През 1956 г., годината, в която у нас се провежда Априлският пленум, Джон Маккарти дефинира понятието изкуствен интелект. След което, заедно с Алън Нюел, Саймън Хърбърт и Марвин Мински, създава малък академичен кръг, организира Дартмутската конференция и бъдещето започва…
Година по-късно Франк Розенблат разработва първата невронна мрежа – Perception, а през 1973 г. се появява и първата творческа програма за генериране на художествени изображения – AARON. Предлага я художникът Харолд Коен с обещанието, че машината ще рисува картини на Пикасо, които гениалният художник нито ще може да отхвърли като чужди, нито ще може да приеме за свои. За добро или лошо, малко преди провеждането на експеримента по „разпознаването“, 91-годишният Пабло Пикасо умира на 3 април 1973 г. Оттогава е минал половин век и светът необратимо се е променил. Междувременно в средата на 80-те Дейвид Румелхарт прави първите „меки изчисления“, а в средата на 90-те Гари Каспаров губи от „дълбоката мисъл“ на Deep Blue. През 2018 г. в „Кристис“ е продаден на търг „Портрет на Едмънд Белъми“ – картина, рисувана от ИИ. Днес вече никой не отрича, че в областта на коя да е формална система машината се справя далеч по-добре от човека. Въпросът е доколко изкуството е формална система? И съответно, ако ИИ може да пише Бахови фуги по-добре от Бах и да рисува Рембрандови портрети не по-зле от самия Рембранд, дали това е изкуство?
Защото художествената творба, подобно на всяка вещ, има своята механика, но не е (и не бива да бъде) мислена като механичен сбор на елементи, тъй както човешкият мозък не е съвкупност от аминокиселини. Затова от факта, че един роман може да бъде изучен свръхдетайлно, след което да бъде демонтиран и отново изграден, не следва нищо. Дори да бъде така „тунингован“, че някои от „фабричните“ му дефекти да бъдат отстранени, дори да се превърне в съвършено нов модел, който да е далеч по-качествен от базисния образец, това ще е толкова изкуство, колкото виното, направено от нули и от единици, ще е вино. Разбира се (ако приемем метафората за виното като релевантна), спорно е доколко един жив биологичен продукт може да се разглежда като произведение на изкуството, но нали онова, което търсим в творбата, е именно Животът?
Не търсим ли същия онзи живот, който ни се изплъзва между пръстите и който искаме да споделим на тези, които обичаме? Ако е така, явно с ИИ винаги ще изхождаме от различни предпоставки и винаги ще стигаме до различни изводи. Защото никоя система не е изцяло формална. От тази гледна точка е някак естествено питането: ако ИИ може да играе на шах по-добре от Магнус Карлсен, то ще може ли да напише „Ана Каренина“ по-добре от Толстой?
Ще може ли да разбере що е грях и какво точно се е объркало в дома на Облонски? Ще разбере ли защо Ана обича Вронски и защо не може да бъде щастлива с него? Ако ИИ разполага с непрекъснато актуализираща се база данни, вероятно отговорът ще е положителен. Навярно ще е добре мотивиран и ще издържи теста на Тюринг. И ние ще останем с впечатлението, че ИИ познава логиката на човешките взаимоотношения по-добре от самите хора. По същия начин, по който хората знаят за плътността на камъните повече от камъните. С уговорката, че камъните не могат да избират траекторията, по която се движат, а хората могат. И че никоя база данни не може да предпостави избора на Ана Каренина. Платон ще нарече възможността за този избор „орме“1 (ορμη, „Филеб“, 34е – 35d), св. Максим Изповедник – „гномическа воля“, а Достоевски (в „Записки от подземието“) – право на каприз. Като че ли трудностите на машинното мислене ще дойдат именно оттам. С две думи: поставим ли го в ситуация, в която няма ясни и точни правила, ще се обърка; ще се обърка като пате в кълчища. Или като Буридановото магаре. А може би още повече…
Снимка: „Етюд-и-те на София“. Фотограф: Иван Шишиев
Защото, ако ИИ познава разговора на св. Антоний със Савската царица, несъмнено ще може да го възпроизведе (или продължи) далеч по-изящно от Флобер, но дали ще е по силите му да проумее що значи изкушение и защо Савската царица е алюзия за дявола? По аналогия с тази трудност ще се появят трудностите при осмислянето на Балзаковите сюжети, особено тези, които са посветени на финансовите драми и на култа към парите.
Уж парите са всеобщ еквивалент на Благото и точно поради тази причина се превръщат в идол, уж Мамонът е нещо лошо и героите на Балзак го знаят, но нали трябва да се събират бели пари за черни дни и работата съвсем не е толкова проста. Кога пестеливостта се превръща в алчност? Кога любовта става обсебваща страст? Или амбицията – болест? Защо бащата на Йожени Гранде не е направил нищо лошо, а е лош човек? Определено не е лесно с Балзак и с Флобер. Но с кого е лесно? С Борхес? Що за утеха е тази, която той дава на някой си поет от антологията: Но ти си късметлия, брате. В екстаз, при залеза, когато нито вечер, нито нощ е, гласа на Теокиритовия славей слушаш.
Що за нелепа утеха е тази – да слушаш гласа на отдавна притихнал славей… и то славей, който по всяка вероятност никога не е съществувал? Сякаш всички тези (плюс безброй други) предизвикателства ще бъдат за ИИ задача с неправилно поставено условие. Защото попиташ ли го какво би станало, ако едно всепомитащо гюле се срещне с един непоклатим стълб той би определил подобно питане като грешка, би казал, че въпросът е неправилно зададен, и едва ли би проумял, че именно от такива неправилности се ражда не само изкуството, но и Животът. И тук ще е голямата разлика в ума, който побеждава Карлсен на шах, и ума, който разбира поезията на Борхес. Единият ще знае, че позиция на цар и кон срещу цар и офицер е мъртво реми и че никоя теория (както и никоя практика) не може да докаже противното, а другият ще види в „мъртвото реми“ алегория за Троянската война и за това как конят на ахейците може да победи „офицерите“ на непобедимите троянци. Ще знае още, че испанската дума за „кон“ отзвучава в думата „кабала“ и че онова, което ние, българите, наричаме „движение по буква Г“, се родее с графиката на библейската буква алеф и че няма как това да не е още един аргумент в полза на невъзможната победа. В играта на шах ИИ би изчислил, че Борхес е не само съвършено излишен, но и дори вреден. Ще е категоричен, че поетическите фантасмагории нямат нищо общо с шаха; и че редуването на ходовете няма нищо общо с Омаровата притча4 и с редуването на бели дни и на черни нощи.
Снимка: „Етюд-и-те на София“. Фотограф: Иван Шишиев
На което аржентинският поет би отвърнал, че в играта на литература ИИ е още по-излишен. „Два свята, единият е излишен“, патетично ще възкликне момчето от Ючбунар. И може би ще бъде право. Защото – подобно на огледалата – талантите на изкуствения интелект имат силата да заглаждат ръбовете. Но да ги създават, ще им е трудно. Безкрайно трудно! Особено ако в ръбовете има дух и истина. Но може би проблемът не е в компютъра. Вероятно е в мен. Защото искам от изкуството да е нещо повече от изкуство. Ала какво да се прави, нали и Лев Николаевич Толстой е имал същия проблем… При все че, ако стъпваме в стъпките на Флобер, би трябвало да признаем, че от изкуството е добре да искаме да е само и единствено изкуство. Нека е изкусно. Нека е вкусно. Нека обърква.
И объркването да напомня за изгубване в непознат град. За да може подобно изгубване да ни помага да откриваме не само градовете, но и приятелите, и историите. Защото в един свят, в който всичко е smart, явно не е чак толкова ценно да имаш GPS-навигация и да намериш най-прекия път от точка А до точка Б. Да, ако човек иска да стигне бързо до Лувъра, оптимизирайки разходите си, ако иска възможно най-точния и най-актуалния каталог на картините в музея, ИИ е незаменим. Но искаме ли да знаем какво прави циганката от Салманово пред „Мислителя“ на Роден, ще са ни далеч по-важни сетивата (и интуициите) на естествения интелект.
Допускам, че в най-скоро време ще бъде завършена перихорозета5 на човешкото и машинното мислене. ИИ ще може да се учи от грешките си и ако разбере, че трябва да наблюдава не само картините, но и хората зад тях, ще го направи. Ще знае всичко за джебчиите и ще може да предвиди действията им. Ала смяната на фокуса ще му е трудна. Кога и как в разказа за Огюст Роден ще трябва да се появи саламандърът, който живее в огъня? И що за огън гори върху главата на онази циганка, която иска да се откупи от брака си, защото не обича човека, на когото баща ѝ я е продал…Няма съмнение, че този тип антисмарт (нека ги наречем така) асоциации все някога ще бъде усвоен. Ще бъде разработен алгоритъм за това. Щом преди сто години Владимир Проп е открил алгоритъма на вълшебната приказка, явно ще може да се намери алгоритъм не само за това как се прави магически реализъм, но и за решаването на всички сюжетни уравнения.
И – иска ли питане – романът, конструиран от ИИ, ще намери своята реализация. Ще има своята публика (особено в жанровете на приключенския, на любовния, на криминалния и на доку-ментално-биографичния роман), но ще е нещо като outlet изкуство… пак оригинално, но малко поостаряло, малко демоде и не съвсем истинско. Някой би възразил, че (в най-скоро време) ИИ ще има потенциал да се справи и с този проблем. Аутлетмоделите вероятно ще изглеждат по-нови и по-класически от образците, на които подражават. Ще се появи литературно чийтърство (cheater – „мошеник“) и литературният анализ ще трябва да се научи да разпознава истинския от фалшивия роман. Засега това е лесно и самият аз бих могъл да се похваля, че съм открил два „мошенически“ романа. Единият е на Франческо Фратини – „Атон“, а другият е на Джери Тонер – „Една разходка из Римската империя“. Предполагам, че това са своеобразни прощъпалници на ИИ, че подобни романи са повече експерименти, отколкото автономни художествени творби. Но така или иначе Системата работи! В дигиталния ѝ ум вече са и моите текстове. Знаейки какви са ми забележките, тя ще се „поправи“ и вече ще чийтва далеч по-умело. В следващата ми среща с роман, писан от ИИ, ще ми е невъзможно да разпозная „измамата“.
Но ще знам, че умът на машината е като силата на митичния Антей – съществува само когато гигантът е здраво стъпил на земята. Повдигнеш ли го дори с милиметър, там, където – безплътни като въздуха – са мечти и фантазии, копнежи и очаквания… там ще е безпомощен. И смъртният Херакъл още дълго време, почти цяла вечност, ще е непобедим… Което донякъде е парадокс. Като всяко Изкуство…
