Януари е. Краката мръзнат, дъхът се вижда и в тъмното. Не е изключено и някоя температурна аномалия да ни връхлети и да тръгнем по къс ръкав. Аз тъкмо осъзнавам, че преходът от реклами на ледена бира на плажа и медикаменти против стомашно разстройство към такива на лекарства против грип и простуда е свършил. Някак неусетно влязохме „в серията“ с празници и хм, запои. 

Ново начало и нов късмет могат обаче да означават и нови болки. Празничното отпускане обикновено води до едно и също явление всяка година по това време – боледуването у дома, под одеялото, с чай от ехинацея до главата. Сега, именно сега имаме възможността да останем за по-дълго вкъщи и ако не ни е твърде лошо, да прочетем книгите от онази купчинка, която цяла година трупахме. Малко повишена температура, някоя и друга кихавица и – але, хоп! – станало време някой Атанас да почерпи. Но мъдрият човек знае, че грипът налага пазене на стаята и вместо да вдига наздравици, ще опита терапията с литература по свой вкус.

А сам по себе си грипът не е толкова страшен; всеки, който хвърля по едно око на рекламите в паузите на сериала, знае, че водещият Стефчо ще получи обаждане от мама – докато е в ефир – и ще си издуха носа, ще изпие едно хапче и ще оздравее. А ако гърлото ни е възпалено, а ни предстои да се оженим, с един вълшебен пастил за смучене ще поправим гърлото, ще се прокашляме и ще кажем ясно и категорично „не“ на булката; после баща ѝ ще ни гони, за да ни накаже, но ние ще бягаме и ще сме щастливи, защото гърлото ни вече е наред. Трябва да признаем, че някои реклами са доста сполучливи, особено ако просто си седим на дивана и си запълваме времето до новините.

Но стига с тази телевизия, купчината с книги, коя от коя по-прекрасна, избирани с любопитство или подарени с внимание, няма да намалее, ако не се заемем. Все пак не идва краят на света, когато ни хване грип – някога инфлуенцата е взимала милиони жертви, но щом днес успяваме да овладеем дори ковид, значи опасността не трябва да ни плаши – при все че съществуват и толкова много и разнообразни средства за борба със симптомите. Сред нас има и такива, които разчитат на чесъна, меда и ракията като оръжия против грип, но аз и повечето ми връстници израснахме „с антибиотика в джоба“ и редовно приемаме противопростудни препарати от фармацевтичната индустрия.

Спектакълът Петрови в грипа и около него, фотограф Стефан Н

Споменавайки испанския грип, бих искала да изтъкна името на един от учените, чиито изследвания съдействат за усъвършенстването на ваксините и лечението на грипа. Това е Йохан Хултин, който през 1997 г. разкопава масов гроб с останки на починали от заразата през 1918 г. в далечна австралийска местност, както разказва НаукаOFFNews. От тялото на пълна жена, което изкопава, той взима проби от белия дроб. След това друг учен, Джефри Таубенберген, с риск да разпространи заразата и дори тя да излезе от контрол, декодира генния код на щама и открива смъртоносното му въздействие върху тъканта на белия дроб на мишки. Това е заплаха за човечеството, върху която продължава да се работи, защото неясните обстоятелства около разпространението на ковид през отминалите години, както и социалният отзвук върху населението, доказват, че ние все още можем да се превърнем в жертва на неконтролируеми събития.

Доста по-забавно протичат болестите в романа „Петрови в грипа и около него“ от Алексей Салников (изд. „Лист“, 2020 г.). Особено ако да се повозиш в катафалка до ковчег с мъртвец, ти се струва интересно преживяване. Или пък ако просто приемаш всичко, което човекът може да сътвори, дори и желанието му понякога да извършва убийства, като нещо обичайно. Четейки тази книга, у читателя остава чувството за обърканост, желанието да се върне отначало и да разнищи ненапълно ясната история с главния герой, с останалите герои, с аспирините с изтекъл срок на годност, с тихата ежедневна обич между хората, която никъде не е назована изрично с наименованието си, но и една усмивка, извита с лекота – макар и там, където не се очаква точно пък усмивка.

Авторът е роден през 1987-а в Екатеринбург, който някога се казвал Свердловск. Това е главният град на Урал, а също и мястото на действие в романа. Там хората се раждат, за да живеят кротко и невидимо, а ако извадят късмет, могат да заминат, оставяйки зад гърба си роднините и провинциалния студ. Но Петров, Петрова и Петров-младши оживяват като любопитни фигури, централни за романа, макар и без някакъв специален колорит във вида и нравите им. Книгата първоначално била публикувана в руско списание, а после се намирала свободно в интернет, което обаче донесло толкова голяма популярност на писателя, че скоро критиците залели специализираните, и не толкова, издания със статии и очерци, различни читатели коментирали творбата, и всичко това довело до издаване в книжно тяло, престижни награди, преводи по света и вероятно надеждата, че от маргинализиран писач, който смята себе си единствено за поет, човек може да се извиси почти до небето.

Спектакълът Петрови в грипа и около него, фотограф Стефан Н

В „Петрови в грипа и около него“ всички са болни. Или сломени. Или пияни. Но от всичко това дъха една неимоверна ведрост. Като че ли характерните места от миналото – библиотеката със захабените тапети и вехтите мебели, детската градина с фалшивата Снежанка, тоалетката с трикрилото огледало, в което се размножаваш многократно и хем си ти, хем сте много, и все еднакви – не потъпкват вътрешната мотивация на човека да продължи. Сякаш лошото настроение е нещо, което не е толкова лошо. Можем и с него, нали? Особено ако има и малко водка. 

Дали е мит, че руснаците пият много? Напоследък може би да. Долитат коментари по темата, от които става ясно, че ние, българите, пием повече. Но четейки романа на Салников, често се изумяваме колко много нашата действителност прилича на тяхната – дори това да не ни харесва. И тук, и там с „аз само да попитам“ се изпреварва на опашка. По време на читалищните спектакли е полупразно, а малкото присъстващи подсмърчат и кихат. Продавачите в супера рядко изглеждат щастливи. 

Пейзажът е сиво-жълт, светлината е зловеща, грипът е навсякъде. Литературата също вехне под парещите пръсти на болния човек. В нито една стая не е достатъчно уютно; нито една книга не носи радост, колкото е нужна. Сякаш тази действителност – от една страна, без аналог, а от друга, обичайна – е бич, но и дом сама по себе си.

На пръв поглед всички познати от руската култура атрибути са тук: водката, нереализираният писател, който смята да се самоубие, и характерните тежки зими. Тогава какво отличава този съвременен роман от останалите подобни? Може би искреното и достойно признаване на съвременните предизвикателства пред човека: това, че на него все нещо не му достига, че все очаква нищо повече, че е обсебен от грандоманската идея за успех и съвършенство.

„Петрови в грипа и около него“, издателство „Лист“

Паралели с други произведения, разбира се, могат да бъдат изведени и те няма да са малко: Пруст, Гогол, Ерофеев и сие сякаш са си дали среща за по питие и от това е изскочила тази прекрасна творба. Освен това някои от старогръцките митове представляват ключ към разбирането на знакови ситуации от романа. Но на мен като че ли най-много ми допада тълкуванието, което преводачката Боряна Даракчиева е оставила в края на книгата (и в края на своите заключителни думи за нея). А именно – защо всички знаци, които Салников оставя – като посрещането и изпращането на Нова година, интригуващите грипозни дни на детето Петров, бременността на героинята Марина, да не олицетворяват идеята му за новото начало. И ако това ново начало е нова календарна година, то защо нищо не се променя. А ако пък началото е детето, не е ли това надеждата, която пропускаме край себе си, докато се борим със студа в тролея или докато шием костюма му за празненството. Въпроси, на които, струва ми се, дори самият автор би се затруднил да отговори – тъй като да пишеш, означава да се освободиш, което противостои на повечето умишлени замисли и търсени послания.

У нас по книгата бе създаден спектакъл, наречен „променаден“ и игран няколко сезона в Народния театър „Иван Вазов“, носейки на режисьора Боян Крачолов и награда „Икар“ през 2024-та. А той, режисьорът, е автор и на два сборника с разкази, последният от които е посветен на кихавиците (и други болежки). Креативността и дълбокото отношение към изкуството често отвеждат творящите до бурните води на нови и нови изразни средства, теми, пространства. Не е чудно, че духът на Салников докосва през Крачолов и че Крачолов пише трактати за кихането, също със заряда на вдъхновен артист.

В „Трактат за кихането и други неразположения“ (издателство „Нике“, 2024 г.) човекът на днешното време боледува – усилно и можем да кажем, дори усърдно – при това не само от грип, но и от тревожност, от прекаленото си вглъбяване, от прекомерно втренчване в себе си. Но този индивид си има антипод в обществото и той е консуматорът, повърхностно живеещият човек, както и онзи, който залинява от скука, неосъзнатост и безцелност. Боян Крачолов мисли. Той съзнава. Той пише на пръв поглед забавно, но дълбоко и в крайна сметка по мнение на майка му – тъжно. Негов очарователен похват представлява почти детинското му заиграване, в най-добрия смисъл, със свещените текстове, с Данте и Едгар Алън По, с големите философи и гръцката митология, и голяма част от киното и литературата от последния век (и малко повече). Тук обаче отсъства празната поза; всяка дума е освободена от своето традиционно използване – било сама по себе си отделна дума, или израз в контекста на идеята на конкретния разказ. 

Кабинетът на офталмолога, крайбрежният град, къмпингът с палатките, спирката на градския транспорт – места, на които самотата дълбае в теб и ти неистово търсиш пристана, на който да принадлежиш. В търсене на този бряг, на любовта, отричана в своята баналност като тема, но и неизбежна като съдба, и все още, с младежка буйност, на себе си, Боян Крачолов като че обръща съществото си с хастара навън, докато всъщност пише за друг, за теб, за читателя (който често се превръща и в главен герой). Той сякаш безпощадно наблюдава себе си, отвътре и отстрани, дава си роля, поставя си декор, втъква си реплики. Око на драматург, перо на мислител.

„Разкази от пандемията, или как се сприятелих с един комар“, издателство „Кота 0“

Тук мигрената, втрисането, борбата със съня, разръфаната кожичка на палеца, болките в стомаха от глад – и преяждането със собствената плът – са страдание и скок едновременно, метафора и урок. Тръпчивото желание на автора да надскочи хаоса се усеща в безспирната му мисъл, в която героят се бори с обречеността си; може би то трае, докато проумеем, че хаосът е насъщен и необходим.

И добрата стара ирония поставя всяко нещо на мястото му. Дори и душата, чието място е в рая. „Именно кихавицата съдържа в себе си парадокса на човешката съдба – благословията на рая и трагедията на пропадането от него“, се казва в разказа, дал заглавие на сборника. Крачолов споделя, че е трупал тези разкази през годините, навярно времето ги е потулвало, а после осветявало, за да узреят най-накрая в едно общо книжно тяло, което обаче звучи съвършено еднородно. Като сънувани събития, които хем се повтарят от цяла вечност, хем едва сега се явяват зад притворените ти клепачи.

Тази темпераментна компания, това малко общество от хора, обединени идейно, няма да е завършено, ако пропуснем последната издадена книга на поета, писател, драматург, журналист и редактор Иван Димитров. Да, онзи Иван, който понякога дори свири на китара или лупва сетове по баровете. Същият Иван, който е един от първите запалили огнивото на протеста, когато става въпрос за значима кауза. И трябва да му се признае, че толерантността, която отстоява като лична и много значима ценност, не е изоставена и в собственото му отношение към мнението на другия. 

Иван Димитров е автор на „Разкази от пандемията, или как се сприятелих с един комар“, сборник, издаден от издателство „Кота 0“, което той, заедно с друга своя тайфа – Захари Захариев – светло му небе!, Стефан Иванов, Стефан Икога и Светослав Тодоров – основаха малко по-рано. Книгата представлява библиофилско бижу, благодарение на гениалните корица, илюстрации и оформление на Бояна Павлова; истинска наслада е някой етюд или линия в пунктир да довършат мисълта на Иван и пред теб да се очертае една още по-завършена творба. 

Накратко: главният герой е затворен – и почти затрит – в своя дом (квартира, апартамент на приятел или съпружеско лоби, от което съпругата е дезертирала – не знаем), тъй като е настъпила ковид пандемията. Въздухът е кът, разходките са забранени, само прашинките в стаята правят компания на човека, който обаче успява да се адаптира по най-красивия начин – като се сприятелява с един комар. Диалозите с комара Коми се редуват с разкази, в които писателят е втъкнал голямата мощ на преживял в основата му онова, за което пише. Сигурен залог за честна литература. И докато Коми бззз-ка наоколо, а разказите се вият като нескончаема върволица от случки, бързи мисли и кратки въздишки, изплува и една мистерия – тази на съня.

Нали си говорим за грип – ковид много приличаше на грип, но беше смъртоносен в голям процент от случаите и заразяването беше повсеместно. Пандемията ни отне доверието между хората и споделеното време с близките. Тя ни отдели от природата и общуването, казват, за добро. Но не е ли това един огромен абсурд. Като че разказите в този сборник са писани в добрата традиция на абсурдисти като Даниил Хармс, където много често не знаеш дали да се засмееш, или да заридаеш, но в тях се усеща и много от автентичния глас на Иван. Неговата остра мисъл, неговият бунт срещу успиването и нетолерантността.

Младият автор успява да съхрани разсъдъка си по времето на пандемията и да регистрира, детайлно и творчески, нейните безумни нюанси и оттенъци. Налудничавите сюжети като измамата с фалшивите кучета, които една жена разхожда в парка, като патешкото ходене, превърнало се в мода по света, изобщо като цялото ни ново устройство на обществото са част от цялостната картина, която той чертае – без мрак и оплакване, с жилката на соления смях. И някъде там се стеле една паралелна реалност, почти нова плът – сънят, в който „те идват!“.

А покрай куриозите на карантината съумяваме да откроим, заедно с Иван, някои стряскащи истини, с които май вече сме свикнали – като безсмислието на някои екзотични курсове, некомпетентността на някои униформени служители и словоблудството на някои обществени лица. Поднесено с ирония, то звучи като фарс, в който да се огледаме и набележим своите пропуски.

Януари ще си отиде, колкото и тежък да ни се струва – защото и кихавиците, и наздравиците наистина могат да бъдат нещо тежко. „Смъртта няма да ни отмине, не остава много да се живее и затова не придавам сериозно значение нито на своята литература, нито на името си, нито на литературните си грешки“, казва безсмъртният Чехов. А на нас остава да се лекуваме – и най-добре би било това да стане с книга (и чай, а не бесило).

„Трактат за кихането и други неразположения“, издателство „Нике“