Вечност и истина. Това е класиката. Нищо по-малко. Но и нищо повече. Което ни беше напълно достатъчно, докато се задоволявахме с универсални принципи, вечна опора, ясен морален и етичен барометър. Ценностите бяха непреходни. Не подлежаха на коментар или съмнение. Класиката знаеше как започва и приключва всичко, обясняваше света и човека, отваряше вратата на познанието и я затваряше под носа на невежеството и лошия вкус. Сякаш нямаше какво още да се добави и за да продължаваме напред, трябваше просто да се придържаме към онова, което вече знаем, да строим върху основата, която беше здраво положена.
Обаче. Технологиите се стовариха като метеорит върху динозавърския свят на всичко изградено и познато. Извиха ръцете на ценностната ни система, направиха оригами от познанията и уменията ни. Реалността ни се оказа нарисувана с молив, а технологиите бяха гумата.
Обществото се трансформира с темпове и в посока, които нямат аналог, приемственост и дори връзка с последните хилядолетия. Човекът измисли технологията, а технологията – нов човек. И той не прилича на своите предци. Бавният живот, вниманието, съзерцанието, търпението и вглъбяването – това са инструкциите за употреба на живота от миналото. Днес скоростта е суперсила, способността да „мултитаскваме“ и жонглираме със задачи и хора – средство за успех, бързата смяна на стимули и липсата на концентрация – абсолютна норма, а съкратената версия – необходимост. Разнообразието е удоволствие. Изчакването – порок.
Източник: Pixabay
Какво направиха технологиите с нервната ни система?
Свръхекспозицията на информация и бързата смяна на образи водят до привикване към постоянни стимули и повишена активност на допаминовата система. Така мозъкът се адаптира към кратки цикли на внимание и в резултат той изпитва сериозно напрежение при по-дълго четене, слушане или гледане, защото за него това е нетренирано или загубено умение.
Класическото изкуство изисква внимание, концентрация и вътрешно забавяне. Тези умения стават все по-неприложими за физиология, която се нуждае от постоянни стимули и няма търпение да изследва и наблюдава задълбочено и с постоянство един-единствен процес. Така проследяването на сложни сюжети, мотиви, стилове и музикални теми се превръща в предизвикателство за аналитичната памет, която е деволюирала в краткосрочна, повърхностна и свързана много повече с разпознаване, отколкото с разбиране. Изкуството от миналите векове работи с нюанси, метафори, символи и вътрешни конфликти, а човекът на новото време развива „бързи емоции“ за сметка на дълбоката емоционална ангажираност. Нотификациите убиват връзката между публиката и Шекспир. „Шортитата“ превръщат Микеланджело в синоним на скука.
Възможно ли е само след пет минути Бетовен да остане име от историята на музиката, което повече няма да бъде музика в концертна зала? Още само миг и Достоевски да бъде неразбираем, а книгите му – библиотечни реликви? Вероятно децата ни няма да знаят кой е Моне, а ако им го покажем – биха се засмели. Новото кино разстреля първообраза си.
А публиката… Тя награди всичко това.
Ами ако светът, който е родил класическите произведения, вече е мъртъв?
Човекът, който е имал време и търпение да чете „Играта на стъклени перли“, възможността да се отдаде и осмисли, не е човекът, който получава по 10 GB информация в час, общува едновременно с 10 души и вместо да брои до 10, брои до 3. Онзи, който е могъл с часове да се наслаждава на симфонии, не е този, който днес сменя радиостанциите на всяка минута, докато шофира, говори по телефона и междувременно се храни. Човекът, който вярва, че търпението и трудът са майка на успеха, не е този, който прогресира с бързина и находчивост.
И това променя ценностите. За жалост или не – до степен, до която много от старите отпадат, без да има изградени устойчиви нови. Днешният човек е липсващото звено между стария и новия смисъл. Той е загубил корена, а търси короната. Защото скоростта е суперсила, но свят, който се променя с часове, не дава място за нищо трайно, постоянно и стабилно. Затова ние – за разлика от предците си – не разполагаме със сигурността на установените правила, с опората на общоприетите ценности и с основите на стария свят. По-страшно – ние самите сме в ролята на градители и основатели на едно ново време. Нямаме върху какво да стъпим и създаваме ред от кота 0. А старият не просто не може да помогне, да послужи за пример или мостра – той е категорично неприложим, дори нефункционален за целите на бъдещето. От това логично и закономерно следва объркването на съвременния човек, което пък обяснява и опита му да се хване за историята като удавник за сламка. Да се опита да я приобщи, да я преформатира и адаптира към своя свят. И неуспеха му. Тъй като той взима формата, без да познава и разбира съдържанието. Съвременният човек импровизира и ще направи много грешки, докато заслужи титлата „архитект“ на новото време.
Един от най-влиятелните съвременни културни теоретици – Фредерик Джеймисън – казва, че се наблюдава разрушаване на съгласуваната връзка между историята, преподавана в училищата, и ежедневния ни опит в съвременния свят. Това затруднява разбирането на настоящето през погледа на миналото, което води до култура, която е едновременно обсебена от историята и неспособна да се ангажира с нея смислено. Според него това е резултат от късния капитализъм, който дава приоритет на зрелището и стила пред високото качество. Новите артисти заимстват естетиката без съдържанието и по този начин възпитават публиката в повърхностни идеи и идеали.
Освен капитализма обаче има още един фактор, който се очаква да окаже дори по-мощно влияние върху прекъсване на смисловата връзка между класиката и съвременното изкуство – технологиите и медиите. Канадският философ Маршал Маклуън разглежда медиите и технологиите като продължение на нашите сетива и тела. И макар те да ни разширяват, ние се „вцепеняваме“ от техните ефекти и последствия, превръщайки се в „лунатици“ в собствената си технологична среда. Той разделя медиите на горещи и студени. Горещите изтощават едно сетиво (кино, телевизия, подкасти), докато студените изискват изключително участие от страна на зрителя (класическа литература, комикси, разговор лице в лице). Технологиите превръщат културата в спектакъл, а не в ритуал. Маклуън твърди, че всяка нова технология изтласква предишните форми на общуване, променя мисленето ни и създава нови норми на внимание. И не че класическата музика, литература и живопис изчезват в буквалния смисъл, но те се превръщат в музейни форми без социална роля и със сигурност без функцията на водещ културен език.
Класиката се оттегля. Ценностите, които познаваме като гръбнак на човечеството, атрофират. Изкуството се еманципира от създателя си. Правилата на играта се променят. Нещо повече – играта е друга.
Класическото изкуство задава дефиниция на доброто и честта. Усилието, търпението и постоянството са добродетели, а стоицизмът и саможертвата – еталон за човешко достойнство. Хората са можели да страдат дълбоко, да обичат трайно, да понасят вина, да изтърпяват трагедии възвишено. Семейството, общността, държавата и традицията са били стълб от личния човешки храм. Днес не е така. Днес изискваме резултат и удоволствие веднага. Моментното преживяване и личното щастие, Аз-ът са приоритет пред колективната и дълготрайна ценност. Преживяваме много, но на повърхността, променяме бързо – състояния, решения, хора – и нямаме толерантност към скуката и тишината. Поставяме на преден план комфорта и индивидуалните цели. И тези сериозни разлики – логично – правят класическия език непонятен и естествено, предлагат нов.
А какъв е новият културен език?
Романите, които познаваме добре, разчитат на дълбока историческа и социална свързаност, ясна хронология, причинно-следствена връзка, идеи за прогрес, морал и герой, въплъщение на класическите еталони за добро и зло, правилно и неправилно. Така срещу „Война и мир“ на Толстой изправяме „Къща от листа“ на Марк З. Даниелевски. Докато първата дължи успеха си на дълбокото философско изследване на историята, живота и смъртта, пълнокръвни и съвършено изградени образи на героите и сериозен исторически контекст, продадената в милиони копия „Къща от листа“ печели новата публика с експериментален подход, който изисква активното участие на читателя, за разлика от конвенционалните книги.
Текстът е нестандартно форматиран – появява се в различни цветове, шрифтове и оформления на страницата, понякога дори обърнат наопаки, историята е фрагментирана. Физическото и сетивно преживяване от четенето е част от самата история. Друг пример за съвременен бестселър, който обижда класическите правила в литературата, но продава над 150 млн. копия, е „Петдесет нюанса сиво“. Романът разчита на емоционална интензивност, телесни преживявания и липса на сложна психологическа мотивация. Стилът е прост и лесен, без сложни метафори и философски пластове – нещо, което читателите на Стайнбек биха наказали, но отговаря на модерната ценност за центъра на личните удоволствие и преживяване.
В детската литература също откриваме трансформация. Докато „Малкият принц“ търси смисъла през сърцето, въображението и съзерцанието, „Хари Потър“ се движи от търсенето на себе си, противопоставянето на авторитети, вътрешния морален компас и личната свобода.
Докато в „Малкият принц“ темпото е бавно, преживяването – вътрешно и има сложни символи и метафори, в „Хари Потър“ ритъмът е бърз, сюжетните линии са много, а действието е наситено с битки и опасности. Героят на Екзюпери е невинно и чисто дете, а този на Дж. К. Роулинг – смело момче, което израства през конфликтите и е част от опасния свят на възрастните.
Сходен паралел можем да направим между класическия театър и съвременните представления. Признатите форми, които определят структурата на спектаклите доскоро, разчитат на изчистен, дори семпъл декор, сложен, наситен сюжет и публиката участва активно с въображение, мислене и интерпретация. Новият театър използва зрелищен декор, мултимедии и други изкуства, за да създаде емоционален ефект, без задължителен сюжет или послание. Но трансформацията е много отвъд визуалните средства – интерпретацията на героите, техните характери и вътрешни конфликти също се видоизменят осезателно.
Характерен пример е „Бурята“ на Шекспир. В класическите представления главният герой – Просперо – е достолепен мъдрец, който използва властта и магията, за да въздава справедливост и добро, докато в съвременните спектакли образът му е интерпретиран като деспотичен и контролиращ. В класиката Калибан е образ на първичността, който трябва да бъде опитомен, но съвремието го вижда като символ на потиснатите и онеправдани членове на обществото. За театъра от миналото Ариел е добър дух, призван да служи, но съвременният режисьор я представя като герой, поставен в условия на потисничество и зависимост.
Изобразителното изкуство също променя правилата. Включително и в името си. Днес го наричаме визуално изкуство, защото съвременните художници използват толкова много стилове, средства и техники, че произведенията им отдавна излизат от рамките на класическата картина. Но нека все пак за малко останем в нея, като разгледаме платната на образеца Петер Паул Рубенс и на един от най-значимите живи художници – Герхард Рихтер. Рубенс вълнува с митологични сцени, исторически събития, религиозни мотиви, портрети на аристократи. Неговата техника е прецизна и реалистична, позите и изразите са драматични, а композициите – динамични.
Няколко века по-късно Герхард Рихтер размазва боите, очертанията, платното. Размазвам нещата, за да направя всичко еднакво важно и еднакво маловажно. Размазвам нещата, за да не изглеждат артистични или занаятчийски, а технологични, гладки и съвършени. Размазвам нещата, за да направя всички части по-близо. Може би и аз замазвам излишъка от маловажна информация. За разлика от предците си, но както много съвременни художници, Рихтер експериментира с техники и текстури и променя разговора с публиката. От хармонията и реализма, към която класиката се стреми, съвременният художник цели провокация и размисъл.
Както вече споменах, много съвременни колеги на Рихтер излизат от платното и превръщат изобразителното изкуство във визуално – Джесика Стокхолдър е от поколението художници, които чупят границите между изобразителното изкуство и скулптурата. Нейните произведения се определят като „картини 3D“ и са добър пример за актуалното желание на изкуството не просто да бъде съзерцавано, но и да въвлече публиката, да я ангажира и направи съучастник в процеса и идеята. Тук не говорим просто за нов стил, а за съвсем различно отношение както към изкуството, така и към неговите потребители.
Бързите интерактивни форми може би ще изтласкат и класическата музика в периферията. С това „може би“ трябваше да започне и самата статия, защото както казва американският пианист и учен Чарлз Розен: Твърдението за смъртта на сериозната музика е може би нейната най-стара непрекъсната традиция. Затова ще разгледаме и доколко подобно твърдение е приложимо към другите форми на изкуство, но първо – нека проследим тенденциите в класическата музика. Когато се появява Верди, Италия смята, че неговият стил ще саботира великата традиция на белканто, а през първите десетилетия на 19. век Бетовен е виждан от съвремието си като опасен за високата култура.
Такова е и отношението към Монтеверди в началото на 17. век. Примерите са многобройни и доказват, че процесът по замяната на една музика с друга, процесът по изчезване или по-скоро заменяне на стария начин на композиране и изпълнение са били актуални във всички епохи. Според Чарлз Розен всички приказки, пророкуващи заника на класическата музика, имат един и същ корен: те изхождат от позицията на слушателя. Това, което, поради една или друга причина, изчезва, не са музикантите, а публиката. Според философа Роджър Скрутън е грешка музиката да бъде зависима от слушателя и отправя обвинения към композиторите, които отказват да създават високо изкуство. Но тези обвинения също са стари колкото света. Както и въпросът – как композиторите могат да се издържат, докато правят музиката, която искат, ако тя се разпознава като ценна от малцинството?
Икономическият фактор, свързан с разпространението на високото изкуство и неговата достъпност за масовата публика, винаги е присъствал в сметките за култура. Нека не забравяме, че публичните концерти се налагат от края на 18. век. Преди това залите са били малки, а преживяването – интимно и съкровено. Операта „Дон Жуан“ на Моцарт например е композирана за театър в Прага с публика от 750 души и тя не може да бъде чута добре в нито една от големите концертни зали днес.
Същото важи и за композициите на другите големи имена. Първоначално сонатите на Шуберт са изпълнявани пред не повече от 20 – 30 души. Високото изкуство винаги е било предназначено за бутикова публика и е грешен подход да правим извод за бъдещето ѝ по това, че в 21. век тя продължава да не се радва на масово покритие. С това Розен напомня, че музикалният канон не се определя от мнението на мнозинството, а от ентусиазма и любовта, така че произведение, обичано страстно от десетина души, е по-важно от онова, което десет хиляди нямат нищо против да чуят. И в тези думи трябва да търсим антитезата за умиращата класика.
В своя работа от края на 19. век авторът и социален критик Макс Нордау твърди, че новите артисти, музиканти и писатели са дегенерати, морално и естетически пропаднали, според неговите представи за здраво изкуство. Сред тях той споменава Зола, Уайлд, Достоевски, Мопасан, Лист, Шопен, Вагнер. Нордау определя Ницше като психопат. Разбира се, онова влияние, което имат неговите тези преди повече от 130 години, днес се определя като исторически и морално остаряло. Но е един много ярък и красноречив пример за склонността (почти задължителна) на човека да отрича новото, да се привързва към старото и да се притеснява от промяната.
Тези субективни опасения до момента не са издържали проверката на времето. И въпреки че днес промяната действително е по-радикална откогато и да било, със страхопочитание можем да се сетим за Пикасо, който е разбил на пух и прах правилата на учителите си. И Ван Гог – определян като бездарен и луд, а днес считан за един от най-влиятелните художници в историята. Моне и импресионистите са наричани от критиците „деца с четки“ и дори „изроди“, но те поставят основата на модерното изкуство. И обричат на забрава считаните за велики преди тях – като Уилям Адолф Бугеро, чиято работа днес изглежда сладникава и повърхностна в сравнение с произведенията на поколенията художници след него.
Можем да се сетим и за Павел Карамзин и Николай Полевой – класически автори преди Достоевски, чиито идеи стават твърде непълноценни, лековати и повърхностни след появата на тежката психологическа литература, създадена от Достоевски, Толстой и Чехов. Днес смятаме, че Стенли Кубрик е гений, но първоначално е критикуван за дължината и претенциозността на филмите си. За сметка на това днес не помним името на Джон Форд, чиито филми – култови някога – днес изглеждат еднопластови и патриархални, защото имената след него пренаписват историята на киното.
Може би днес сме преки свидетели на такъв процес. Старото изглежда неприложимо, новото – твърде повърхностно и несериозно. Но може би – бъдеща класика. Дали онова, което осмиваме днес, след 100 години няма да е ценност, надградила и надживяла времето си? Вярваме ли достатъчно в интелектуалния и духовен заряд на човека и артиста, който има интуиция за бъдещето и умения да го създаде? И ако днес казваме: „Класиката умря!“, дали не е редно веднага след това да извикаме: „Да живее класиката!“?
