Намираме се в онази особена ситуация, в която всички се надяваме на някакъв край (на войната), но сме разделени – уви, както винаги – по отношение на различното измерение на желания мир. За някои би бил достатъчен сам по себе си, за други е несправедлив, но ще го приемат и такъв, какъвто си е – с точка в края на кървавото изречение.
Но възможно ли е да има и щастлив изход от цялата каша? И какво значи щастлив край при толкова погубени животи?! Победата се разпада като крайник, покосен от настъпена мина. Радостта няма да е пълна, празникът ще бъде само пир.
„Горе пият, а ние трябва да връщаме бутилките.“ Това е реплика от филма „Иди и виж“ на режисьора Елем Климов. Филмът е смятан за един от най-добрите военни филми в света; дълго време забраняван, той показва едно от лицата на Втората световна война. А именно – начин да паднеш в жертва на интересите на „онези отгоре“ е като паднеш в боя. И на всичкото отгоре да си все още дете, когато дойдат и те отведат на война.
Дете е и главната героиня в романа „Седни и виж“ от авторите, пожелали да се скрият зад псевдонимите Андрей Булбенко и Марта Кайдановская. Издателството е „Жанет 45“, преводачи са Ива Руснакова и Красимир Лозанов, а годината е 2025-а – поредна година на военния конфликт между Русия и Украйна.
14-годишната Марта все не успява да доведе истинската мартенска пролет у дома – но къде е това „у дома“, там, където падат бомбите ли? – и продължава да брои дните: петдесет и осми февруари, петдесет и девети февруари и т.н. Едно дете с оригинален ум, подложено на стреса от бягството с цялото семейство, водещо дневник на своите хрумвания и постепенно порастващо: защото времето е такова, защото времето го налага, защото #времето. Да, целият роман е белязан от хаштагове, сленгове, чуждици и измислени от Марта думи без явен смисъл.
Езикът, на който творят двамата автори – за които се подозира, че… кой знае, всъщност може да е само един – е груб, невротично накъсан, хулигански. Първоначално предположих, че разказващата е едно от онези млади същества, които заливат със супа знакови произведения на изкуството и никога не правят място на възрастните в трамвая. Но после се уверих, че героинята на Марта може да бъде уподобявана на душите, които панически търсят своето място сред другите, своето утвърждаване сред „капацитети“ като по-големите – и това им носи тревога. Всъщност човек като всички останали, само малко по-объркан и уплашен.
Източник: Болката идва по-късно
На пръв поглед сюжетът се движи бавно, като ежедневна картина от обичайния живот на едно почтено семейство, с всички присъщи за съвремието ни битовизми и драми. Едно безкрайно задръстване, една тапа на пътя, едно вяло и изморено битуване. А в действителност смъртта е надвиснала като ятаган над вратовете на членовете на това семейство, само дето те не говорят за нея – сякаш тя само присъства безшумно в невидимия заден план, нежелана и жестока. И обичта между ближните е само малко по-застрашена, отколкото я трови всекидневната омраза „по инерция“. Това, накратко, е история за деца, които се борят с тягата на времето, бърборейки опако срещу възрастните и пропускайки край себе си камиона с телата на мъртвите войници, който ще помислят за хладилен камион, превозващ пингвините от зоопарка. Потресаващо, нали. Целият роман е такъв, той дори е написан върху задната част на листове от упътване за сглобяване на… (ако ви кажа, ще изтръпнете, а и нека това откритие остане ваше).
За какво си мислех аз, когато бях на четиринайсет? Може би как да кажа на тати, че съм влюбена в съученика ми Даниел? За това дали не ми е твърде рано за есетата на Георги Марков? За всичко, каприз или съдбовност, но не и за страха, че може никога да не се събудя отново. А Марта и нейната по-малка сестра знаят, че може да няма утре. И въпреки това продължават да се държат както обикновено – като деца, които изпитват основно любопитство към света наоколо, които са хокани от мама, които се смеят на недочуващия и леко досаден дядо. Става все по-студено, нали. Понякога си мисля, че едва ли ще се намери толкова мощна психотерапия, която да излекува душевните рани на оцелелите от тази война. А какво да кажем за децата.
Случайно накъсаните при отварянето на плика листове от дневника на Марта, който тя оставя на своя нов приятел, с когото се запознава в постоянно изникващия крайпътен мотел, застрахова – или предпазва? – Андрей от стопроцентовото истинно предаване на думите ѝ. Вероятно може да се каже също и че той подхожда самоволно, сглобявайки историята както може при конкретните обстоятелства. Ние никога няма да узнаем кое от написаното е документално издържано – както заради съмнителното подреждане на листовете, така и заради допускането за вихрена фантазия у четиринайсетгодишното дете. Но не бива да забравяме, че това е роман и следователно той приоритетно развива фикционални идеи, с романови похвати, дори когато е решен като дневник. Страшното е, когато след последната страница вдигнеш глава и видиш недвусмислената, неотменима реалност и тя е същата като в романа.
Източник: Седни и виж
Лично аз допускам, че „Седни и виж“ е написан от възрастен човек най-вече заради хрумките, които изскачат отвсякъде и изиграват ролята на парченце от пъзела, но в същото време носят заряда на младостта на един все пак зрял писател. Съществува допускане, че псевдонимът Марта Кайдановская произхожда от името на дъщерята на сталкера от „Пикник край пътя“ на писателите фантасти братя Стругацки, а фамилията е същата като на съветския актьор, изиграл главната роля във филма „Сталкер“ на Андрей Тарковски от 1979 г. Що се отнася до другия автор, Андрей Булбенко, предположенията сочат Гогол и неговите герои. В интервю за „Литературен вестник за младите“ преводачът от руски Красимир Лозанов споделя, че „Седни и виж“ не попада в забранителните списъци на книги в Русия, но вероятно поради самоцензуриране книжарниците не я предлагат свободно.
У нас обаче тя намира своя книжен дом в каталога на издателство „Жанет 45“, което не изпитва задръжки да подкрепи руската култура, несправедливо канселирана заради военните действия, извършвани от управниците. Преводът, навярно нелека задача, не носи на читателя никакво препъване в думите, а напротив – тече леко, доколкото може да се нарече „лека“ една история за това да си дете по време на война. Не травмираща сама по себе си, но показваща травмата книга за детето, което утре може да не бъде спасено (и обикнато).
Още един герой дете, но герой жертва откриваме и в романа „Пътна връв“ („Жанет 45“, 2025 г.; редактор Ангел Игов) от Наталия Делева, която живее в Лондон, а пише и в двата свята – този на Обединеното кралство, където героинята ѝ дръзва да емигрира, и този на палачинките на майка ѝ в България, където за да потърси отговори на въпросите, които я вълнуват, пристига с малката си дъщеря за лятната ваканция.
Всъщност тези палачинки, както и рецептата за домашна торта на бабата играят ролята на щастливия край, от който читателят така силно има нужда през цялото време (но може би знае, че един такъв щастлив край никога няма да бъде пълноценно, завършено щастлив – както преживяното в детството никога няма да бъде заличено напълно).
В този роман детето не отива на война, нито бяга от война; но войната е в дома му, тя се показва с кървящото лице на майката всяка сутрин. Това е детето, което израства с виковете на майка си, единствено и важно доказателство, че тя все още е жива. Зловещо е, нали. И несправедливо. И тъжно – повод да страдаш и повод да се бунтуваш; да се молиш мама да оцелее, да се надяваш бащата да се стопи, поне като захарта в крем-карамела.
Но какво ни казва тази книга – да започнем от факта, че е писана едновременно на английски и български език, но излиза от печат първоначално във Великобритания под заглавието Arrival. В интервю за БНР авторката споделя, че думата не може да се преведе буквално като „пристигане“, защото други значения са важни за романа: „рождение“ и „пристигане до себе си, до някакво разбиране за себе си“. „Пътна връв“ е предложението на преводача Ана Пипева и то е мигновено одобрено от авторката – със смисъла си на взаимовръзка между онова, което носим у себе си поколение след поколение; всичко онова, което се пренася през „пътната“ връв: страховете, идеите и всичко, което впоследствие превръщаме в наше. „Пътна връв“ е и най-богатото на емоции послание; то свързва поколенията, пътищата, които в крайна сметка се пресичат, и надеждата за бъдещото, което се храни от тях.
Книгата говори на читателя и през още един пласт, невидим и болящ, но близък и някак топъл. Този пласт ни кара да „прочетем“ собствения си глас; онзи, който понякога шепти, друг път крещи, съпротивлява се или ни окуражава. Глас, който като че ли има нужда от писателка като Наталия Делева, за да насърчи с историите си взирането навътре, назад, но и напред. Този глас ми казва, че не трябва да се страхуваме от пауза в отношенията, от приятелска разлъка и от истината, казана с любов; но дали трябва да ни е страх от побоя, омаловажаването и от самия страх, дали трябва да крием синьото под очите и треперещите пръсти, не знам – обаче клоня към не. Не трябва да крием. Не трябва да живеем в страх. Не трябва да оставаме там, където ни малтретират – дори когато сме само едно дете и да избягаме, изглежда невъзможно. Къде да избягаме. При кого да отидем. На кого да се оплачем. Дали мама ще се осмели да скъса тази режеща връв – или просто ще затвори очи (за пореден път). Този пласт е между редовете, но той вмъква и намества читателя някъде вътре в историята, между думите, между юмруците на насилника, така че сякаш изведнъж си се качил на сцената и си нахлузил короната на краля.
И макар че връвта е обвързала всичко – от ембриона, през неговите родители, до техните родители и до всички въпроси, произтичащи от любенето, раждането и агресията, тази книга поставя и един друг, също важен въпрос: за избора на жената дали да има дете, или не. Да, в един съвършен свят този въпрос се решава с милувки между бъдещите майка и баща и каквото и да е решението, то е взето с любов (и/или трезвост). Но жената има правото да реши, да потвърди или отхвърли; и този избор би трябвало да е истински неин, а не на обществото – което сочи с пръст бездетните, абортиралите и самотните майки, а оказва се, и работещите; не и на родителите, партньора (еднолично) и другите майки. Този избор не би трябвало да прави жената по-малко жена, по-лоша или непълноценна дори когато чрез връзката си с ембриона тя му „влее“ онези несъвършенства, които влачи от своите родители. Едно от тях е и разбирането, че жената е болка.
не знаех, че жената е болка, мамо, не знаех
Тази война между стените на тесния апартамент, това обричане на жената да страда, а детето на страх, превръщат ежедневието в безрадостно и безнадеждно, а пътя напред – в невидимо поле.
Любовта също е мъчение:
и когато пораснах, не знаех как да обичам мъже, които не ме нараняват
защото знаех само, че болката е любов и любовта е болка; две преплетени едно в друго понятия, като плетен пуловер, който обгръща живота ми.
Именно поради това „Пътна връв“ е книга с голяма мисия. Четейки, сякаш чуваш: и другите страдат, и ти си като другите, спасение може и да не се вижда изпървом, но ти трябва да опиташ. Точно тогава решаваш да емигрираш, да започнеш нова работа, да отидеш в друг град; сякаш зреещата чепка зло не е у теб, а и да е, никога не се опитваш да я откъснеш. Винаги търсим любовта на грешното място, нали, мамо?
Източник: Пътна връв
А ето и една бърза приказка от мен:
Три принцеси си говорели за любов. Едната споделила, че иска принцът, който неминуемо ще се появи, да превърне всичко в празник. Другата отвърнала, че би ѝ било достатъчно принцът да изслушва разказите ѝ за книгите, които е прочела напоследък. Третата ги изгледала възмутено и отронила: Какъв празник, какви книги. Да не ми посяга никога, това е всичко.
Но ние знаем, че това не е всичко. Винаги ще има зрънце от чепката, което ще загнива, друго ще се отронва и ще пада, посаждайки семка. Езикът, който Делева използва в този свой втори роман, е точен, болящ и едновременно лековит, утешителен. Четейки, разбираш повече от написаното. Разбираш колко ценно е да оставаме хора, независимо дали сме на война, или просто си седим кротко у дома. И че всичко, което трябва да направим, е да създадем това наше „у дома“, в мир и любов.
Един друг, изобщо не по-малко любопитен случай на отношения между родител и дете откриваме в романа на Антония Апостолова „Болката идва по-късно“ (издателство „Жанет 45“, 2025 г.; редактор Борис Минков). Историята в него ни връща към преломния 20. век, в който родословното дърво на главния герой Илан маркира своето обозримо начало, и ни отвежда до наши дни. Всъщност Илан пише писмо до сина си (когото изоставя – физически и словесно, но не и духовно), също както в романа „Мемоарите на Адриан“ от Маргьорит Юрсенар император Адриан (някога потушил бунт в Израел, откъдето в България, за да се ожени, пристига героят Илан в другия роман) пише писмо до сина на своя наследник – тоест до Марк Аврелий. Двете книги си приличат по епистоларната си форма, но също и по откровението, което оставят на своя син. Император или програмист, и двамата бащи носят своята отговорност като доброволно поет кръст, понякога пораждащ съмнения, но винаги налице, а част от тази отговорност оставя достатъчно широко поле за емоционалността на бащата като такъв – любящ или стаен.
Въпреки това героите на Антония Апостолова са нееднозначни, многолики, особени; те носят на четящия чувството за неяснота и обърканост. Една голяма изненада, предизвикваща още по-голямо възхищение, е читателят да открие, че именно това, бих го нарекла интелигентно гледище към човешката природа, е целяла авторката, когато е създавала своите персонажи. Да ги покаже в обема им от много и различни светлини, вкусове, сенки.
Друга изненада, разкрита за нас в интервю на Яна Пункина за „Култура“, съдържа в себе си признанието на писателката, че тя не си е съставила план, който да следва, когато е започнала да създава романа. А това само по себе си означава методичност, концентрация, памет и бетонирана в съзнанието идея, която да изразиш – отново атрибути на писателската интелигентност, редом до гъвкавостта и търсения ефект на свободата да твориш в движение. Колко още ще възклицаваме, когато открием, че нямайки план, тя на практика не знае как ще изглежда този роман – и по този начин оставя свобода на перото си да развива и променя „на живо“ образите.
Източник: Сталкер (1979) режисьор – Андрей Тарковски
А това вероятно е станало причина и за позиционирането на разказвача в лицето на бащата: неговата гледна точка е поставена ребром до тази на жената и от тази успоредност ние получаваме образ на хармонията в иначе конфликтния начин на мислене върху (или срещу) отделянето на детето от родителя. Гледната точка на бащата предоставя на сина свободата да се отдели, защото само това е начинът да се докосне до света. А гледната точка на майката всъщност е болка; за нея отделянето на детето е травматично, мъчително. Ето как едно и също явление би могло да получи многостранно постигане в рамките на един роман – точно както става и в живота.
В тази книга е важна не само историята, важно е да доловим въздействието на езика ѝ върху онзи, който вече я е прочел; онези витаещи край нас пърхания на думите, отекващи и дълбоко, и нагледно. Антония Апостолова пренаписва библейската история за Авраам и Исаак, в която бащата Авраам е призован от Бог да принесе сина си Исаак в жертва. Краят на историята, в който Исаак е пощаден за сметка на един овен, не се коментира в „Болката идва по-късно“. Онова, което авторката е провидяла в библейския текст, е липсата на време, в което бащата да обмисля, преживява, изстрадва това, което ще направи на следващата сутрин. Именно такова изказване на разсъжденията около напускането на сина си, ведно с историята на рода, жените преди, по време и след майката, прави бащата Илан в това дълго писмо. Именно тази липсваща страница от историята той изпълва с дъха на своето зряло, но лудо по младежки – говорихме за нееднозначните образи, нали? – сърце.
Дали ще се казваш Марк Аврелий или Йоав, когато твоят баща ти говори, ти вече си неговият герой. И за да не бъдеш и жертва – на вилнеещия, суров свят навън, трябва да го чуеш. Той не знае дали ще одобриш и приемеш, или ще презреш и захвърлиш надалеч писмото му. Но ще иска, ще настоява, ще се моли сърцето ти да е чисто и високо.
Логично е да се запитаме защо бащата Илан изоставя сина Йоав и защо се е стигнало до болката, която идва по-късно. Героите на Апостолова, която е и редактор, и литературен критик, и преводач, са твърде сложно устроени, за да обичат простичко (дори да им се иска да е така). Но любовта е тук, тя е видяна в цялост, отстрани, извън, ала и със сърцето. И ми се струва, че в тази книга наистина има всичко; или поне всичко, което съществува между хората, в пътя, в детето. Четеш, става ти пълно и забравяш да гледаш на детето като на жертва – казано с простите думи, които мога да си позволя, защото знам от опит, че стига да не съдържат безцелна обида, са често пъти по-точни от онези, засуканите.
И въпреки всички тези големи теми, върху които почива сюжетът на книгата, аз я харесвам не по-малко и заради дребните детайли, дълбоките, уж незабележими прозрения, откритията от човешкия свят на привличане и отблъскване. Езикът е и топъл, какъвто трябва да бъде в писмо до умен човек, до човек, когото не искаш да принизиш до примитивното говорене, но той е и ясен, и чист – въпреки новите думи, чието значение не е страшно да проверим в тълковния речник.
Струва ми се неочакван и един паралел между филма „Нелюбов“ на режисьора и сценарист Андрей Звягинцев и тази книга. Смятам, че двете творби са близки по въздействие. Всъщност стоманената нелюбов на майката към сина във филма няма нищо общо с мъдрата, но не и пестелива откровеност, с която бащата подхожда към сина си в писмото. Болката тук е катализатор, тя е феномен и когато дойде, ще е късно; но обичта в думите остава, те са начинът, по който да останем свързани. Така че, ако ще говорим за филм, нека той да е една бъдеща екранизация на романа, който препоръчвам както на отчаяните, така и на романтичните сред нас.
А децата се учим да обичаме въпреки препятствията, които светът понякога ни поднася. Учим се, четейки. Учим се, нека е с разбиране.
