Времето зачеркна от календара червения ореол на „светлата дата“ 9 септември. Няма ги вече символите на близкото ни минало – отлетя в небитието пътеводната звезда над Партийния дом. Мавзолеят, пред който стотици маршируваха под строй, вярващи в идеята, беше взривен. От него не остана почти нищо – само сянка, няколко снимки и място в градската градина, което и до днес не знае какво да бъде.
Смяната на декора не беше трудна. Монументите бяха съборени по-бързо, отколкото ни отне да разберем какво са означавали. Старите кумири бяха снети от пиедестала с насмешка. Символите на режима се превърнаха в зрелище, обект на разрушение и забрава. Но истинският проблем не беше нито в рушенето, нито в заместването. Проблемът беше, че не дойде нищо на тяхно място, което да ни обедини в разбиране, а не в гняв.
Паметта не може да бъде взривена
Аз бях там. На шест години. Годината беше 1999-а. Беше някъде през август. Баща ми имаше прескарта и тя ни даде достъп до „първия ред“, за да видим как „ще падне мавзолеят“. Това беше обещанието. Тълпата очакваше събитие, защото падането трябваше да е грандиозно. Но не се случи така. Заредиха експлозивите, хората брояха секунди, камерите трептяха в очакване… и нищо. Мавзолеят устоя.
Прибрах се вкъщи с известна доза съжаление. Разочарованието беше детско, но ярко. Споменът – съвсем жив. После отидохме отново. Този път го събориха – с повече заряд и по-широк периметър за сигурност. Спектакълът все пак се случи. Много по-късно разбрах, че истинската експлозия не беше физическата. Истинската експлозия беше в тишината след това – в празното място, което остана. Защото не знаехме какво да правим с него.
Източник: Фотография – Иван Шишиев, Етюд-и-те на София
Мястото, което помни, че е било нещо друго.
Площадката на бившия мавзолей не е просто „място в парка“. Тя е белег – в тъканта на София, в политическата ни памет и в несигурността на колективната ни идентичност. Там някога се стичаха хиляди да се поклонят на мумията на Георги Димитров. После мястото бе изоставено, оградено, изпълнено с тишина и спорове. През годините различни идеи за „запълване на празнотата“ се сменяха – мемориал, музей, фонтан, нищо…
И после започнаха да се появяват инсталации. Съвременно изкуство. Своеобразни провокации. Светещи въпроси, пластмасови фигури, концептуални структури. Проектът „Между миналото, което е напът да се случи, и бъдещето, което вече е било“ се появи на мястото през 2024-та година, като беше третият представен проект на това място. В последните дни от неговия живот се проведе дискусията „Наше ли е миналото?“. Въпрос, който не спираме да си задаваме от десетилетия.
Нито светло, нито бъдеще
В последните дни на артинсталацията на художника Красимир Терзиев хора от различни поколения се събраха в кръг, сякаш кацнали върху буквите от артинсталацията, за да проведат разговор по темата „Наше ли е миналото?“. Те бяха там, на мястото на бившия мавзолей, за да водят дискусия, която обществото ни често избягва. Затворени в кръг, седнали един до друг, познати хора утвърждаваха тезата, че имаме нужда от преосмисляне на паметта. Не за да си отговорим еднозначно, а за да признаем, че живеем с различни версии на една и съща история. Дали обаче бяха чути извън кръга?
Инсталацията ни припомни, че паметта не е монолит – тя е нещо, което се преживява, оспорва, преразказва. Тя не принадлежи на една власт, едно поколение или една идеология. Ако е „наша“, тя трябва да бъде споделена, преработена, разбрана.
Скоро светещите букви ще бъдат демонтирани. Какво ще има на тяхно място – отново не знаем. Празнотата ще се върне. Или ще остане. Защото отново сме в ситуация, в която нямаме не толкова решение, колкото желание да мислим за него заедно. Но може би – поне този път – си тръгваме с малко повече разбиране, че миналото няма да изчезне, ако го взривим. И че нещо общо може да се роди само ако му дадем пространство да бъде обсъждано.
Колективната памет: фрагменти, митове и тишина
В България паметта за комунистическия режим е парадоксално празна. Имаме музей на социалистическото изкуство, но не и музей на репресиите. Спомняме си чушкопека, но не и лагерите. Пейзажът на паметта е оформен повече от носталгия и анекдоти, отколкото от осмисляне. А площадът пред бившия мавзолей е точно това – екран, върху който прожектираме обърканите си чувства към миналото.
Днес той отново ни задава въпрос – със светещи букви, с пейзаж от изложби и дискусии, които не предлагат уют. Проектът „Наше ли е миналото?“ е едновременно изкуство, социология и културна терапия. Той не се стреми да съди, а да отвори поле за търсене на общ език.
Мястото на призраците
Призраците още са тук. Един празен ден в календара. Един празен площад. Един празен мавзолей – който вече го няма, но и не си е отишъл.
Паметта не може да бъде взривена. Не можеш да я замениш с инсталация. Но можеш да създадеш пространство за разговор – за спорове, сблъсъци, дори неразбирателства. Защото една памет е истински наша само ако сме я изстрадали, разбрали и разказали заедно.
Колективната травма и памет са в остър дисонанс, който ни спира да вървим напред. Докато не признаем различията си и не намерим общ глас, празнотата на мястото на мавзолея ще остане. И ще ни разказва за една друга празнота – нуждата от ориентир. Само когато имаме консенсус какво искаме там, ще направим истинска крачка напред. Дотогава – застоят продължава. С място, което помни, но още не може да забрави.
