижда хората. Истината е, че подобен език е много далече от нормалното човешко общуване. Да имаш желание за демокрация, означава да застанеш срещу противника, но с аргументи. Самата демокрация изисква определени правила като учтивост, уважение към събеседника и дебат. Може да се каже, че в момента живеем с демократични системи, в които никой не се грижи за демокрацията.
Как ще се развие това според Вас?
Той:
Не мога да предвидя бъдещето, но мога да говоря за битките, в които аз съм ангажиран. Това, което искам да кажа на хората с моето изкуство, е, че може да не сме съгласни по много теми, но трябва да се съгласим с едно – демокрацията трябва да се пази. Няма значение дали сме отляво, или отдясно, трябва да сме заедно в това да пазим демокрацията. Защото в момента съществуват империи, които искат да ни убедят, че много по-добре се съществува без нея. Ние трябва да сме горди, че имаме демокрация, и да покажем на страните, които не са демократични, че можем да устоим на всичко. Не се борим, за да спечелим, а се борим, защото каузата ни е честна.
Вярвате ли, че е възможна една още по-съвършена политическа система, която изисква високо ниво на лично осъзнаване и саморегулация – хоризонтална система, където няма централизирана власт, а равенство и уважение?
Той:
Това е мечтата на гръцката демокрация, която се появява на определени периоди в историята. Както казва Чърчил: „Това е най-малко лошата система“. Политиката е точно това – изкуството да ръководиш противоположностите. Тоталитаризмът е изкуството да премахваш противоположностите.
Вие казвате, че трагедия е, когато две личности не са съгласни помежду си, но едновременно с това са прави – как се разрешава този конфликт?
Той:
Мисля, че трябва да приемем трагичното измерение на съществуването. Например в трагедията на Софокъл между Антигона и Креон – Антигона е царят на сърцето, а Креон е гласът на държавата. И всеки от тях е прав в своето обяснение и греши за обяснението на другия. В крайна сметка Креон побеждава, но практически няма победа, защото не премахва реалния проблем между сърцето и държавата. Трябва трагично да си дадем сметка, че няма перфектно решение на проблемите. Много политици ни представят живота като драма, а не като трагедия. В драмата има добри и лоши хора и те ни предлагат да премахнем лошите. Тоест за едни много сложни проблеми те намират твърде прости решения. Но проблемите са комплексни – и точно тук се появява трагедията.
Тук се появява и светицата на невъзможните каузи – Рита от Каша – на която сте посветили няколко свои разказа. У нас тя не е много популярна, въпреки че имаме нужда от нея. Има ли нещо, за което бихте ѝ се помолили в момента?
Той:
Моля я да направи така, че да възтържествува интелигентността над глупостта. Това е битка, която никога не разочарова. Днес имаме груби сили, които отричат науката, експертността и които отказват дори да приемат истината. (Например лидерите, които не приемат климатичните промени.)
В едно свое стихотворение Къмингс казва „Човечество, обичам те“ и „Човечество, мразя те“, а вие сякаш казвате „Човечество, разбирам те“ – правилно ли чета между редовете?
Той:
Да. Абсолютно вярно! Аз съм филантроп – обичам човечеството прекалено много и затова понякога съм разочарован. Но любовта и разочарованието са като двете страни на една монета.
В книгите Ви, както и в живота, има много красота, невидима за очите – в трансформацията на героите, триумфа им над обстоятелствата, в достойнството пред неизбежното... Има ли съвременният човек сетива за тази естетика – и в себе си, и в другите?
Той:
Много често казвам, че в наше време не липсват поводи да се учудваме, а това, че отказваме да го правим. Грешката е наша, защото не отделяме достатъчно време, за да се изненадаме, да се възхитим. Най-голямото вълнение, което изпитах, беше от втората дума на дъщеря ми. Първата беше „татко“, а втората – „красиво“. Бяхме в градината, гледахме цветята и тя изведнъж каза „красиво“. И когато бяхме у дома, аз свирих Бах на пианото и тя пак каза „красиво“. Явно несъзнателно съм ѝ предал моето възприятие за красотата и света. Вярвам, че тя ще живее точно в това състояние на учудване и възхищение от света и вярвам, че няма по-добър начин човек да премине през съществуването си.
Не се задоволявам само с това да живея, аз се учудвам, живеейки. Всеки ден присъствам на това чудо, което наричаме живот, и – уверявам Ви – първите думи, с които се събуждам сутрин, са: „Какво чудо!“. Тази сутрин се събудих на седмия етаж в хотела, погледнах през прозореца и си казах: „Какво чудо!“. За сметка на това, когато пристигнах в България, беше късно, бях много уморен, но си казах: „Какво чудо, че съм уморен, защото това означава, че съм прекарал един полезен ден“. Мога да резюмирам всичко в едно изречение, защото имах огромното щастие да работя с една френска актриса, която живя до 100 години – Даниел Дарио. С нея направихме представлението „Оскар и розовата дама“. Тя беше красива и жива сто години. Веднъж я попитах: „Даниел, какво е за теб щастието?“. И тя каза: „Да отворя щорите сутринта и да ги затворя вечерта“.
Благодаря, че споменавате историята за Оскар. В нея едно малко дете приема смъртта по особено достоен и красив начин и се чудя дали всичко, което казвате за чудото на живота, можем да приемаме така, ако не се подсещаме често колко сме смъртни и колко е преходно всичко?
Той:
Започваме да обичаме живота точно когато си дадем сметка, че сме смъртни. Смъртта е същият подарък като живота. Те се дават заедно, единият не може без другия. Древните философи са казвали: „Не забравяйте, че сте смъртни“, а аз в наше време го преобразувах на: „Помнете, че сте живи“. Затова не губя и троха живот. Затова вкусвам от всеки момент, както ви казах – мога да вкуся и от умората си. А когато съм тъжен, отивам до края на тази тъга. Когато почина майка ми, бях много, много тъжен. И защото я обичах много силно, исках да страдам много силно. От това страдание се роди една прекрасна книга. Човек не трябва да бяга от чувствата си.
Виждам у съвременния европеец копнеж по вечната младост и красота. Правим ли се, че смъртта не съществува? И не ограбваме ли точно по този начин живота си?
Той:
Ние, европейците, имаме две илюзии в момента. Че смъртта не съществува и че войната я няма. Мислим си, че сме безсмъртни, и ако все пак около нас някой почине, го отдаваме на инцидент. Войната пък игнорираме, защото е далеч. Това е пацифистка илюзия.
Името на нашето списание е „Стълбата“. Каква е първата Ви асоциация?
Той:
Мистичен път. Път към Бог. Към рая. Минах по него в пустинята. Отидох и се върнах.
