Преди време една моя приятелка ни попита дали се сещаме за дума антоним на будител. „Че защо ти е?“, възкликнах аз. „Защото е важно да я назовем. Повече от всякога трябва да назовем случващото се и да му придадем форма. Защото ни успиват по безподобен начин“, настойчиво отвърна тя.
Замислих се: имаме дума като усилвател за „нещо, което усилва (звука)“, така че на този принцип може би е време да изковем и успивател за „човек, който успива другите“ в противовес на будител: „човек, който прекъсва нечий сън“. Казваме „приспивателно лекарство“, ала нямаме навика да говорим за „приспивателен човек“. Имаме „сънотворни таблетки“, но може би е време да вкараме и понятието „сънотворци“ за силите, които приспиват обществеността? Очевидно е, че държавата се разпада на всички нива пред погледите ни, подобно на изгнил плет, който е готов да рухне при най-малкия порив на вятъра. Грабежите на държавно ниво вече не са грабежи, а плячкосване, напомнящо най-смутните кърджалийски времена. Бездействието и безразличието на институциите са стигнали нечовешки измерения, в които стойността на човешкия живот клони към нулата, а правораздаващите органи отдавна не защитават гражданите си и са се превърнали в престъпна шайки по модела на някогашните рекетьорски групировки. Ние знаем и виждаме всичко това, ала спим. Или се оставяме да ни успиват. Успиват ни по всевъзможни начини. С празни приказки, с подменящи реалността телевизионни кадри и предавания. Успиват ни с нихилизъм и внушения в неефективността на протестното движение. Успиват ни с вярата ни в успеха от влизането в еврозоната (сякаш този успех сам по себе си е панацея срещу корупцията). Успиват ни със заблуждаваща свръхинформация. С разводняване на всеки въпрос. Това, което се нарича зашумяване или създаване на излишен шум.
Светът стана ужасно шумно място. Шумно откъм врясъци и стимули. Нервите ни биват изкуствено привиквани да искат повече зрелищна храна, повече екшън, голота, кръвопролития, насилие, изкуствено набавяни хормонални химикали. Врязани в автобуси коли, врязани в тълпи бъгита, врязани в тела ножове, врязани в домовете скандали, врязани в устата обиди, с които са претъпкани не само новините. Претъпкани са до козирката умовете ни. Едни преливащи люлински контейнери за смет. Не само че очакваме новият ден да започне с нови зрелища и скандали. Дори тайно се надяваме те да внесат някакъв извратен трепет, за да има какво да обсъждаме оживено в социалните мрежи, докато ние от граждани бавно деградираме до воайори на чуждото страдание, до пасивни сеирджии и кинокоментатори.
Апропо, сещам се какво е направил персийският шах Кир, когато превзел царството на Крез. Веднага потърсил начин как да държи новозавзетите земи в подчинение, без да поддържа постоянна армия в градовете. Хрумнало му да построи бордеи и кръчми, да уреди публични игри и да издаде заповед, с която да насърчи поданиците да вземат масово участие в тях. От този момент нямало повече нужда да вади своя меч. Нещастниците дори не разбрали, че били предали свободата си. Доброволно. Отдали се на игри и забавления и забравили, че са под чужда власт. Дотам, че на латински дали името, с което станали известни пред света – лидийци. Lydi от латинското ludi (игри). Така градовете на лидийците станали пансион на зависимите, слабите и подчинените.
Източник: „Римляните на упадъка“ (1847г.) – картина Томас Кутюр
И ние сме станали лидийци. Упоени с хазарт и развлечения.
Дори в корена на думата развлечение се съдържа идеята за влека, за отвличане на вниманието. Влека впрочем е в основата на думата за вълк, препращайки към неговата крадлива природа.
Станали сме плячка в лапите на глутница вълци.
Успиват ни! Успиват ни всячески! И е време да се събудим, преди да бъдем смлени във вълчия стомах! Време е да извадим отново будилниците. Както през 97-а.
Спомням си, че бях на 13 години, когато баща ми и майка ми ме кръстиха в демократичната вяра. Бяхме навлекли пижами върху дебелите зимни дрехи и „дзънкахме“ с будилниците наред с хилядите студенти, маршируващи по площадите. Никога няма да забравя чувството, еуфорията. Усещането за заедност, за непобедимост. Усещането за сила. Това чувство, че държиш факел в ръце и че с този огън можеш да поправяш, да лекуваш, да създаваш порядък, да осветляваш и пропъждаш нечестивото и мракобесното. Бяхме будилници за другите. Чувствахме се будители! Има някаква мощ в тази дума – кратка, ясна и в същото време казваща всичко. Човек, който буди или пробужда останалите.
Будител, будност, ранобудност! Много обичам тези толкова български думи, които нямат точен еквивалент в множество европейски езици. Ако разгърнем речниците, там най-често ще открием описателните leader of the Bulgarian national movement during the Renaissance или revivalist intellectual, а Google Translator, както може да се досетите, не прави разлика между будител и alarm clock.
Обичам да се ровя в смисловия пласт на думите и затова отварям етимологичните речници. Откривам, че произлиза от старобългарското възбудити и че се среща в едни от най-ранните български ръкописни книги от X – XI век. Навлиза в болшинството славянски езици със значението „прекъсвам нечий сън; разбуждам“. Будя е етимологично свързано с бдя, т.е. „стоя буден“ (бъдѣти на старобългарски), и производните „бдителен“ и „бдение“. Едно добро напомняне е, че Бъдни вечер идва от глагола бдя, а не от бъда в смисъл на бъден, бъдещ. Това е вечерта на бдението в очакване на Рождеството. От същия корен е и снабдявам с изначално значение „запазя, прибера, спася“. Будя е етимологично свързан и с друг старобългарски глагол със значение „гледам, пазя, охранявам“ – блюсти. Оттук идва изразът „блюстител на реда“ (пазител или човек, който бди за спазването на закона). От същата отгласна степен са се оформили думи като „наблюдавам“, „съблюдавам“. Моята източна природа не ми позволява да не направя една крачка встрани от славянската група езици и да не потърся този индоевропейски корен (*bheudh) и в литовското báudyti, „насърчавам“, персийското bidâr (بیدار), санскритското бодхати (बोधति), откъдето произлиза името на Буда или Пробуденият.
Време е за будилниците и за това да въплътим в себе си всички проявления на думата будител. А това означава да бъдем будни и бодри като Буди, да наблюдаваме и съблюдаваме реда, законността и демокрацията. Да бдим в тъмнината и да снабдяваме светлина, с която да вдъхновяваме и насърчаваме доброто. Да се будим рано и да будим успалите се.
Време е за будилниците. Но този път будилници в едната ръка – и не знаменца и картончета в другата. Другата трябва да е заключена в юмрук и да е стиснала онзи дух, онази решимост и непоколебимост, с която излязохме през 1997 г. С настървението, с което излиза посред зима един доведен до просешка тояга човек. Ей така трябва да сме и сега. Сега стомасите ни са сити и затова сме успани. Но всъщност сме по-гладни от всякога.
Далеч по-страшен от празния стомах е нравственият и морален глад и нищета на цяло едно общество. Липсата на правилност, ред и законност ни изяжда и убива същностно всеки божи ден. И стъпка по стъпка ни опразва и обездушава.
Време е за ставане и за пробуждане. Пожелавам си да се събудим и да излезем гладни по улиците с будилници в ръце. Гладни за законност, нормалност и морал. Гладни за свобода отвъд слободията.
Време е за пробуждане. Успиването на едно общество неусетно прелива в мъртвешки сън.
Снимка – Етюд-и-те на София – Иван Шишиев
