Милена Николова, по-известна като Миленита, е родена в Куба, живяла е в Испания и Мексико, завършва право, но е актриса, поп и джаз певица, тя е „Лора от сутрин до вечер“, тя е яката барманка от ерата на „Под прикритие“, автор на музиката към филма „Мила от Марс“, на хитовете „Моногамни“, „Черни котараци“, „Брак“, „Любовта“, “Тяло”, “Момче от улицата“, „София град, душеяд“ и много други. Но най-вече тя е забавна, умна, провокативна, различна, с безобразно оригинален усет за комбинация на стилове, мисли и ноти. Слуша всичко смислено – от Radiohead до „Лале ли си, зюмбюл ли си“. Огнена душа в крехко и фино тяло, притеснително син поглед и сламеноруса коса, майка на три деца, но вечно дете. Тя е несистемен играч, ярък индивидуалист, но чудесен партньор за дуети и купони.
Днес имаме късмета да се срещнем с остроумната фурия, защото отдавна не сме чували нищо от нея, а всъщност съвсем скоро тя ще избухне с концерт по случай – не е истина, но да – своя 50-годишен юбилей!
Източник: Миленита в „Mixtape“
Съвсем скоро, на 31 октомври, предстои голям твой концерт, с който ще посрещнеш 50-ия си рожден ден в „Дом“. Какво да очакваме от това събитие и какво е усещането да превърнеш толкова личен момент в празник заедно с публиката си?
Тя:
Нямам никаква представа. Бих се радвала да изненадам и самата себе си. Понякога тези концерти са изпълнени с живот и някакво моментно вдъхновение. Друг път – не. След всичките близо 700 – 800 концерта мога да кажа само, че абсолютно нищо не обещавам. Така и не мога да се нарека „професионалист“. Аз съм си аматьор. То етимологически идва от amator – „любящ“. Според мен артистът трябва най-добре да си остане именно такъв – аматьор.
С какво настроение и мисли посрещаш този голям личен юбилей?
Тя:
Посрещам го със смесени чувства. Чувствам се изгубен човек. По рождение. Да не кажа даже „загубеняк“. Чувствам се космополит. Пак по рождение. Чувствам се мъдра и смела. Чувствам се наивна и притеснителна. Чувствам се опитомена и култивирана от живота. Чувствам се като Маугли, който току-що се е озовал гол до кръста в музея на австрийската императрица във Виена. С две думи, чувствам се точно, ама точно като себе си.
Наскоро се премести в Габрово, където планираш да отвориш ново културно пространство в центъра на града. Какво те отведе там и как си представяш това ново място – сцена, дом, лаборатория за нови идеи?
Тя:
Доведе ме тук усещането за по-сърдечни хора и по-достъпни гори наоколо. Може би и нуждата от малко повече хумор и габровски шеги? Досега ги намирам и трите. След като изразих усещането си към столицата с мрачната поетика на „София град, душеяд“, реших, че е крайно време да предприема някакво действие. Казала съм, че ще отида и на село…
Сподели, че понякога се чувстваш като „роден загубеняк“. Къде е пресечната точка между „загубеняка“ и космополита? И дали, за да бъдеш космополит, не трябва първо да минеш усещането за изгубеност?
Тя:
За губенето – близките ме познават. Имам патологична липса на ориентация. Често казвам, че в 90% от случаите, когато вляза в нов апартамент, се опитвам да изляза през тоалетната. Сега съм си купила карта на Габрово. За по-сигурно в града обикновено съм и с включена навигация. Така че около мен често може да се чуе някое „завийте наляво“, примерно докато съм на касата в магазина. Но пък и покрай тези изгубвания изпадам в приключения, хора са ме спасявали откъде ли не. Симпатично и комично е. Особено отстрани.
Източник: Снимка – личен архив
Къде е убежището на един роден космополит, кое е твоето усещане за дом и успя ли да намериш себе си в това търсене?
Тя:
Единственото трайно усещане за дом може да е само отвътре. Намирам го с децата и приятелите си. Намирала съм го в няколко интимни връзки. Също с някои от любимите ми учители в така наречения „духовен път“. В природата. В контекста на безсмъртието на душата. Веднъж се върнах в яйцеклетката. Преживях отново собственото си зачатие! Нямах памет, но имах съзнание и усещане. Най-голямото дао, най-силната любов и чувство за живот. Това е домът. Другото са временни квартири – налага се да ги напускаш от време на време, за да не се залежиш в тях.
Това ме провокира да те попитам за вечното в изкуството. Кое е онова творчество, което устоява на времето?
Тя:
Устоява на времето великото творчество. Гениалното творчество. А защо – може би и ChatGPT би дал интересен отговор на този въпрос. Аз самата дълго съм се питала какво прави едно изкуство непреходно. Спомням си как преди години слушах един художник – за съжаление, не помня името му – който каза, че не го вълнуват дребните неща, ежедневието, конкретиката, която идва и си отива, а вечните теми. Може би с възрастта и аз започнах да мисля така. Най-силните и оригинални творби, които са ме белязали като слушател, винаги са били тези, които съчетават конкретното с вечното, личното с общото и абстрактното. Веднага се сещам за Brain Damage на Pink Floyd – the paper holds their folded faces to the floor. And every day the paperboy brings more. Това изречение ме впечатлява от дете. Уж детайл от тривиалното битие, а зад него надничаш право в бездната на съществуването.
Много талантливи изпълнители губят гласа си в стремежа да отговорят на правилата на индустрията. Къде за теб минава границата между автентичното изкуство и социалния успех?
Тя:
Да, напрягащо е да трябва да следиш непрекъснато правилата на индустрията. Но е кофти и да бъдеш убит от собствените си хитове. Да седиш скован в затвора на конкретен артистичен образ само защото веднъж или години наред си получавал внимание в него. Кофти е да робуваш на стилистика, жанр, „вярна публика“. А също и да изгубиш гласа си в опита да НЕ отговориш на правилата на индустрията. Ей така, на инат, да кажеш „няма пък“. Нямам Инстаграм. Не ми се крещи всеки ден в социалните мрежи. Не искам да правя веселяшки, приповдигнати и преиграни тийзъри за следващото си събитие. Не искам да се снимам. Не ми се рекламира нищо, включително собствените ми концерти. Искам да си правя музиката и който я слуша – ще я чуе. Е, чудесно – само бъди готов никой да не я чуе. Това научих последните години. Кой е казал онази фраза – There is no business like show business?
Каква е цената на вдъхновението? Какво стои зад твоите песни?
Тя:
Вдъхновението няма цена. Думата „цена“ е напълно нерелевантна за такова абстрактно чудо като музиката. Цена имат картофите, доматите, тристайните апартаменти на комуникативно място… Музиката и вдъхновението, което те отвежда към нея, нямат цена. Те са велика привилегия, която животът ти дава. А ти си я оцени, както си решиш. И ѝ се посвети. И дай на хората нещо красиво. Или недей.
Как гледаш на музиката на новото време – промените в звука, смесването на стилове, разчупването на канони?
Тя:
Новата музика ми е много интересна – харесвам новите звуци и начина, по който се продуцира днес. Преди години опитах с песента „Бял шум“ и усетих, че ми е много комфортно да работя с такива звукови експерименти. „Тяло“ също носи подобен бийт. Често слушам радиа, където напълно непознати за мен изпълнители счупват всякакви канони на музиката, смесват стилове – и това много ми допада. Харесва ми и когато познати музикални фрагменти се пресъздават по нов начин – това не ме скандализира, напротив, понякога дори е повод да потърсиш оригинала. Пикасо чудесно е казал, че „Артистът копира, геният краде“. Според мен музиката трябва да е свободна. Тя не може да бъде заключена в стойност, аз не бих могла да сложа цена на песен. Музиката е абсолютната абстракция.
Имаш 3 деца – на 19, 17 и 9 години. Какъв е най-важният урок, който искаш да им предадеш?
Тя:
Нямам важни или неважни уроци за предаване. Имам поведение, което наблюдават всеки ден. Мисля, че постъпвам правилно – според моя си етичен кодекс – с много редки изключения, когато карам в задръстване например. Нямам против да ме виждат как реагирам в различни житейски ситуации.
И накрая – накъде гледа Миленита оттук нататък?
Тя:
Право в прозорците на бъдещия музей на Кристо и Жан-Клод в центъра на Габрово. Няма как да не излезе нещо красиво от цялата тая работа, наречена „живот“.
Източник: Миленита с концерт по случай 50-ия си рожден ден
