Източник: Мирон – „Дискобол“ (ок. 450 г. пр.н.е.)

Еротиката е утвърждаване на живота чак до смъртта.

Жорж Батай

Поглед, дъх, извивка. Желание. Кожа. Наслада. Удоволствието – свободно и достъпно днес, в миналото е забранена мисъл и срамен порив. Голото тяло – табу, а страстта – позор. Много е трудно да си представим изтезанието, което причинява забраненият копнеж – агонията на възбудената плът, която търпи въздържание, и лудостта на ума, обсебен от неистово желание. Трудно е, защото днес можем да реализираме фантазиите си още преди да са се оформили. Право на удоволствие има всеки, а самото удоволствие е навсякъде.

Насладата и нейната котешка разходка от разврата в зората на империите, през черната дупка за всичко плътско по време на Средновековието, до раждането на еротиката като форма на любов, страстта като инструмент на удоволствието, а голото тяло – като символ на индивидуалността и свободата…

Сексуалната революция е историческият момент, който сваля дрехите на стерилните норми. Но противно на масовите убеждения – сексуалното освобождение не е началото, а краят на бунта срещу традиционните ограничения и мисленето за отношения, любов и удоволствие. Бунт, който приключва с успех през 60-те години, но започва десетилетия по-рано. Изкуството дава първия сигнал за тревога, а артистите първи улавят пулса на истината и проправят път за промяна. Киното, живописта, литературата и скулптурите от онова време са съхранили болезнените желания на човека, като с не по-малка сила именно на него са дали кураж да признае естетиката на похотта и да защити копнежите на плътта.

Идеята, че човешкото тяло е красиво и достойно за наслада и показ, намира една от първите си прояви във визуалните изкуства – скулптура и живопис.

Източник: „Фрина пред Ареопага“ (1861 г.) – Жан-Леон Жером.

Атлетите от Антична Гърция

С развитието на цивилизациите образът на голото тяло се превръща в инструмент, чрез който човекът се опитва да разгадае тайните на душата през видимата красота на плътта. В Антична Гърция това търсене достига своя зенит в идеала за божественото преплитане между физическата красота и моралното достойнство. Този идеал се проявява в най-чистата си форма в едно конкретно средище за древните.

Представете си как средиземноморското слънце напича тренировъчна площадка, посипана с фин бял пясък. Въздухът е наситен със соления дъх на потта, аромата на маслиново олио и горчивия привкус на прах. Ритмичните звуци на флейта отмерват босите стъпки на бегачите. В сянката на портиците са насядали съсредоточени мъже, вслушани в своите учители. Говори се за „арете“ – природата на добродетелите. Техните сияйни бронзови тела, промазани със зехтин и пясък, очертават атлетичната мускулатура на младата плът. Намираме се в гимназията – средището, в което пълнолетните мъже излагат голотата си по време на тренировка или състезание, отдавайки я в акт на почит към боговете. Тук хармонията на плътта е външно доказателство за вътрешно благородство и основно вдъхновение за гениите на скулптурното изкуство.

Редица творци посещават гимназиите, за да изучават и анализират телата на атлетите. Това изследване на човешката анатомия по време на движение ще доведе до революцията, която завинаги променя начина, по който изобразяваме човешката фигура. От прецизното длето на Поликлет ще се роди „Дорифор“ (Копиеносеца), който ще въплъти самата философия за моралната устойчивост. В същото време Мирон ще сътвори скулптурата „Дискобол“, която за първи път ще улови миг на движение, застинал в мрамора. Тези творби ще се превърнат в еталон за редица художници през вековете, но не защото предават дословно природата на плътта, а защото я облагородяват, подчертавайки духовните качества на моделите. Скулптурите от това време са идеализация на човешкото, извисено от добродетелите и сакралната пропорция. В контраст с динамиката на позите, лицата на атлетите ще останат безизразни, за да запечатат завинаги гръцкия етичен идеал за самообладанието. 

„Венера Урбинска“ – богинята в спалнята

В епохата на Ренесанса, когато фокусът на изкуството се измества от поучителната религиозност към човека, венецианският майстор на живописта Тициан извършва ключов преврат с шедьовъра си „Венера Урбинска“. Нежната гола фигура на богинята на любовта, изкуствата и удоволствията бива поместена в достъпното пространство на домашната спалня. Това сливане на божественото с човешкото дава началото на психологическия портрет – моделът в картината вече не е богиня, спяща в природата, а реална жена, която приканва зрителя в личното си пространство. 

„Венера Урбинска“ изобразява млада невеста, излегнала се гола в своето легло. Девойката отправя съблазнителен поглед към зрителя, докато кокетно прикрива слабините си. Символиката в платното е разгърната с изключителна прецизност: букетът рози в дясната ръка на Венера олицетворява удоволствието в любовта, докато спящото куче сред чаршафите ѝ е класическа препратка към брачната вярност.

Отвъд своята красива естетика, „Венера Урбинска“ е натоварена с дълбок брачен смисъл, свързан с репродуктивната мисия на брака. Редица изследователи предлагат прагматично обяснение дори за най-провокативните детайли. Ръката на Венера, разположена върху триъгълника ѝ, е еротичен жест, препращащ към ренесансовите медицински вярвания, според които женският оргазъм е задължително условие за успешното зачеване. 

Чрез „Венера Урбинска“ Тициан утвърждава концепцията, че голотата може да бъде едновременно силно еротична и морално приемлива в рамките на семейния съюз. Този нов прочит позволява на аристокрацията да съзерцава и колекционира актова живопис, освобождавайки я от оковите на цензурата и превръщайки я в тържество на човешката природа.

Първата „истинска“ гола жена в испанското изкуство

В Испания залезът на XVIII век е време, в което Инквизицията все още упражнява своята консервативна власт върху морала и изкуството. Институцията поддържа строг списък с „непристойни произведения“, като счита изобразяването на голи фигури за престъпление. 

В тази скована от догми среда придворният художник Франсиско Гоя извършва нещо нечувано: той рисува „маха“. С този термин се обозначават жените от по-ниските слоеве на мадридското общество, известни със своя свободен дух, дръзко поведение и специфичен стил. 

 „Голата маха“ е била част от личната колекция на всемогъщия по онова време министър Мануел де Годой, който я е съхранявал в тайния си кабинет, предназначен специално за голи изображения. Освен с безсрамния си поглед, „Голата маха“ се цитира в историята на изкуството и като едно от първите произведения, изобразяващи женското тяло с интимно окосмение, без това да носи негативните конотации, приписвани на проститутките.

След падането на Годой от власт Инквизицията конфискува имуществото му и открива платното, определяйки го като „твърде непристойно и опасно за обществения интерес“. През 1814 г. самият автор на картината е извикан на разпит пред трибунала на Светата инквизиция, за да даде обяснение за „развратния“ си образ. Гоя успява да избегне затвора единствено благодарение на голямото си влияние и застъпничество от знатни приятели. Неговият разпит се превръща в един от последните опити на Инквизицията да демонстрира сила, преди тя да бъде окончателно закрита през 1834 г.

И докато живописта и скулптурата съблазняват окото още от древността, то литературата дори днес се затруднява с правилните думи към публиката. Защо можем да покажем, но не и да назовем директно? Защо първото е изкуство, а второто – вулгарност? Факт е, че думите се облагородяват по-трудно и че все още виждаме живи табутата към названията за тялото – най-вече женското. Това ни помага да разберем измерението на подвига, извършили писателите, които първи превръщат секса в легална част от отношенията. И в изкуство.  

Източник: Корица на книгaта „Любовникът на Лейди Чатърли“, Д. Х.
Лорънс от издателство Penguin Classics

„Любовникът на Лейди Чатърли“, Д. Х. Лорънс

Една от емблематичните книги във високата литература, която изследва еротиката и красотата на физическия порив. В продължение на десетилетия е забранена в редица държави. Считана е за порнография и дори опасна не само поради телесната откровеност, но и заради социалните табута, които разбива. Дама от аристокрацията е омъжена за богат мъж, който след войната остава парализиран. Между тях няма емоционална, духовна и интимна връзка, което води до самота и дълбока неудовлетвореност за Лейди Чатърли. Тя се влюбва в горски пазач – силно свързан с природата и инстинктите си. Отношенията им се разгръщат много над физическото. Днес книгата е призната за класика, а авторът оставя наследство, много по-солидно от еротичен роман. Лорънс представя сексуалната наслада като симбиоза между нуждите на душата и тялото. Нещо повече – страстта, в най-високото си измерение, е възможна благодарение на духовните търсения и дълбоката връзка между две личности. А телата само изразяват онова, което сърцата вече са открили. Лейди Чатърли и горският пазач не споделят авантюра, а силни отношения, основани на разбиране и доверие. И тук е революционната за времето си идея – сексът не е низка страст, а висока естетика, похотта не е животински порив, а човешка нужда.

Тя си помисли, че една жена би умряла от срам. Вместо това срамът умря. Сега чувстваше, че е стигнала до сърцевината на своята природа и е по същество безсрамна. Такъв беше животът! Такава беше тя самата!

Удоволствието се утвърждава като естествено и изконно право както на мъжете, така и на жените. Нова за обществото е и идеята, че женското желание и удоволствие са също така интензивни, както мъжките, и дори по-дълбоки и вълнуващи.

Жените винаги са знаели, че има нещо по-добро, нещо по-висше. Красивата чиста свобода на жената беше безкрайно по-прекрасна от всяка сексуална любов. Единственото тъжно нещо беше, че мъжете изоставаха толкова много от жените по въпроса. Те гледаха на секса както кучетата. И жената трябваше да отстъпи. Мъжът беше като дете с апетитите си.

Мъжката сексуалност не е свикнала да бъде критикувана и отричана. Това, от една страна, е нов хоризонт за отношенията между двата пола, заслужено признание и зачитане на женското същество, но и в същото време – унижение за силния пол, който е поставен в положение на вина пред природата си.

Източник: Корица на книгaта „Тропик на Рака“, Хенри Милър, от Penguin Modern Classics

„Тропик на Рака“, Хенри Милър

В контрапункт, директно и категорично шест години по-късно Хенри Милър заявява суровото първично желание. Докато под перото на Лорънс нередното и потайното за обществото се легитимират при наличие на възвишеност, Милър казва, че не ни трябват оправдания, че тялото е свободно, мислите са правилни, фантазиите – честни. Няма нужда от захар, когато искаме сол. Езикът му е безскрупулен, защото не маскира, а разкрива. Най-накрая някой назовава онова, за което всички мислят. Милър дръзва да разкаже мъжката сексуалност без срам и с това освобождава духа от бутилката. Докато Лорънс акцентира върху висшата проява на женската сексуалност и естетиката в отношенията, Милър казва „не само“ и „не винаги“. Понякога сексът е просто секс. И това трябва да бъде признато.

Има нещо извратено в това да спиш с жена, на която не ѝ пука. Това ти разпалва кръвта… Можеш ли да си представиш каква би била, ако имаше някакви чувства?

Не е задължително да има любов, интимност или еротика, няма защо да бъде красиво, сексът има право, ние хората имаме право да бъдем първични, спонтанни, груби… животински.

Думите са самота. Снощи оставих за теб две думи на масата – ти ги покри с лактите си.

С „Тропик на Рака“ Хенри Милър изказва онова, което до момента литературата само загатва. Самият той говори за работата си открито:

Това не е литературно произведение, а клевета, злословие, сквернодумство. Не е книга в нормалния смисъл на думата. Не, това е едно непресекващо оскърбление, храчка в лицето на изкуството, ритник в задника на Бог, Човек, Съдба, Време, Любов, Красота…

Радикалното му произведение е противоречиво за критиците, но и целта на Милър не е шедьовър. Той използва славата си на добър писател, за да изкрещи истината за „забранената“ част от човешката природа и да се изправи срещу фалшивия морал и лицемерните ценности.

Всички казват, че сексът е неприличен. Единствената истинска непристойност е войната.

Лорънс позволява да се влюбим, а Милър – да се наслаждаваме – двете искри, запалили пожара на сексуалната революция. Век по-късно ние още се притесняваме от думите на Милър. И може би има защо. Може би все пак идеите на Лорънс ни приближават до идеала за човешкото и еротиката. Може би нагонът е част от нас, но завинаги ще бъде третиран като недостатък. Защото изключва душата от тялото. И тази разлика много ясно може да се види в киното – филмите за нагона наричаме порнография, но добавим ли душа – вече говорим за изкуство.

Първите еротични кино шедьоври са черно-бели, а сексуалната динамика на героите се открива повече в отношенията, отколкото в директни сцени. С времето филмите стават по-смели и честни. Така се появява

La Ronde

на режисьора Макс Офюлс, който прави адаптация на скандалната за времето си пиеса – Reigen.

В началото на филма се срещат проститутка и войник. Всяка следваща сцена е с участието на герой от предходната с нов персонаж – представител на различна социална класа. На финала кръгът се затваря, като последният герой се връща при проститутката от първата сцена. Общото между всички тях е еротиката. Независимо от положението си всички са свързани от общи желания и копнежи. Колкото и да я крием – тя е там – на улицата, в хотела, у дома. Плътските желания са продължение на нуждата ни от любов, а нейната преходност ни прави скитници и временна утеха в чужди легла. Оказва се, че сексуалните табута са най-плодородната почва за философски и психологически търсения. И в следващите години киното няма да ни спести нищо от най-сенчестите места на нашите съзнателни и подсъзнателни фантазии, както и причините за тях. Като тази – не можем ли да задоволим потребностите си и без любов? Тоест без риск от усложнения и болка? Такъв е въпросът в:

„Последно танго в Париж

на Бернардо Бертолучи. Може ли да има наслада без близост? А ако оставим еротиката да съществува само между телата, без да намесваме сложността на отношенията, споделянето, личната информация? Пол и Жан решават един за друг да бъдат само тела, не знаят дори имената си. Еротиката между тях е бягство от болката и самотата. Но вместо до защита и безопасност, дистанцията между физическото и духовното води до уязвимост. И емоциите атакуват точно мястото, което Пол и Жан пазят най-ожесточено. Една от най-скандалните сцени на всички времена в киното е кулминация на отчаянието и безсилието между „непознатите“. Мъжът злоупотребява със силата си и налага контрол чрез акт на екстремно насилие. Планът се проваля. Без емоционални основи, физическата връзка рухва. И се оказваме победени именно чрез опита си да се защитим. 

Ние сме плод на удоволствието. Ние сме пожелани от любовта. Това е най-мощната връзка между хората и дори кожата ни го знае. Когато настръхва, когато изтръпва, когато случайно докосне чуждата и после нарочно се прилепи. Тялото не може да си измисли любов. Но любовта може и без тяло. И това е еротиката, за която рисуваме, за която пишем. И за която живеем. 

Източник: „Великата одалиска“ (La Grande Odalisque) – Жан Огюст Доминик Енгър (1814 г.).