Беше отдавна. Стоях и наблюдавах отстрани. Едно осемгодишно момче искаше да се покатери по дърво, което беше като създадено за катерене – клони, полегнали в гостоприемни жестове, готови да прегърнат всеки малък приключенец. Най-високият му клон откриваше невиждана гледка към целия парк. Момчето беше видяло как баща му се изкачва по клоните до върха, ахвайки от възхищение. Искаше и то, но го беше страх. Разстоянието между двата клона – един негов голям разкрач – го тревожеше. Двата метра и половина височина изглеждаха великански високо в главата на едно осемгодишно дете и това го караше да потръпва от страх.
Познавах този страх. И аз някога бях същото плахо дете, свикнало да се двоуми, преди да скочи. И затова знаех, че ако момчето се откаже в този момент, този страх ще се трупа в него под различни форми – като непрескочена локва, като непреодоляна бариера, като неизстреляна към коша топка, а после и като неизпратено писмо, нецелунати устни, непоета пътека и непревзети върхове. Защото детското разочарование от самия себе си най-трудно се изличава. Раната кърви пропорционално на възходящите години. И боли далеч повече от всяко счупване. В мислите си му говорех на това дете. В този момент чух баща му:
„Момчето ми, ако много те е страх сега, можеш да слезеш и да се върнем, за да опиташ отново някой друг път – каза той с мек и грижовен глас. – Но ако решиш да продължиш, аз съм тук, до теб. Пазя ти страх. Просто извърти тялото си така, че да стъпиш с по-сигурния си десен крак, и ще стане“.
Момчето кимна. Когато си уплашен, пестиш думите. „Така ли? Тук ли?“ – питаше то на всеки свой опит. Бащата го окуражаваше. Стъпка по стъпка се приближаваше до целта. Таткото протегна ръка да му помогне, но момчето не я взе. Почувства, че може самò. Направи смел разкрач и се озова на по-високия клон до баща си, а лицето му грейна. Бащиното също. „Малка стъпка за човека, голяма стъпка за човечеството“, помислих си аз. Крачката, направена от детето ти, макар и по земята, може да бъде също толкова значимо събитие за един баща, колкото стъпването на Луната за човека.
Но току-що преодоляло първото си голямо препятствие, хлапето осъзна, че има нов проблем. В живота често е така – нямаме време да преживеем радостта от постигнатото, защото вече ни очаква следващото изпитание. „Страх ме е!“, прошепна то. Бяха на два метра и половина над земята. За да видят гледката, трябваше да се изправят в цял ръст. „Остана съвсем малко – рече окуражително бащата. – Дръж се за мен. Ще го направим заедно.“
Източник: Unsplash
Допълзяха до края на дебелия клон. Момчето се вкопчи в ръката на татко си като за спасителен пояс. Ала тъкмо когато понечиха да се надигнат, страхът се върна удвоен върху детското лице. „А как ще се върнем?“ – попита то с тревога. „Ще се върнем лесно – отвърна спокойно бащата. – Но не преди да видим това, за което се качихме.“ Започнаха да дишат заедно в ритъм. „Вдъх-издъх“, чувах го да напътства. „Хайде, сега!“ Стисна го рязко под мишци, изправиха се заедно и… „Аааах! – чу се викът на детето. – Тате, аз съм великан! Като Леброн Джеймс“, ухили се широко то.
„Да, като Леброн Джеймс? – примираше от кеф бащата. – И знаеш ли още като кого? Като Голямата стъпка. Йети, Саскуоч, сещаш ли се?“, засмя се той. Страхът отстъпи място на красотата. Целият парк се ширна пред тях, хората и кучетата изглеждаха като лилипути. Паркът, това зелено море, им беше до колене.
Когато слезе от дървото, момчето беше различно. Видях го по стойката му, по начина, по който стъпи на земята. Имаше нещо ново в погледа му – сантиметър самоувереност, която допреди малко липсваше. Да проследиш този един сантиметър в детето си, да станеш свидетел на недоловимото, ала гигантско порастване, докато то извисява глава над собствения си страх, и да съзреш с очите на родителя блясъка в неговия поглед, когато му се разкрива велика гледка. Ето това е гледката на живота. Това осмисля всичко.
Спомних си точно този момент, докато пиша настоящия текст. Може би защото, когато си мисля за света ни отпреди, си мисля за многото реални, физически изкатерени дървета, с каквито беше изпълнено детството ни. Като че ли благодарение на тях и начините, по които опознавахме света, в онези години мечтите винаги изглеждаха с един сантиметър по-високи от страховете ни. Може би благодарение на тях познавахме по-добре силите си. Ако отново потърсим подсмислите на думите, то силата се съдържа в усилието, както орехът се показва, когато счупим черупката.
Човекът е ставал човек в някаква форма на битка със себе си, надмогвайки се, преодолявайки препятствия и прегради. Процесът го е учел и усъвършенствал, правел го е по-буден, любопитен, търсещ и способен. Днешният лесен и бърз достъп до всичко, струва ми се, сериозно приспива сетивата ни и всъщност от това закърнява онзи вътрешен тласък към себепреодоляване, в който е скрито и светоткриването.
Дървото на знанието
Конфуций има (или нему се приписва) една хубава мисъл, с която често започвам часовете си по език. „Чух и забравих. Видях и запомних. Преживях и разбрах.“ Днес имаме много за чуване и много за забравяне. Виждаме премного образи, от които запомняме само нищожна част. Подобно на вещи, с които задръстваме дома си, трупаме информация в главите си, без да знаем как да я използваме. Но най-много ни липсват преживяването и превръщането ѝ в знание и в умение.
Информацията, която не прераства в знание, е абсолютно непотребна, все едно я няма. Ако онзи баща от случката по-горе беше разказал или показал видео на детето какво означава да се качиш на дърво и да видиш гледката отгоре, детето щеше ли да има реални познания за собствените си възможности? Щеше ли да разбере какво е усeщането да напрягаш пръстите и краката си в търсене на удобен хват, да се издигаш педя по педя над земята и накрая да видиш сам с очите си пейзажа отгоре? Щеше ли да се появи онзи блясък в очите му? Щеше ли да счупи ореховата черупка?
Днешната система обаче ни насърчава да не го правим. Тя превива вратовете ни над миниекрани, които снемат погледа ни от дърветата около нас и вътре в нас. От желанието да се катерим по тях – физически и преносно. Внушава идеята, че не е нужно да се катерим по каквото и да било, защото усилието не си заслужава. Защото някой друг го е направил вместо нас или защото можем да вземем гледката наготово – през дрон, камера, робот, и така да е по-бързо, удобно и безопасно. Защото можем да го изкатерим виртуално, а във виртуалното няма опасност да се провалим, там не боли, ако паднем. А да те боли и да падаш, всъщност не е толкова лошо. Без да идеализираме болката и да я превръщаме в култ като едновремешните поколения, тя все пак си остава необходима и важна съставка от естеството на живота. Някъде по пътя объркахме болките. Приравнихме болката, която е разрушителна, с болката, която е цената на растежа. А ако едната те счупва, то другата те строи.
Растежът по дефиниция е напрежение. Това си е физика. Всяко разширяване е разтягане, всяко научаване е сблъсък с някаква граница.
Ако погледнем растенията, те не избират удобството, а светлината. И за да стигнат до нея, извършват тихо насилие над себе си – клетка по клетка, влакно по влакно, тласък подир тласък срещу съпротивата на стъблото, на кората, на почвата и вятъра дори. Не се чува, но със сигурност е там: някаква микроскопична болка, която е просто името на усилието, което се случва отвътре.
Човекът расте по сходен начин, но при нас напрежението е не само телесно. То е интелектуално, морално, емоционално. И най-опасната илюзия на комфорта е, че можеш да получиш резултата без процеса. Че знанието идва като доставка на пица: поръчваш си умение, плащаш си 10 минути внимание (вместо 10 евро) и получаваш „осъзнаване“.
В действителност знанието е по-скоро мускул. Доказано е, че мозъкът ни е проектиран да усвоява знания ефективно не като се основава на мощни и големи прозрения, а на малки и редовни повторения. Всяко нещо се нуждае от ежедневно миниусилие. По отношение на знанието и човешките отношения няма шорткътове. Нужно е да се извърви пътят от точка А до точка Б, като се навържат всички малки нишки между тях. Защото всъщност не информацията учи, а процесът на нейното преживяване. Бързото прелитане с хеликоптер през нея е като да мислиш, че щом можеш да държиш четка в ръка, значи можеш да създаваш шедьоври като „Нощна стража“ на Рембранд. За разлика от Инстаграм, растежът рядко изглежда красив в момента, в който се случва. Но резултатът му може да е особено красив.
Някога като студенти нямахме достъп до дигитални речници. Нямаше нищо дигитално около нас. Блъскахме главите си, докато издирим думите в дебели прашни речници из забравени стелажи, отгръщахме страница подир страница, стояхме с часове над текстовете, които имахме за превод, и правехме таблици за склоненията на съществителните от мъжки и женски род, диаграми за граматичните времена, подчертавахме с червено, зелено и черно, с нота бене, удивителни и всякакви други семиотични знаци. И там, в процеса на търсене, ровене, блъскане, вглеждане, сглобяване, успявахме да вникнем в структурата на чуждия език, да проумеем тънкостите му, да ни се проясни логиката му, да го пропишем и проговорим. Всъщност това, което процесът случваше вътре в самите нас, беше да ни помогне да навържем отделните точки до събирането им в един образ, в една картина. И тогава лампичките просветваха. Откривахме модела, същината на това как работи един синтаксис, една граматика, една система. Тоест изкачвахме се, клон подир клон, докато не стигнехме до гледката.
Днешните поколения разполагат с огромно разнообразие от речници, приложения, флашкарти, презентации и нулева мотивация да ги използват. Обучението им е улеснено и едва ли не сдъвкано с готови таблици, ала новите думи и граматични правила остават неусвоени. Възможността да проверяват дигиталните речници, в които само въвеждаш думата и трябва да съобразиш точното значение сред вариантите, също е отхвърлена като отегчителна. Страхът от грешки и провали ги кара да не се доверяват на собствената си преценка и знания, а да предпочитат неудачите на Google Translate, а сега и на Chat GPT, според които индийците са индианци, а индианците – индийци.
Колкото повече достъп и средства имат настоящите ученици, толкова по-малко са вдъхновени да знаят и могат, защото готовото измързелява и успива. Консумеризмът е система, която се храни с нашите най-лоши навици, но най-големият ѝ подвиг е триумфът на ленивостта и превръщането на удобството в цел.
„Стремежът на Икар“, рисунка – Мария-Елена Дерменджиева
Навикването към хубавото е един от съвременните перфидни убийци на мотивацията. Да получаваш наготово, без да си мръднеш пръста (по-скоро точно с едно помръдване на пръста – върху левия бутон на мишката), е особено зловреден навик, защото те прави пасивен и апатичен. Абсолютно всичко е под носа ти, на една ръка разстояние, ала на теб ти е „все тая“. Само го поглеждаш за секунда и го захвърляш настрана. И така неусетно губим човешката си природа, която е еволюирала да учи във вървеж, в движение, в бяг, в катерене по дървета, в упорито и настоятелно действие въпреки многото падания и неуспешни опити. Дали това не е причината за интелектуалната деградация на човека или „мозъчното загниване“ (brain rot), което оксфордският речник определи като Дума на 2024 година?
В полагането на усилие (а всяко усилие е вид болка) откриваме собствения си потенциал, докосваме се до увереността си и скритите си заложби. Усилието не изхабява човек, а влива нови сили в него, защото, ако днес ни е взело, утре то ни е дало дваж повече.
Капиталистичният свят отчужди човека от усилието. Превърна тази дума в остаряла, неудобна, дори мръсна. Сякаш то е нещо, което се асоциира само с миналото на поколението X, за което къртовският труд е бил висша добродетел и смисъл на живота. Не е нужно да е така. Не всяко усилие е речено, че трябва да бъде като търкалянето на камък по баир. Има го и онова усилие, с което птицата лети във въздуха или лодката плава по течението. В него може да има лекота, когато действието се прави спрямо нашите вътрешни интереси, ценности и стимули. Когато, катерейки нагоре, разпукваме ореховата черупка и извличаме сили от самото усилие.
Тогава се появява онзи блясък в очите.
Блясъкът на човека, почувствал, че е станал с един сантиметър по-висок от страха.
