„Важно е да се разпространява объркване, не да се премахва.“
Салвадор Дали
И сега какво трябва да гледам къде е „Комедиантът“ аха ясно ето го но това е банан банан с тиксо банан с тиксо на стена мога ли да го изям не мога добре но ако мога това ще ме направи ли част от изкуството или то от мен… а това какво е акула разбирам акула ама каква акула като пише чакай ето чета го тук гласи че това е „Физическата невъзможност на смъртта в съзнанието на живия“ интересно ама защо е в стъкло акулата да не би да ме пази от нея хапе ли какво искаш ти сега за какъв „Ритъм 0“ ми говориш моля я пак как така каквото си искам да правя с тялото ти на масата да гледам ли предмет да си избера ами добре ножът май ми приляга ако те намушкам сега мога ли да си го запазя после?
Провокацията е като водата. Заема всякакви форми. Писмена или вербална! Материална или нематериална, тиха или ШУМНА, нейната цел е да прикове внимание и да предизвика реакция. Но това невинаги означава, че публиката разбира какво иска да каже провокаторът.
Поне на първо време. А историята показва, че именно изкуството е сферата, изстрадала най-много от криворазбраната провокация, довела по-късно обаче до промяна в перспективата на човека за света. Показването на младо голо мъжко тяло е радикално. Докато не е. Днес „Давид“ (1440), шедьовър на италианския скулптор Микеланджело и един от символите на Ренесанса, е чувствено изображение на младостта и голотата. Излагането на писоар в галерия е вбесяващо. Докато не е. Днес „Фонтан“ (1917), дело на френския художник и скулптор Марсел Дюшан, е бунт срещу нормите в класическото изкуство и една от първите творби от движението дадаизъм.
Шокът винаги е бил предпоставка за диалог на човек с човек, където единият провокира другия да мисли различно. Дали ще е чрез „Момиче с балон“ (2018), саморазкъсала се картина по време на търг, ироничен протест на британеца Банкси срещу комерсиализацията в изкуството, или дори чрез интерактивната изложба „Планети“ (2023) от японското студио „ТиймЛаб“, вплитаща технология, красота и възприятие, посланието е едно. Виж се отстрани.
Артистът винаги мисли няколко хода напред. Въпросът не е в това да бъде спрян, а в това какво да прави публиката със себе си, когато ѝ се каже „мат“. Провокацията в изкуството – не как, защo!
Източник: „Комедиантът“ на Маурицио Кателан бе продаден за 6
Би могло, но не може
В изкуството, както и навсякъде другаде, правила си има. В класическата епоха те са в пропорциите на скулптурите, в перспективата на картините, в техниката на иконописта. Съществуват, за да избират красотата пред гротеската, така че човешкото същество да бъде представено в своята най-добра светлина. Защото когато артистът служи на консуматора, консуматорът се вижда такъв, какъвто не е.
Научи правилата като професионалист, за да ги нарушиш като артист, описва идеологията на съвременното изкуство испанският художник Пабло Пикасо. В тази епоха правилата са в упадъка на традиционните художествени медиуми, в разрухата на конвенциите, служили за ориентир, във всяването на хаос в творческия акт. Съществуват, за да откриват красотата в гротеската, така че човекът да бъде представян и в своята не толкова добра светлина. Защото когато консуматорът служи на артиста, артистът го вижда такъв, какъвто е.
И ето го кръговрата кой – кого. Съвременното изкуство, макар и на пръв поглед хаотично, цели да разграничи идеологията си от тази на класическото чрез смяна на ролите в определянето на норми. Докато преди творчеството, управлявано от желанието на избрана публика, е било благосклонно към света, възпявайки го по удобен и общоприет за малцинството начин, днес то е подвластно на волята на неговия създател и е достъпно за мнозинството. А резултатът от осмиването, критикуването и потъпкването на социални кодове, йерархии и идеи по дълбоко личен начин невинаги води до естетично издържано произведение на изкуството. Или, както казва холандският писател Берт Схирбек: В наше време красотата е изгорила лицето си.
Тоалетната хартия под стъклен похлупак, разопакованите и изплюти бонбони на земята, суровото животинско месо, висящо от тавана, разлагащите се останки от храна по масата ще си останат просто едно кощунство, ако артистът не установи правила на представяне, които да служат за медиатор между структурата на произведението и неговите значения. Същото се отнася и за случаите, в които творбата е нематериална. Идеите сами по себе си могат да бъдат произведения на изкуството, казва американският артист Сол Ле Уит.
И все пак, еднакво важно с това какви са е как биват представяни. Ако картините на немския художник и скулптор Георг Базелиц не се окачват наобратно, то посланието им, че формата е равноправна на съдържанието, се губи. Ако платната на британската художничка Фиона Банер не се показват с лицевата им част, обърната към стената, то идеята скритото да казва повече от откритото не става ясна. Ако боята от произведенията на японския артист Сабуро Мураками не се лющи сама с времето, то концепцията за смъртността в изкуството вече не съществува.
Когато всичко е на мястото си, в правилното време и пространство, тогава започва истинското изпитание за съвременния артист – да провокира реакция у своята публика. А тя е непредвидима като човешката психика. Но всяко възклицание на възхищение или отвращение от това Как смееш? е по-осмисляща труда реакция от мълчанието на пасивната неангажираност. Защото изкуството вече не търси толкова да утеши, колкото умишлено да въвлече другия в открит конфликт и да предизвика реакция, която морално го дискредитира и разобличава, особено в очите на трети лица (Рейнер Пари, немски социолог).
Източник: „Фонтан“ на Марсел Дюшан (1917)
Ами ако посмея?
Така се ражда провокацията. Умение, което се развива, тя е повече възпитание, по-малко природа. Един се учи как да предизвиква спор, за да си отвори очите друг. Добрият провокатор поставя под въпрос индивидуалната позиция, карайки човека да се запита кой е всъщност.
Движението дада, родено от хаоса на Първата световна война, използва абсурда и ирационалността като инструменти за оспорване на обществените норми и самата концепция за изкуство. Марсел Дюшан, фундаментална личност в дадаизма и един от основоположниците на концептуалното изкуство, провокира в началото на 20. век с представянето на предмети като лопата за сняг за свои собствени произведения. Така за пръв път се повдига въпросът художествено творчество ли е продукт, който не включва квалифицираната обработка на артиста.
Американският скулптор Карл Андре от своя страна продължава същата провокация със своите минималистични скулптури, една от които – „Еквивалент VIII“ (1966), правоъгълник, изграден от 120 тухли – се продава през 1972 г. на британската галерия „Тейт“ за 6000 паунда. И до днес мнозина ентусиасти на изкуството все още се опитват да вникнат в смисъла от високата стойност на описаната в медиите тогава „купчина тухли“.
Вбесяващ навремето или не, в перспектива тухленият казус се оказва един от по-предпочитаните от обществото. Защото с напредването на годините смелостта на артиста нараства, а границите на приемливото се размиват все повече. Британецът Рик Гибсън например стига дотам да направи обеци от два дехидратирани човешки ембриона, да ги закачи на главата на женски манекен и да нарече зверството „бижута“. Обеците са изложени в галерия „Младият непознат“ в Лондон през 1987 г. и малко след това са иззети от полицията. Гибсън е изключен от университета и осъден за нарушаване на общественото благоприличие.
Сравнително по-естетически издържано, но все пак радикално е делото на британския художник Маркъс Харви. През 1995 г. той рисува „Майра“ – гигантски портрет на Майра Хиндли, осъдена на две доживотни присъди за убийства на деца. Картината е изградена от стотици отпечатъци на детски длани, които оформят лика на престъпницата. Когато две години по-късно творбата става част от изложбата „Сензация“ на младите британски художници в Кралската академия, настъпва бунт. Бурни протести както на родителите на жертвите, така и на самата Хиндли се опитват да премахнат картината от залата. Без успех. Три месеца по-късно, когато изложбата, събрала 300 000 посетители, приключва, портретът е свален от стената.
Но нито едно художествено изображение, приковано за повърхност, не е способно да породи шока от живото такова. Пърформънс арт, или изкуството на живото действие, е може би единствената сфера, където съвременният артист свободно изследва дебрите на човешкото у себе си до непристойна, дори нецензурна крайност.
Така може да се определи пърформансът на италианеца Вито Акончи през 1972 г. – „Семенно легло“. Скрит под рампа в нюйоркската галерия „Сонабенд“, Акончи мастурбира в продължение на осем часа, като звуците от акта отекват в залата чрез високоговорители, а публиката, макар и да не го вижда, е принудена да го слуша. Подобно радикално действие се приема за бунт както срещу представата за приличие в обществото, така и срещу дискомфорта на човек от собственото му тяло.
Далеч по-малко за собствено удоволствие, година по-късно сръбкинята Марина Абрамович поставя началото на своята серия от социални експерименти в Белград. С „Ритъм 0“ (1974) тя разголва най-тъмната страна на човешкото желание, която често остава заровена дълбоко в психиката. В продължение на шест часа Абрамович стои неподвижна пред публиката, оставяйки на маса 72 предмета – от пера, рози и грозде до ножове, бръсначи и зареден пистолет с един куршум. „Аз съм обект“, пише на лист до нея. Първоначално тълпата е благосклонна и използва безобидната част от масата, но с течение на времето милосърдието изчезва: дрехите биват разкъсани, кожата – порязана, а един от присъстващите дори опира пистолет в главата ѝ. Когато и последният час изтича и жената отново „оживява“, публиката се разотива мигновено, ужасена от случилото се. Отговорност – непоета.
Но Абрамович излага на показ и доброто. С „Артистът е тук“ (2010) тя сблъсква хиляди посетители очи в очи с най-крехките им, най-лични и най-уязвими емоции. В продължение на три месеца, по седем часа на ден, сръбкинята стои неподвижна на стол срещу друг празен такъв, в който всеки желаещ може да се настани. Оказва се, че дори безмълвно, достатъчно е присъствието на един-единствен човек насреща ни, за да отключим част от душата, която не сме знаели, че съществува.
Пърформънсът може да разтърсва и конфронтира зрителя, но е способен и на чиста, емоционална и интимна връзка с него. А някъде там, между провокацията на артиста и неговото съучастие, стои интерактивното изкуство.
Източник: Марина Абрамович по време на „Ритъм 0“ (1974)
А сега какво да правя?
Отново всичко е въпрос на достъпност. С навлизането в дигиталната ера на света му остава все по-малко време да се фокусира върху каквото и да е, различно от екран. Съвременният човек може и да е свикнал да се доближава свободно до почти всяко произведение на изкуството и да го счита за даденост, но определено се ласкае повече, когато му е позволено да стане и част от него. Случва се външната намеса дори да обогати творбата.
Но появата на интерактивното изкуство датира много отпреди технологиите. В Древна Гърция, V век пр.н.е, художникът Зевксис е толкова омаян от реализма на нарисуваната от гърка Парасий завеса, че се опитва да я дръпне от картината. И така човекът става част от творбата, без да има нужда от технологията. Защото тази сфера на изкуството зависи повече от предоставените ситуации, а не толкова от метода им на показване.
Въпреки това през 70-те години на миналия век артистите започват да експериментират активно с аудио и видео. В „ТВ Буда“ (1974) корейският пионер на видеоарта Нам Джун Пайк поставя бронзова статуя на Буда срещу телевизор, който излъчва нейното изображение в реално време. Съзерцание и саморефлексия.
Днес, макар технологията и изкуството вече често да вървят ръка за ръка, редица музеи остават скептични и стоят настрана, определяйки метаморфозата като забавление, а не като творба с истинска стойност. Но колективи като японското студио „ТиймЛаб“ опровергават тази представа. Съставен от 600 технолози художници, екипът създава дигитални среди, които черпят вдъхновение от естествения свят и събират милиони посетители на всяка изложба. В инсталацията на студиото „Преследват се врани, а на преследващите врани им е писано да бъдат преследвани също в пространството“ човек се озовава сред ято виртуални врани, които реагират на всяко негово движение. Тяхната работа провокира посетителите да надхвърлят пасивното наблюдение и да бъдат активни герои в децентрирани истории, споделя Карин Оуен – куратор в Музея на азиатското изкуство в Сан Франциско.
…….
И какво сега, значи добре разбрах тоест гонят ме враните ама и аз ги гоня гоня себе си през враните и те се гонят през мен да така защото всичко е взаимосвързано и циклично… ясно значи и онова с тухлите там всъщност няма тухли тоест има ама са като метафора за представата на човека че смисълът е в предмета а не в контекста на неговото представяне… така момент един вид като я гледам наобратно картината наопаки като е това си е точно знак да си променя собствената перспектива за външния свят… ама какви са тези обеци от хора там вече не знам то направо е грозно или не всъщност и душата на човека понякога е гротескна и това което създава е нейното огледално отражение?
Шах и мат.
Източник: Служител на галерия „Тейт“ наблюдава работата на американския скулптор Карл Андре по време на първото им публично представяне
