Красивото и неговите метаморфози

Темата, настоява Платон във „Федон“, е щекотлива. Обсъждайки я, ние или разказваме стари митове, или създаваме нови. Като пияни танцьори залитаме и се спъваме в какво ли не; дори в собствените си крака. И все пак няма по-красив риск (καλος κινδυνος) от разказите за Красивото. Защото, от една страна, съществува тясна връзка между душата ни и Красотата. Наричаме я Ерос („Пирът“ 201 с – 212 а, „Федър“ 249) и осмисляме целия си живот чрез нейното укрепване и заздравяване. От друга страна, винаги сме готови да признаем, че Красивото е по-непостижимо дори от слънцето. 

Подобно на Истината или на Благото, то е коректив, към който трябва да се стремим, но винаги трябва да помним, че няма нищо по-пагубно от илюзията, че сме го достигнали. Което предполага драматична двойственост във философията на Платон. Има земен, но има и небесен Ерос. Така е и с Афродита. Тоест с всичко. Включително и с Едното. То е както съвършено апофатично, така и Едно-и-съществуващо (плюс още шест неща, които следват като последователни хипотези в диалога „Парменид“). Именно тази двойственост е онтологическата (или мистическата) предпоставка на учението за идеите. То – подобно на Красотата – се постига не чрез мислене, а чрез т.нар. епоптея (εποπτεια). Думата може да се преведе като “съзерцание”, „тайнство“. Или като „посвещение“. Или – доколкото етимологията се свързва с идеята за епос – със свещено предание, скрито в старите и позабравени химни. 

Поне към подобен извод води стихът на Пиндар: ний пеем кротки химни и светлото спокойствие към песните се приближава (осма питийска ода). Любопитно е, че цитираната ода започва с обръщение към Исихията или към Спокойствието и че в поетическия ритъм на онова време светът е далеч по-жив и по-личностен, отколкото е днес. Вероятно това е причината неоплатониците да настояват, че Красотата е постижима само епоптично. Тази теза се повтаря многократно в „Платоновата теология“ на Прокъл. Ще я открием и в шестия трактат, „За прекрасното“, от първата енеада на Плотин. Както и в следващия – седмия, или „За благото“, където се слага знак за равенство между Красивото и Благото. Красивото-и-Благото там се описват като наша родина, която сме напуснали в младостта си и към която винаги ще искаме да се върнем. Всички ние сме като Одисей, който неистово търси пътя към Итака. Защото всяка друга красота е от магьосницата Кирка; превръща ни в прасета и обезсмисля пориви и копнежи, мечтания и стремежи.

Идеята звучи почти християнски. Ще я открием в Ареопагитския корпус и дълго ще се колебаем. Кой на кого е повлиял? Християните на платониците? Или платониците на християните? При все че някой би възразил с аргумента, че търсенето на паралели напомня за сравнението на коня със зебрата. Най-вероятно това са два отделни биологични вида и е някак неразумно да твърдим, че единият се опитва да се уподоби на другия. Ето защо философ със склонност към саморефлексия като Плотин е някак „нормално“ да настоява, че всеки, който иска да съзре Бога и Красотата, трябва да стане боговиден и изцяло прекрасен (Enn.1.6, 44). Та нали Красотата е непостижима и е скрита в тайника на светилището (Enn. 1.6,37). 

Решим ли да я търсим тук-и-сега, ще се уподобим на Нарцис и ще завършим живота си в умопомрачение. Еманципирана от Благото, Истината и Едното, Красотата – вярва Плотин – е само сянка или блед отблясък. Струва ми, се че това е смисловият контекст, в който трябва да се тълкува Платоновият мит за пещерата. От него векове по-късно Филип Канцелариус, т.е. канцлерът на „Нотр Дам“, ще изкове учението за трансценденталиите. Това ще се случи през двадесетте години на XIII век, в съчинението „Сума за Благото“ (Summa de bono). 

Две поколения по-късно, някъде из островите, където се срещат границите на Европа, Азия и Африка, ще се роди св. Григорий Синаит. Той ще възпее Божията Красота, зрима и познаваема в Божиите действия или в енергиите. Ще я сравни с Таворската светлина и ще каже, че Нея са видели апостолите Йоан, Яков и Петър, когато Иисус Христос се преобразява. Подобно на Пиндар, и св. Григорий дълго ще говори за свещената исихия. Ще пее химни и ще пише химни. Ще разтълкува Великото славословие и прекрасно ще обясни стиха: „В твоята светлина виждаме светлина“. 

Ала въпреки това – или именно заради това – традициите не бива да се объркват или смесват. Защото прибавим ли към коня и зебрата носорог, нещата няма да станат по-ясни. И едва ли някога ще разберем дали еднорогът от детските книжки е герой в нашия разказ. Що за птица е той и доколко е прав Плиний Стари в настояването си, че това животно в главата си прилича на кон, в краката – на слон, в опашката – на глиган? Може би въобще не съществува? Но защо тогава средновековните бестиарии толкова настойчиво ни увещават, че еднорозите нерядко са били хващани от невинни момичета?  

И все пак какво е общото между носорозите и еднорозите и къде е Красивото в цялата тази история, ще попита някой. Струва ми се, че свързващата реалност е фантазията. Защото липсата на фантазия е всепомитаща стихия. Или най-банален абсурд. И всеки, дори онзи, който не е гледал „Носорозите“ на Йонеско, го знае прекрасно.