Развитието на българското кино през годините преминава през най-различни етапи на „възходи“ и „падения“. С първия български игрален филм, „Българан е галант“ (1915), Васил Гендов слага началото на филмовата индустрия у нас, макар и във време, когато ресурсите за кинопроизводство са ограничени до продажбата на един семеен златен часовник (Бел. ред. – съпругата на Васил Гендов, Жана, продава златния си часовник, за да помогне на съпруга си да създаде филма „Любовта е лудост“), а интересът на публиката е малък и тепърва прохождащ. Дори тогава киното, макар безцветно и нямо, сякаш успява да улови пулса на народа – неговите радости и страдания, показвайки, че във всеки човек живеят истории, достойни за разказване.
След края на Втората световна война и национализацията на филмопроизводството у нас се създават редица емблематични заглавия, които поддържат културния дух и тласкат напред българските творци, години след падането на режима.
90-те години на XX век обаче не са така благосклонни – производството спада от над 20 филма в средата на 80-те до 2 – 3 филма годишно в средата на 90-те. Но както всяко нещо, и българското кино намира сили да се възроди.
В началото на новия век постепенно започват да се появяват нови автори, които търсят свой собствен език и начин да разкажат нови истории – понякога сурови, понякога весели, но много често стремейки се да бъдат максимално автентични и релевантни на общата действителност. Така се ражда т.нар. „нова вълна“ в българското кино, чиито представители успяват отново да изведат родното филмопроизводство на международната сцена.
Всеки филмов ценител и професионалист от киносредите знае, че едно от най-ярките и значими имена в тази „нова реалност“ на българските филми е режисьорът Стефан Командарев. Режисьорът, чиито филми показват болезнената ни действителност и чиито послания остават загнездени дълбоко в душата и съзнанието ни много след като си тръгнем от прожекцията. Режисьорът, чиито филми три пъти са селектирани, като българското предложение за „Оскар“, а през 2009-а филмът „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ стигна до последния етап, преди да бъдат избрани номинираните филми – краткият списък.
Днес отново се радваме на успехите на Командарев. Неговият филм Made in EU направи премиерата си на филмовия фестивал във Венеция, където бе посрещнат със заслужени овации.
Стефан Командарев – личен архив
Започваме с една много хубава новина – филмът Made in EU вече имаше своята премиера, и то не къде да е, а на фестивала във Венеция, където беше посрещнат от публиката с 8-минутни овации. Какво е чувството за Вас като режисьор да видите такова посрещане на един от трите големи фестивала?
Той:
Чувството е страхотно. Наистина това е стара традиция на големите фестивали. Засича се много внимателно дали има ръкопляскания и дали хората излизат по време на прожекцията, защото такива случаи също има. Standing ovation означава, че публиката се изправя и ръкопляска за определен период – в нашия случай 8 минути. Това беше страхотно признание за качеството на филма. Особено се отбеляза играта на Гергана Плетньова и работата на целия екип. Всички прожекции – не само официалната премиера, но и двете преспрожекции и другата официална прожекция – преминаха с напълно пълни зали и много добри реакции. Както винаги казвам, това е страхотно и е удоволствие, но и признание за качеството. След това имаше и много хубава Q&A сесия от 40 минути, но основното е до какво води всичко това. Фестивалите и червените килими съществуват, за да предизвикат интерес към филма от специализираните издания, кинокритиката и най-вече световните дистрибутори. Фестивалите са мястото, където филмът се продава за разпространение в различни територии. След премиерата във Венеция вече имаме оферти от дистрибутори от различни страни. Филмът ще излезе в нормалните кина – както се шегуваме, в кварталните кина и в моловете – в доста държави. Ще има и национални премиери на важни фестивали, които също отварят врати към съответния пазар. В крайна сметка един филм не се прави заради червения килим или лъскавата част, а за да стигне до зрителите. Това е магията на киното. С този филм направихме първите важни крачки към зрителите по целия свят, като за нас българските зрители са най-важни. На 13 ноември в Зала 1 на НДК откриваме „Киномания“, а от 25 ноември филмът ще бъде по кината.
Източник: Made in EU – филм на Стефан Командарев
Виждаме вече международно признание за българските филми. Вие неведнъж сте отбелязвали, че историите, които разказваме, трябва да бъдат автентични за нашата действителност. Такава е и историята на Ива във Вашия филм Made in EU. Как се роди идеята за този филм и за тази история?
Той:
Идеята започна през 2018 – 2019 година с едно проучване, осъществено от световна платформа, наречена „Чисти дрехи“ (Clean Clothes Campaign), която изследва експлоатацията и спазването на правата на работниците в текстилната индустрия по целия свят. Докато сме свикнали с техни много критични материали за условията в страни от Третия свят, за мен и за моя екип беше откритие, че докладът им описваше по сходен начин и реалността в България – в малките шивашки цехове в малките градчета, най-често в Родопите, които всички обичаме да наричаме цехове, които шият за големи световни марки. От тази реалност тръгна и нашият филм. Това откритие ни позволи да отидем на терен, да посетим много фабрики и да видим реалността, което беше изключително полезно за мен. Полезно е за всеки, който се опитва да твори – както вие казвате, да прави изкуство – да излезе от своя балон в центъра на София, от кръга на своите приятели, и да види другия свят в малките градчета, най-вече в Родопите. Това е една друга България, която не е по-малко реална от това, което сме свикнали да виждаме всеки ден. Филмът разказва именно за случващото се на тези места. Това също е част от България, която обичаме и се надяваме да се промени към по-добро.
Говорейки за тази различна реалност извън нашия социален кръг, едно от основните неща, които зрителят може да види във филма, е показването на една общност в малък град, която може да насочи цялата си агресия и страх към един човек. Какво ни прави толкова разделени като общество? Защо е това капсулиране, защо сме толкова уязвими на манипулации, на страх по този начин?
Той:
Не знам дали ще ни стигне времето да говорим, защото причините са изключително много. Разбира се, от една страна, социалните мрежи, които навлязоха преди 15 – 20 години, много лъжат и създават фалшива дигитална реалност, в която е лесно хората да се разделят на племена, които се мразят, обиждат и агресират един към друг, и много често това, което се случва в социалните мрежи, се пренася в реалния живот. Втората причина, която не е по-малко важна, е това, че в много психологически материали се говори за създаване на така нареченото кризисно съзнание. Защото, както си говорим, се натрупа поредица от кризи – политически, COVID, мигрантски, финансови, военни и други. Всичко това води до силно засилване на базовото усещане за тревожност и несигурност. Когато човек е в състояние на тревожност, несигурност и страх за утрешния ден, много често търси психологически механизми, с които, първо, да премахне отговорността от себе си и второ, да намери някого, на когото да я прехвърли. Защото така светът става много по-лесен – когато знаем кой е виновен, ние сме окей и нямаме отговорност за ситуацията. Във филма се случва точно това. В рамките на една криза – в случая COVID, но и социална, и всякаква друга – се намира една „черна овца“, на която да се прехвърли отговорността, и популацията реагира първично и по начин, който често се наблюдава. Това са механизмите.
Източник: До Стефан Командарев, отново като асистент режисьор застава Боримир Илков-Боно
Можем ли да кажем, че донякъде липсата на критично мислене, на информираност и дори на образование в по-малките населени места има отношение върху човешките взаимоотношения по този начин?
Той:
Аз не мисля, че това важи само за по-малките населени места. Според мен това се отнася абсолютно и за големите градове и световните столици. С навлизането на социалните мрежи експертността практически изчезна – всеки може да се превърне в източник на информация по всякакви въпроси, без значение дали разбира от тях, или не. Наблюдаваме огромен бум на инфлуенсъри и различни други същества – не знам как точно да ги нарека. Критичното мислене значително намаля напоследък, а това отново е свързано със социалните мрежи и с кризисното съзнание, което се формира в последните десетилетия. В такива ситуации последното, което остава, е човек да мисли самостоятелно.
Присъства ли във филма сблъсъкът между новото поколение, силно обвързано с инфлуенсъри и социални мрежи, и другото поколение, което живее по-обикновен и различен начин?
Той:
Силно се надявам, че го има. Според първите зрители на филма действително присъства отношението между различните поколения – сблъсък на светогледи, ограничения във възприятието на света и при едните, и при другите. Наблюдавам това всеки ден – първо, защото имам две пораснали деца, и второ, защото преподавам в Нов български университет. Модно е да се говори за различните поколения, но от 2010 г. нататък, с масовото навлизане на екранни устройства и социални мрежи, се наблюдава огромна промяна в начина на мислене и общуване. Някои психолози дори говорят за страх от реалното общуване и неговото заместване с ерзац общуване – писане на съобщения, онлайн срещи и други. Има наблюдения в много страни и официална статистика, че използването на екранни устройства води до спадане на коефициента на интелигентност. Това са явления, които се случват около нас, колкото и да не ни се иска, и е важно да говорим за тях.
Според Вас кои са най-големите предизвикателства и също така и най-големите възможности пред българското кино в момента?
Той:
Това е един двустранен процес. От една страна, наблюдаваме това, което започна около 2000-та година – демократизация на филмовото изкуство. Преди това беше нещо много скъпо – необходима беше кинолента, техника, осветление и т.н. Днес, ако имаш добра идея, можеш да заснемеш добър филм дори с телефона си. Има такива филми, които са селектирани на световни фестивали. От една страна, имаме тази демократизация, която влияе и на киното в България – младите хора днес имат огромни възможности. Аз например през 1997 г. заснех седемминутен филм без диалог на кинолента – „Балонът“. Две години след това връщах дълговете към филмовата лаборатория, за да може филмът да бъде проявен и да тръгне по фестивали. Днес цялото кино е пред нас – не само в кинозалите, но и в компютрите.
Голямата опасност днес е младите режисьори да останат с провинциален манталитет. С цялото ми уважение към провинцията, това се проявява като опит за имитация – да направим филм като Тарантино или като друг известен режисьор. Идеята е да бъдеш различен, истински и автентичен. Това е трудното в днешното време – защото сме залети от различни модели на правене на кино. За да пробиеш в пренаситената киноиндустрия, трябва да разкажеш неповторима история и ако можеш по интересен и неочакван начин – още по-добре. Това е голямото предизвикателство – да не имитираме, а да създаваме автентични неща. Дори добра имитация може да има успех в България, но не може да мине „Калотина“, защото там вече има същото. Това са предизвикателствата.
Източник: Мики Манойлович и Карло Любек в „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ (2008) Снимка – София филм фест
След толкова години какво Ви мотивира да продължавате да разказвате истории? Всъщност не просто „истории“, а историите на малкия човек, на хората като Ива.
Той:
Тръпката. Тръпката да разкажа нещо, което много ми е влязло в душата, в сърцето. Нещо, което ме вълнува – някакво кинопредизвикателство. Тоест да разкажа нещо по интересен и неочакван начин, да работя с изключително добър екип и изключително добри актьори. Всичко това са много важни неща. Естествено, най-важното са очите на зрителите след прожекцията. Слава богу, сега във Венеция имаше такива очи – много от хората идваха при нас и си говорехме с тях. Има смисъл да се правят нещата, докато вълнуват. Стане ли това професия, която просто изпълняваш, няма никакъв смисъл. Трябва да има страст и емоции в цялата работа.
Какво послание бихте отправили към бъдещото поколение режисьори в страната?
Той:
Основното е бъдещите режисьори да бъдат любопитни. Това е изключително важно, защото живеем на място, където на всеки ъгъл се крие страхотна история за филм. Просто трябва да си любопитен към тези истории и да ги забелязваш, а не да свикваш с реалността и тя да не ти прави впечатление. Трябва да си като малко дете, което непрекъснато се впечатлява от случващото се около него и иска да разбере повече за тези неща. Тоест да не губят любопитството си към света, да бъдат верни на себе си и да бъдат различни. Това е.
Източник: Снимка – Калина Иванова
