Авторът, който плати цената на автентичността

Има един упорит парадокс около Херман Хесе. Tой е сред най-четените писатели на немски език в световен мащаб и същевременно е и този, върху когото немската литературна критика най-дълго и най-охотно е упражнявала презрението си. Тиражите и репутацията се движат в противоположни посоки цял век. Причината, струва ми се, е точно в темата, която го прави толкова четен. Автентичността. Хесе пише за нея с такава настойчивост, че тя се превръща едновременно в неговия ключов въпрос и в неговия пазарен етикет и понякога, когато това се случва, се произвежда точно обратното на онова, което е обещано.

Биографията му започва с бягство, което по всички външни признаци изглежда като нервен срив. Калв, 1877 г., пиетистко мисионерско семейство, в което Индия е близка и е част от домашната мебелировка. Дядото Херман Гундерт, индолог и съставител на речник на малаялам, е донесъл цяла библиотека и свят в швабската къща. През 1891 г. момчето влиза в семинарията в Маулброн и след няколко месеца избягва оттам, прекарва нощта на полето, връща се, минава през опит за самоубийство, през заведение за душевноболни в Щетен, през чиновническа и часовникарска работа и формулира едно изречение, което по-късно ще звучи като програма. Той иска да стане поет или изобщо нищо. Първият автентичен акт в този живот е нещо, което институцията описва като случай, за семейството е срам, а за медицината е обикновена диагноза. Това е важно да се помни, защото по-нататък Хесе ще бъде четен като автор на утешителни книги за вътрешния мир.

Ранната рецепция веднага го разбира погрешно. „Петер Каменцинд“ (1904) го прави известен и му лепва образа на късен романтик и певец на природата. Хесе ще прекара следващите двайсет години в опити да се измъкне от този образ. Първата истинска пукнатина идва през 1914 г., когато той публикува в „Нойе Цюрхер Цайтунг“ статия със заглавие „О, приятели, стига с тези звуци“, взето от Шилер и Бетовен, в която моли немските интелектуалци да не превръщат войната в омраза. Реакцията е показателна. Довчера пишещ сантиментални идилии, изведнъж става предател без отечество, десетки вестници го атакуват и много от приятелствата му се разпадат. Тук за пръв път се вижда конструкцията, която ще се повтаря цял живот. Хесе не заема политическа позиция. Той отчетливо и публично отказва да пише под въздействието на определено колективно емоционално състояние и точно този отказ се оказва по-скандален от всяка политика.

Две години по-късно всичко се струпва наведнъж. Смъртта на баща му, тежката болест на сина му Мартин, психичното разпадане на съпругата му Мария Бернули. Хесе отива на терапия при Йозеф Бернхард Ланг, ученик на Юнг, а по-късно и при самия Юнг. Оттам излиза „Демиан“ (1919), публикуван под името Емил Синклер. Псевдонимът е може би най-чистият експеримент по автентичност, който Хесе прави. Той иска да разбере дали текстът му има ценност и тежест без познатото му и признато име. Отговорът е да.

Източник: Херман Хесе – Маскен бал, акварел, 1926 © Hermann Hesse-Editionsarchiv, Volker Michels, Offenbach

Книгата получава наградата „Фонтане“ за дебют, която авторът връща, щом самоличността му излиза наяве. Томас Ман по-късно ще сравни ефекта на „Демиан“ върху следвоенното немско поколение с ефекта на „Одисей“. По същото време есетата на Хесе върху Достоевски, събрани като „Поглед в хаоса“, стигат до Т. С. Елиът, който ги цитира в бележките към „Пустата земя“ и през 1922 г. отива да го посети в Монтаньола. За кратко Хесе е буквално в центъра на европейския модернизъм, това е обстоятелство, което по- късната му репутация на автор за гимназисти напълно заличава. В Монтаньола, в наетите стаи на Каза Камуци, се случва и другото, за което рядко се говори. Хесе започва да рисува. Акварелите му са терапия и втори доход едновременно. Той прави ръкописни книжки със собствени стихове и рисунки и ги продава на колекционери. „Последното лято на Клингзор“ (1919) е роман за художник, писан от човек, който в същата година се учи да смесва бои и цветът в него е експресионистичен по същия начин, по който е експресионистичен цветът у Ван Гог или у Куно Амие. Тук има един урок за автентичността, който Хесе разбира по-рано от повечето си читатели. Той рисува посредствено и знае, че рисува посредствено – и точно затова рисуването му върши работа. Аматьорството е състояние, в което човек прави нещо, без да произвежда персона, без да е в неавтентична роля.

„Степният вълк“ (1927) идва от кризисните моменти около петдесетата му годишнина.

Източник: Франсис Бейкън – Three Studies for Self-Portrait, 1979, триптих. Три версии на едно лице, което се деформира, източник: Metropolitan Museum

Това е времето, в което този швабски пуритан се учи да танцува фокстрот, ходи по маскени балове в Цюрих и слуша джаз. Романът е далеч по-радикален, отколкото го помни масовата култура. Централният му ход е в „Трактата за степния вълк“, който съобщава на Хари Халер, че цялата му драматична представа за две души, на човек и вълк, в едни гърди, е сантиментално опростяване и удобна лична митология. Тялото е едно, душите са стотици. Азът е сноп, репертоар и шахматна дъска с фигури, които могат да се подредят по безброй начини. Това е Ницше, разбира се, но е и будисткото аната, и юнгианската карта на комплексите, персоната и сянката. Забележително е колко точно съвпада с други текстове от същото десетилетие, в което Пирандело в „Един, никой и сто хиляди“ разглобява същия цялостен аз, а Музил пише за човека без качества. Двайсетте години на ХХ век са моментът, в който европейската литература едновременно установява, че вътре в човека няма едно цялостно и непроменливо нещо.

Оттук следва и най-неудобното заключение на романа. Ако азът е множествен, автентичността не може да бъде вярност към някакво ядро, защото ядро няма. Тя става умение да се удържа многообразието, без да се изпада в паника. Хесе назовава това умение с думата хумор. Мястото, където го показва най-добре, е сцената с радиото, когато Моцарт пуска на Хари изкривено предаване на концерт от Хендел. Моцарт обяснява, че точно така изглежда животът, божественото пристига винаги през лоша техника и шум. Често има някакъв неадекватен посредник и работата на човека е да чува музиката въпреки апарата. Написано е през 1927 г., в първите години на радиото в Германия. Днес го четем върху екрани и край стрийминг платформи, които сервират същия Моцарт между реклами и алгоритмични препоръки и то не е остаряло. През 1941 г. Хесе добавя бележка към швейцарското издание, в която се оплаква, че тази книга е разбирана погрешно повече от всички останали. Читателите се вкопчват в страданието и не забелязват безсмъртните, Моцарт, смеха и оздравяването. Оплакването е основателно и напълно безполезно. Авторът не притежава рецепцията си и не може да влияе на това как го разбират читателите.

Ако говорим за персоналната автентичност на самия Хесе, честната сметка има две колони. В едната са бягството от Маулброн, статията от 1914 г., върнатата награда, отказът да се яви в Стокхолм през 1946 г., десетките хиляди писма, на които отговаря собственоръчно през последните си години на непознати хора и упоритостта, с която пише на младежите, че не бива да го следват и че не търси ученици. В нея е и поведението му през трийсетте, когато остава рецензент в немските издания и съзнателно пише за Кафка и за други еврейски автори, докато не спрат да го публикуват, живее с Нинон Долбин, еврейка от Черновиц, и помага на емигранти в Монтаньола. В другата колона стои цената, платена от други хора. Мария Бернули завършва в клиника, докато мъжът ѝ пише за индивидуацията. Тримата му синове са раздадени по чужди семейства и приятели. Къщата в Монтаньола, в която се твори утопията на духа, е подарък от цюрихския меценат Ханс К. Бодмер. Мълчанието му през трийсетте е достатъчно двусмислено, за да го нападат едновременно нацистката преса като юдофил, емиграцията като конформист и Томас Ман, който му е приятел и защитник, също му го напомня.

Тази двойна колона е може би най-ценното, което Хесе ни оставя по темата.

Източник: Рене Магрит – Мистериите на хоризонта, 1955, източник: Wikipedia

Автентичността в неговия случай е реална и е субсидирана. Тя има спонсор, има домашен персонал и изоставени деца. Всяко самоосъществяване е и фактура, която някой друг плаща, и критиката, която подминава втората колона, превръща Хесе в успокоителна легенда, което, за съжаление, е точно онова, което той презира.

„Игра на стъклени перли“ (1943) е книгата, в която той сам подписва тази фактура.

Написана между 1932 и 1943 г., тоест докато Европа гори, тя описва Касталия.

Педагогическа провинция в далечното бъдеще, посветена на чиста интелектуална игра, която комбинира математика, музика и всички науки в съвършени съответствия. Романът е колкото възхвала, толкова и обвинителен акт. Играта не произвежда нищо ново, тя комбинира. Провинцията е издържана от общество, което почти не я забелязва, предисторията ѝ е „епохата на вестникарските литературни притурки“, векът на културното бърборене, кръстословиците, лекциите с анекдоти за знаменитости и на безкрайното производство на мнения. Няма по-точно описание на съвременния поток от съдържание, написано преди появата му. Йозеф Кнехт, чието име означава слуга, стига до най-високата длъжност, Магистер Луди, и подава оставкa, оттегля се, за да стане учител на едно-единствено момче, и умира в планинско езеро няколко дни по-късно. Ученикът му Якобус, моделиран по базелския историк на културата Якоб Буркхарт, го е научил на

Източник: Едуар Мане – Бал с маски в операта (Le Bal masqué à l’Opéra), 1873, източник: Wikipedia

историческо съзнание, нещо, което Касталия няма, тоест знанието, че духът живее в тяло, което може да бъде убито. Автентичността тук е конкретен служебен акт. Да се напусне институция, която е станала безупречна и безполезна.

Рецепцията на Хесе се движи на вълни, всяка от които го чете различно. Двайсетте години го правят глас на военното поколение, петдесетте в Западна Германия го изхвърлят, критици от ранга на Марсел Райх-Раницки го обявяват за сантиментален автор за тийнейджъри и към началото на шейсетте той е академично мъртъв в собствената си езикова територия. И точно тогава го прибира Америка. Колин Уилсън го поставя в „Аутсайдерът“ (1956) сред Ван Гог, Ницше и Нижински. Хенри Милър настоява за него пред американските си издатели. Тимъти Лиъри препоръчва „Сидхарта“ и „Степният вълк“ като подготовка за психеделично преживяване и чете Магическия театър буквално.

През 1967 г. една лосанджелиска група си взема името Steppenwolf и пее Born to Be Wild, а фронтменът ѝ Джон Кей се оказва немски бежанец, роден като Йоахим Крауледат.

Източник: Алфред Виеруш-Ковалски – Самотния вълк, ок. 1880, източник: Wikipedia

Магическият театър става нощен клуб, „птицата се бори да излезе от яйцето“ става лозунг за плакати. През седемдесетте Германия внася обратно собствения си автор през Калифорния и се смущава от опаковката. През деветдесетте и двехилядните идва четвъртата вълна, когато „Игра на стъклени перли“ е обявена за пророческа по отношение на интернет, хипертекста и Уикипедия. Днес, когато системи за изкуствен интелект правят точно такова безкрайно комбиниране на цялото налично културно наследство без нито един нов факт в него, романът чете съвременността си по-добре, отколкото съвременността чете романа. Липсва само Кнехт, тоест липсва фигурата, която в определен момент подава оставка.

За съвременния свят Хесе е неудобен по един много специфичен начин. Ние живеем в икономика, в която автентичността е почти измерима, колкото и да е абсурдно това. Тя е това, което личните марки продават, платформите възнаграждават и че даже и работодателят изисква под формулировката служителите да бъдат себе си, но, разбира се, в рамките на нашите ценности и с цел постигане на маржове и печалба. Хесе разглобява точно тази конструкция. Щом вътре има сто души, да бъдеш себе си, е безсмислена инструкция. Автентичен е онзи, който издържа собствената си множественост и ѝ се смее.

Любопитното е, че психотерапията стига дотам по свой път. Работата с вътрешния опит, която днес е рутинна практика, е буквално операционализиран трактат за степния вълк.

В България думата има допълнителен обертон, който прави всичко това почти комично.

Източник: Херман Хесе, заснет пред къщата му в Монтаньола, Швейцария, източник: Мартин Хесе / © Martin Hesse Erben / Getty Images

Тук автентичен е официална жанрова категория, автентичен фолклор, да речем, за разлика от обработения, тоест сертификат, който се издава от институция. Оттам до „автентична българска механа“ разстоянието е минимално. Автентичността у нас е нещо, което се доказва пред комисия и се използва в маркетинга, което е сигурен признак, че сме я загубили някъде по пътя. Самият Хесе стои по нашите книжарници между йогата и самопомощта, „Сидхарта“ е подаръчна книга за завършване на гимназия и редът за яйцето и птицата обикаля социалните мрежи, откъснат от контекста, в който означава, че разрушаването на един свят боли. И има още едно много местно четене. Касталия е всяка субсидирана културна институция, която играе безупречно своята игра пред все по-малко автентични и свободно зрители и все по-рядко се пита кой я издържа и защо. Въпросът на Кнехт кога службата към абстракцията трябва да отстъпи пред службата към един конкретен човек е приложим към театър, издателство, университет и министерство с еднаква сила и почти никога не се задава на глас.

С какво тогава Хесе е наистина важен днес? С две неща, които са по-скоро сурови, отколкото утешителни. Първото е, че вътре в човека няма само едно-единствено нещо, което да се открие, както и че всяка култура, която обещава да върне някого при истинското му аз, продава стока или услуга на много висока цена с цел пладнешки обир. Второто е, че истинската цена за нечие самоосъществяване се плаща от някого и почти никога от самия него. Хесе е рядък случай на писател, чието творчество формулира първото, докато биографията му документира второто с болезнена точност. Между двете остава онова, което той нарича хумор и което всъщност е форма на честност и трезвост, способността да удържаш едновременно високото и вулгарното, Моцарт и повредения приемник, без да избираш едното пред другото и без преструвка, че не се чува грозното пращене.